Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МАРИШКА БЬОДИ "

МАРИШКА БЬОДИ

Ищван Шинка (р. 1897 г., Надсалонта – 1969, Будапеща). През 1920 г. се преселва във Вестьо. Праща първите си стихове в конкурса, обявен от вестник „Мадяр Фалу” (Унгарско село). Творбите му често излизат във вестника и в неговите литературни притурки. Гимнази­ята в Сегхалом издава първата му стихосбирка. През 1935 г. Денеш Барши, Пал Сабо и Шинка основават списание „Келет Непе” (Народът на Изтока). През 1936 г. се премества в Будапеща. Не намира работа, мизерства, накрая попада в болница. През 1939 г. Шандор Пюшки, издател на „Мадяр Елет”, издава стихосбирката му „Обвинение”. След 1945 г. се противопоставя на социалистическите промени и дълго време страни от литературния живот. През 1961 г. отно­во се появява със сборника разкази „Изчезва хълмът от Хор”. Носител на наградата „Кошут” (1990, посмъртно).



МАРИШКА БЬОДИ  

/с малки съкращения/

Полето до Мезьодан
все си е същото – свети почти;
ветровинка полъхва – балсам,
даже дърво няма –
пуста това е, поле и мечти…
Но пак те налитат писукащи птички,
но пак си овцете кротко пасат
тревите, цветята и всичко
прясно поникнало – то им е път;
затисне ли жегата – пърлеща, върла –
пладнуват през целия ден,
летят и пищят калугериците гърлено,
кучето в храсталака на хлад потъна,
а аз, на гегата си опрян, завеян и запленен –
все едно си бленувах–бълнувах:   
Маришка Бьоди колко е хубава!
Къдриците ми вееше непокорно
немирен ветрец,
шепнеше меко, че скоро
очевидно ще стана светец –
от жена недокосван, с гърди непорочни
от прането по-чист съм, от попа по-вещ…
Момиче понеже не бях и прегръщал,
свята – покриваше ме нощта,
само агънцето познаваше скута ми,
пеперуда обожаващо ме веднъж облетя:
млякото пил и ял от меда,
на треви и цветя попил аромата,
лицето, очите ми сякаш че душеше тя
и настръхваше моята кожа млада, неопозната,
потъваше сърцето ми в неизвестността –
кладенеца дълбок на душата ми
и – Кой съм? –
все по-често
питаше, блъскайки в мен, кръвта.
Отговор нямах; щом си умислен – и си отчаян:
и за себе си, и за каквото те чака…
Но незнайно отнейде – наддигаше се надежда
и ми поникваха  дяволити очи –
препълнения с любов живот дебнех:
лепнеха и летяха тичинки и лъчи,
алчни недра отваряха чашките,
цвят цветята отрупваше ненадейно;
зайците подивели в житото се прескачаха,
обикалят се, удрят пети,
после един до друг като стебла натегнат;
класът от зърно поляга, преди да роди…
Каквото ще става – да става!
Оставям съдбата на мира…
Е, може би пустата пък да дарява
с по нещо добро и пастира…
Или пък – с каквото му трябва!
Пшеницата зрее сред пладнето пламнало –
опрашил я – Май злачен отпраши… Вред лято е…
Все нещо остава и мене, цял ден е –
поне ще преплувам реката за радост –
кротка рекичка Корхан е, поток драгоценен,
бара ливадна…
Додето кочовете се блъскат и кюскат,
рогата си сякаш мигом ще схрускат,
целият пламнал и с гърло сухо
на храстите метнах пастирското рухо
излиняло от жега и сам излинял  
нагазих водите засрамен, гол, ням –
играта божествена най-после посмял
да опитам – на пустата палав Адам…
