ВЗОР КЪМ ДАЛЕЧНИЯ ИЗТОК
РАДА ВЪРТУНИНСКА
Краевед. Забележителна дама. Отговаря за величините и изискаността, за красотата и стила
Родена е през 1932 г. Завършила е Руска филология в СУ "Св. Кл. Охридски. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окръжния съвет по култура. Автор е на краеведски изследвания. Има девет книги, сред които романите "Зовът на сенките" и "Когато горяха кладите".
Последни 5 статии от РАДА ВЪРТУНИНСКА
Рада Въртунинска
След като усетихме студения полъх на водата , плиснала от каскадите на думите в поезията на Сен-Пол-Ру, ще обърнем взор към Далечния Изток, за да почувстваме извисената до мистицизъм философия на човешкия дух. Какво знаем и какво не знаем за литературата и изкуството на Изтока? Кога се е зародила поезията и каква е нейната специфика? Трудно можем да отговорим с няколко изречения за една култура, пуснала корени хилядолетия преди новата ера.
Днес много наши поети подражават на стила хайку (яп. Хай-кай, хоку б.м.), къси стихове, заимствани от китайската поезия, без да познават дълбоката й философско-естетическа същност. Не е достатъчно да напишеш едно римувано четиристишие или двустишие с определен брой тропи и рими. Важен е пълнежът, философският смисъл, синтезиран в това краткостишие. Да познаваш корените на това изкуство, необходимостта от неговото появяване като носител на народа-създател, средата, в която е възникнало, и посланията, които носи.
Китайската литература и изкуство възникват преди повече от три хиляди години, почти едновременно с цивилизациите на Египет и Двуречието, но за разлика от тях китайската цивилизация и нейната култура не потъват в прахоляка на историята, а се развиват последователно и преминават през различни исторически етапи и процеси. Те носят белезите на епохата, в която са създадени и обществата, които са обслужвали.
В 14 в. пр. н. е., в така наречената Инска епоха, по името на династията Ин, възниква китайската писменост, първообраз на съвременното йероглифно китайско писмо.
Първото голямо поетическо произведение, достигнало до нас е „Шъдзин” („Книга на песните”, подобно на Соломоновите „Песни на песните”, Египетската „Книга на мъртвите” и шумерските „Деяния на боговете”). „Книга на песните” съдържа предимно обредни химни и фолклорни песни.
Името на първия китайски поет Цюи Юан се е появило сравнително късно, около 3-ти, 2-ри век пр.н.е. В своите творби той изобразява възвишения свят на човека.
За развитието на китайската култура и литература особено значение имат различните философски школи. Сред тях важно място заема конфуцианството, по името на най-древния китайски философ Кунг-фу-це. Името му означава учител, философ. Освен конфуцианството, в епохата Джоу (11 в. пр. н. е. до 3 в. пр. н. е.) се появяват даоизмът, моизмът (по името на Мо цзи). Те са представители и обслужват определени класови общества и прослойки. Конфуцианството защитава властта на наследствената аристокрация, а моизмът е за широко участие на демоса в политическия и културен живот на страната – занаятчии, свободни земеделци и населението от планинските райони.
В своите алекти – „Беседи и размисли” Конфуций дава съвети на Владетеля за благородство, но и за твърда ръка в управлението на държавата. „Можеш да принудиш народа към послушание, но не можеш да го приучиш към знание” или „Да изпратиш на война необучени, означава да ги предадеш”.
Тук му е мястото да отбележа, че през 15-ти и 16-ти век след Христа, друг философ от ренесансов тип, един европейски политолог и мислител, Николо Макиавели, дава съвети на „Владетеля” как да управлява и да държи в подчинение своя народ. Това са двамата най-велики съветници, чиито идеи остават валидни и до днес. Техните съвети са се превърнали в сентенции, а трудовете им в шедьоври.
Прескачайки в новото хилядолетие, ще отбележа поета Тао Циен (372– 427г.), който създава богатата традиция на пейзажната поезия. Споменавам този автор, защото одухотворяването на природата, преклонението пред неподправената красота на естествената среда, стават отличителен белег и забележителен акцент в Източната поезия и в духовното изграждане на човека. На тази основа възникват и други естетически и пантеистични школи и направления, от които най-известните са Дзен изкуството, Икебана и пр. Една огромна паяжина е обект на съзерцание, на естетическо преживяване и религиозно вдъхновение. Главното в това направление са земята, човекът и небето.