Пъпки напъпили сами се отварят,
мие върбата във водите реси;
– Ела, разхлади се за малко, овчарче, –
вълничките къдрави  канят –
в блясъка син огъня си угаси…
И в светлини се разтече лицето ми –  
летният жар кой би издържал? –
и дъхът на водата усещах с небцето си
черен врата ми, а целият – бял,
меката пяна ме леко подплисваше,
целуваше ми лицето, врата,
покрила ме до под мишците,
отмила потта…
И всичко и всички  едно вече бяха:
слънце печеше, чер бръмбар бръмчеше, овцете пасяха…
– – – – – – – – – –
И сякаш подал е някой ръка, – от брега до брега –
прост мост се протяга от груба дъска;
по нея, по нея в горещото пладне
самуните носят за своите гладни  
невестите в кошници; ах, гладните, жадни, и морни косачи!
Косач ако бил си ще знаеш що значи!
До мен бе дъската… Утъпкал тревата
към нея направо води те път…
И ей ги задават се с кошници на главата
невести от селото; не кошници – сякаш корони  крепят!
Но щом наближиха я, вкупом се спряха:
гледат дъската и се боят…
Шушукат си нещо, след миг се присмяха на свойта уплаха:
водата е плитка, ей де е брегът,
в реката овчарче кой знай откога ли примряло клечи…
Очите им тъмни с жад заблестяха…
И как ме изпиваха тези очи!
И с погледи, сякаш че мереха дъното,
те взряха се вкупом доколко в реката потънал съм,
с езици изтръпнали, предвкусващи земния вкус;
изби по лицата им огънят, дето гори ги –
какво е пред него горещника в къра заглъхнал и пуст! –
обгръща ги огънят цели, дълбоко изригнал,
разгърдва им блузите;
отгоре до долу –  пламнали факли –
едва вечерта  ще дочакат;
тя само добра е: легло им разстила – меко и топло,
тя тялото в тяло прелива, в стон радостен – воплите…
А аз се къпех…  Все ми е едно…
Сливаше се аромата
на купата сено
и на водата
и с него – изнизаха се
невестите в бриза…
Далече ли, близо ли?!…
И ми хрумна, като на шега,
както на вълните ми се доигра:
ако пусна тази дъска,
ако на Корхан я даря
дали с този дар
слънцето ще смали своята  жар?
Силен бях – лека дъската!
Подсвирна ми чичопей…
И я понесе реката…
Надалеко, е–х–е–е–й!
И леко ми стана…
И се гмурнах веднага:
– Отнеси я, вода! На пешаците
аз ще помагам…
Сякаш чу ме реката и по-бързо затече,
и повлече ветрецът и блясък, и пяна,
заискряха вълните далече-далече,
както искри от звънтяща стомана…  
– – – – – – – – – – – – –
Благословена топлина и вода благословена!
Благословено всичко що расте, кръжи и върви над земята!
Плуваха облаци и небеса от водите уловени,
и лицето ми, и брега – с тревите, пчелите, цветята…
И отдъхвах в хлада на реката –  нож в посребрена кания…
И не знаех – вода ли, небе ли отпивах, щом речех да отпия…
Ала ястреба в кръгове слънцето заоплита на свода…
А пък  то не помръдва: сред него стои заковано…
Чак тогава тя се зададе – Маришка Бьоди;
от баща си се връщаше, от ливадата…
Щурци изскачаха изпод нозете й,
сглъхваха стъпките й тревите,
покланя й се крайпътното цвете,
мостче превежда я над водите…
По среди им – белее, блее пастира, –
бедният де ли е скитал!, –
тя, както тананика си, спира:
звезди посред пладне – очите й,
раменете й – кръгли, сладостно-ароматни…
Зяпнах! Божичко! Тя ли е?!