От съвременните китайски поети ще спомена Ай Цин, роден в началото на 20-ти век. Получил образование в Париж и живял продължително време във Франция. Близък приятел на Аполинер, на поколенията художници и поети от първата половина на 20-ти век. Самият той художник по образование и поет по призвание, казва: ”Никога не мислете, че писането на стихове е лека работа, като събиране на цветя”. Поетът трябва да „наблюдава” живота и събитията, както и собственото си сърце. „Да се научите да мислите и обобщавате”. Това най-точно е изразил в стихотворението си „За перото”.
„С перото можеш да впишеш злодейство,
да увековечиш нечий подвиг.
Най-ужасни лъжи да посееш,
цели армии да пометеш.
Виж на листа – дим и пламък, човешко огнище
и под перото се нижат делата на целия свят...”
/Прев. Бора Белииванова/
Ай Цин е повлиян и от пейзажната поезия на Тао Циен, но остава верен на хилядолетната китайска традиция.
Какво провокира написването на тези скромни редове? Доста рано съм се докоснала до китайската поезия. От библиотеката на моя баща от 30-те и 40-те години на м.в. съм запазила няколко разхвърчани странички стихове от поредицата „Китайска поезия”, джобен формат, отпечатани върху прасковорозова хартия. Кратки стихове, разнасяни от дом на дом, от град на град, окъсани и изгубени по пътищата на живота ни. Тези няколко странички, спасени по чудо, отгръщам често, за да се заредя с искреността и топлината на поетичното чувство на непознатия далечен автор, който достига до мен като шепот на жасминова клонка, като сладкия дъх на заспало дете или тревожния зов на влюбена девойка, пленена от святостта на мястото, където са се разделили с любимия.
Предлагам тези кратки, но напоени с красота и любов миниатюрни бисери, изпадали в тревата на времето, но все тъй блестящи и очарователни като песента на щурчето, росната капка в утринта и усмивката на вечерни звезди.
НА ПРЕМРЪЗНАЛОТО ВРАБЧЕ
Бързай, подхвръкни, врабче,
тук – пред моята вратичка:
виж, снегът се е стопил
и подава се тревичка.
ПРОСЯЦИ
Студено е. Но майката стои:
детето й измръзнали ръчици
във пазвата й скрило, още спи.
ПРЕЛЕТНИ ПТИЧКИ
Създадени да се крепите дружно всички,
живейте в мир, недейте никога се кара,
вие, прелетни птички!
ПТИЧКАТА В ОПАСНОСТ
Сега ще отсекат това дърво!
Нима не знаеш туй, малка птичко,
та в неговите клони сви гнездо?
ОПАК СВЯТ
Как е опак тоя земен свят:
страда и когато цял е в цвят,
като че напук и на цветята!
ДВА ЗДРАЧА
Край на нощта! И моят край!
Чуй, гонгът бие!
Аз знам това. И бавно – глътка подир глътка
прохладата на здрача сетен пия.
ПОЖЕЛАНИЕ
Виж пеперудите! – Как те
се любят лудо!
Да можех след смъртта да
се родя отново
в полето малка пеперуда!
ВЕЧНИЯТ ЗАКОН
Защо, сърце, тъй пърхаш
във гърдите?
Мушичке клета, няма да
намериш
любов без сбогом даже
при звездите!
СВЕТУЛКИ
Не тъпчи това място, мини ти
отсам:
снощи толкова много светулки
ни светеха от там!
ЛУНА
В небе луната светла плува.
И всяка вейка, храст, тревица
трепти и лъха – и празнува!
РОСНА КАПКА
Върху листа изгря тя като
бисер.
Но нямайки какво в тоз
свят нечист да прави,
огледа го, потрепна – и стопи се!
ПОСЛЕДЕН ДРУГАР
Като умра и скрият ме в
земята,
ти, мъничко щурче, ела при моя
гроб,
свири – и ме оплаквай,
скрит в тревата!
СВОБОДЕН И ВИНАГИ САМ
Свободен и винаги сам,
тъжен човек, който пее
своята горестна песен високо,
море, аз дойдох. Под мене
дълбоко
само твоята бездна синее.
НА ТОЯ, КОЙТО СИ ОТИВА
Таз, на която сълзите студени
като порой по бузите текат,
а устните се мъчат, мой любими,
да те изпратят весело на път
недей забравя –моля те, помни ме!
СВЕТЛИНА
Сърце, за него ли туптиш?