Зяпах я; тя зяпаше мене… После дъската затърси…
– Ще те пренеса, колко му е; ей брега де е… За мене е лесно.
Няма никой да види, ако с теб се подхлъзна –
пладне минава. Селото е далече. Клюма всеки в дрямка унесен…
– Вярно, така е. А и не бързам, юнският ден дълъг ден е…
Виждам,  с добро сърце си и благороден мъж;
първо кошницата ми пренеси, а после мене,
не ще те товаря с два товара наведнъж…
Каза го и изчерви се, пламна…
Подаде смело кошницата, изправи ръст:
– И да не я намокриш! –   закани се,
размахала пръст.
Беше кошницата на перце с лекотата…
Това ли е щастието, то ли наистина беше?;  
хладна допреди миг – сгорещяваше ме водата!
Над цветята отсреща пеперудите се съешваха…
Но, Боже, какво правя? Не на себе си и несвой,
Боже, прости ми, грехът е мой…
… Чух ли? Момичето в сън ли говори?
– И не поглеждай назад,
докато си свалям роклята,
да не се намокри,
гледай облака горе,
на душата ти брат…
В свян, виновно навел глава,
не гледах и не пошаввах…
– Ела, вземи и това!
Покорно носех, опипвах пафтите…
О, живот! Свят, в пустата затънтен,
колко си стиснат, колко  си тъмен!
Душата ми между зъбите излезе,
докато към Маришка газех, език изплезил;
до гуша, до уши потънал във водата
от жажда изгарях, по–жаден и от земята! –
а далеч Маришка, все по–далеч беше,
макар че за мен – чаша неотменна! – на брега блестеше…
Препъвах се, хлъзгах, в тълпа сякаш бутах се,
най-после опора намерил,
товара безценен грабнах в скута си,
пръстите ми – и десетте – трепереха…
Синьо небе пустата ми се стори,
стори ми се, че пее водата,
а  всъщност тихо бе, като в гробище;
стихна небето, реката, земята…
И  усещах сърцето в ушите си само,
натежала, косата й се изсипа и срина,
и ме питаше с поглед, опряна  на  рамото ми,
колко дълбоко е и ще преминем ли…
И я вдигнах високо, високо и глезените й
блеснаха бели, сякаш кореми на риби,
от водата и слънцето недокосвани, нежни,
а тя доверчиво в очите ми впи се…
И се къпахме двамата – срамливи и диви,
ту с ръце, ту с очи един друг се откривахме
и замряхме накрая, след поредно сборичкване:
–   Виж наоколо, казах й, огледай навред,
небето е кошер, душата – пчеличка
и за двама ни стича отвсякъде  мед…
И сама, като цвят, се разкрехна съдбата,
че реши ли –  разкрива ни своята тайна
и което не знаем, го знае душата,
но остава за другите вечно незнайно.
Само двамата бяхме, вкопчени здраво
и бърборех несвястно като ястреба вграбчил
това тяло горещо, крехко, кораво –
моята плячка;
гушната, в мене потъна; залепнахме;
даже не шепнеше;
зениците уголемени
с блясъка
само говореха;
жълт, светеше пясъкът;
жълти,  грееха перуниките гъсти…
И отпаднали, морни,
като в райска градина, с преплетени пръсти,
връз жълтото ложе – две ябълки – се отронихме…
Като в сън ни обхванаха непознати огньове
Има за всинца ни едно  благословие;
изсипва го Господ с пълни шепи;
без него пръстта става пепел…
На перуниките лекия трепет! –
докосваха ги нозете ни;  
и сетния дъх – сякаш връх покорили!
И стихнахме после и двама без сили!
Безчет аромати
всеки цвят ни изпрати;   
със златен прашец ни поръсиха тичинките;
над главите ни – пътечка лишна,
под краката ни – рекичката…
 