Все още се надяваш ти? –
А в мрака ето виж –
възпламва светлина една,
разгаря се, възлиза и блести!
ФЛЕЙТА
Една флейта в нощта,
една флейта звучи отдалече.
Но защо ли сега
аз я слушам с тъга
и със сълзи в очите ми вече?
В СЪРЦЕТО МИ
В дъното на моето сърце,
в самото дъно на сърцето
живее някой друг – и ето
не спира той във тъмнината
да си оплаква самотата.
ПЕЧАЛ
По-лека от перцето,
което вятърът люшка,
по-бърза от градушка,
прониква ми сърцето
безцветна печал.
БЯЛАТА ПТИЦА
На брега, вълните де шумят,
аз едва съзрях едничък
път,
бялата птица – никога вече:
бялата птица – на моята младост
свидният блян и нетрайната радост!
ИЗОСТАВЕНАТА ЛОДКА
Виж тая лодка на брега –
как весело тя пореше морето!
То пълни я с вода сега
и отразява там небето
на ранна есен бялата тъга.
ЦВЕТЯ - ЗВЕЗДИ
Череша дива в планината
цъфти на храма пред вратите.
И капят цветовете й. Така
във здрача тъжен на зората
в небето ронят се звездите.
СИМВОЛ
Това слънце угаснало рано,
тия облаци – увиснали,
раздрани,
тая късно изгряла луна,
това небе в дрезгавина –
не съм ли тъкмо аз това?
След като усетихме студения полъх на водата , плиснала от каскадите на думите в поезията на Сен-Пол-Ру, ще обърнем взор към Далечния Изток, за да почувстваме извисената до мистицизъм философия на човешкия дух. Какво знаем и какво не знаем за литературата и изкуството на Изтока? Кога се е зародила поезията и каква е нейната специфика? Трудно можем да отговорим с няколко изречения за една култура, пуснала корени хилядолетия преди новата ера.
Днес много наши поети подражават на стила хайку (яп. Хай-кай, хоку б.м.), къси стихове, заимствани от китайската поезия, без да познават дълбоката й философско-естетическа същност. Не е достатъчно да напишеш едно римувано четиристишие или двустишие с определен брой тропи и рими. Важен е пълнежът, философският смисъл, синтезиран в това краткостишие. Да познаваш корените на това изкуство, необходимостта от неговото появяване като носител на народа-създател, средата, в която е възникнало, и посланията, които носи.
Китайската литература и изкуство възникват преди повече от три хиляди години, почти едновременно с цивилизациите на Египет и Двуречието, но за разлика от тях китайската цивилизация и нейната култура не потъват в прахоляка на историята, а се развиват последователно и преминават през различни исторически етапи и процеси. Те носят белезите на епохата, в която са създадени и обществата, които са обслужвали.
В 14 в. пр. н. е., в така наречената Инска епоха, по името на династията Ин, възниква китайската писменост, първообраз на съвременното йероглифно китайско писмо.
Първото голямо поетическо произведение, достигнало до нас е „Шъдзин” („Книга на песните”, подобно на Соломоновите „Песни на песните”, Египетската „Книга на мъртвите” и шумерските „Деяния на боговете”). „Книга на песните” съдържа предимно обредни химни и фолклорни песни.
Името на първия китайски поет Цюи Юан се е появило сравнително късно, около 3-ти, 2-ри век пр.н.е. В своите творби той изобразява възвишения свят на човека.
За развитието на китайската култура и литература особено значение имат различните философски школи. Сред тях важно място заема конфуцианството, по името на най-древния китайски философ Кунг-фу-це. Името му означава учител, философ. Освен конфуцианството, в епохата Джоу (11 в. пр. н. е. до 3 в. пр. н. е.) се появяват даоизмът, моизмът (по името на Мо цзи). Те са представители и обслужват определени класови общества и прослойки. Конфуцианството защитава властта на наследствената аристокрация, а моизмът е за широко участие на демоса в политическия и културен живот на страната – занаятчии, свободни земеделци и населението от планинските райони.
В своите алекти – „Беседи и размисли” Конфуций дава съвети на Владетеля за благородство, но и за твърда ръка в управлението на държавата. „Можеш да принудиш народа към послушание, но не можеш да го приучиш към знание” или „Да изпратиш на война необучени, означава да ги предадеш”.
Тук му е мястото да отбележа, че през 15-ти и 16-ти век след Христа, друг философ от ренесансов тип, един европейски политолог и мислител, Николо