Като на гугутка бе на Маришка въздишката…
Тръгна си по икиндия…
Кошницата като забрадка
покри я.
Вървеше след сянката си…
*
Бедничката, де ли се скита!
Далече от тука пътят й я отнесе.
Дали тръни  бодат петите й
или цветя се стелят…
Пред есен е.


1937
Превел: Марин Георгиев
(16 - 18.IV. 2010, София)

 

Из “Изповедта на черното овчарче.

ЗАМЯНА

Да сте чули някъде, някъде да сте чели, че някой някога е заменял агънце срещу стихове?!
И аз не бях чувал, и аз не бях чел, докато един ден не убоде очите ми изповедта на едно овчарче: ”До четиринадесетата ми година Старият завет беше най-голямото ми преживяване. Четях го непрекъснато. Беше май месец, маковете пламтяха, лежах на края на полето, а овцете пасяха. Докато четях, някакъв човек ми извика:
- Ти обичаш и да четеш?
Беше един такъв: нито порядъчен, нито скитник, бе странстващ калфа и на гърба му висеше нещо като раница. Извади една книга и прочете доста стихове. Започнах да го умолявам:
- Дайте ми тази книга, та нали Ваша милост отива в града, там ще си купи друга.
Той пък се запъна че няма пари, но ще я даде за едно агънце...
Имах едно слабичко агънце, такива ги наричахме “изтърсачета”, за него ми даде Петьофи.” /“Изповедта на черното овчарче”/.
Да, това наистина е станало, а изповедта е на Ищван Шинка - унгарски­ят Джендо, който, четейки Петьофи – решава: “Ще стана поет, дори и ако трябва да пожертвам целия си живот, дори и ако цялата власт на света се опълчи срещу мене” /из същата изповед/.
И става! С цялата мрачна решителност на плебея!
Защото не свършват чудесата господни.
Защото като чудо идват и първите стихове: ”Извадих парченцето си хими­чески молив, лъснах кончовете на ботушите си с ръкава на ямурлука, за да блестят отгоре им буквите и там записах стихотворението...”
И всичко това става в пустата, пред очите на овцете и Бога, със съучастието на цялата природа.


ПРИПИСКА ОТ 2010

Ако не бях превел „Маришка Бьоди”, нещо от мен щеше да липсва, или една част от мен нямаше да се осъществи; щеше да липсва нещо съществено и от самия поет. Когато превеждах за първото издание, чувствах постоянен глад за подсрочници; за тях чак в Унгария ходих. През ноември  2004 г., почти седмица изкарах в дома на Юхас; всеки ден той ми диктуваше по малко; още пазя тетрад­ката. В промеждутъка се разхождах по брега на Дунава… Там винаги духа; ту по–слаб, ту по–силен е вятърът; носи го течението… Тогава ме лъхнаха и първите няколко четиристишия на стихотворението за Шинка. Да, и от лъх става; като лъх в паметта ми е докосването до пустата, когато в средата на 80–те години на миналия век Юхас ме заведе в родното си село. Но и то ми стигна, сякаш заредило ме догоре и с невидяното, да предам този пейзаж, да го пренеса непокътнат чак в първото десетилетия на новия век. А може би „ползвах”  утайките в мен на една рядка по силата си книга – „Народът на пустата” на Дюла Ийеш; тя ми е като настолна за Унгария; стои до главата ми, не смея да се разделя с нея; за мен е скрила част от магията на битието – унгарско и всечовешко.
Останалите подсрочници Юхас направи с Радосвета Делчева и ми ги връчи  преписани; едно стихотворение ми преведе Нели Димова, а тези за революцията от 1956 – Таня Кръстева. Втичаха се води от много места.
Не знам постигнах ли пълноводието.
Но така е, когато не знаеш езика!
Този Шинка! – той ми е брат; не кръвен – духовен… Много от мислите му са мои мисли, мои стихове; много неща съм пропуснал да напиша; други бих написал по-добре; поради това съкратих някои от подробностите в „Маришка Бьоди”; но виж – за „Под безмилостните звезди” не се наложи; при Шинка конкретното надвишава универсалното и аз го прибавях; универсалното „прибавих” – и то сби текста – и при „Маришка”. Първото издание на Шинка най–напред бе представено в Шумен. С дрезгаво–пресипнал глас Джоко Росич, когото дотогава не познавах, сподели че си е избрал да прочете „Тринадесет жетвари”: „избрах го, защото и аз имам същия спомен от детството”. Аз дори и това нямах, но когато го превеждах, виждах стърнището, кръстците, снопите; в моето детство все още ги имаше, все още се жънеше с ръце; все още комбайните не бяха нагазили в нивите; с крайчеца на по­гледа бях мернал края на величавия селянин, който с голи ръце, като Бог, е постигал своя свят в божия; изтръгвал е хляб и познание в съгласие и противоборство с природата. О вие, навеки отминали: свят и хора –  по–цялостни от днешните!   
Светът на Шинка, свят първичен и здрав, за нас е неразбираем – цивилизацията неумолимо ни уеднаквява.
Може би затова така упорито го възстановявам.
Като реликва.
И като религия!
                                                                                           
18 – 19.04.2010, София

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево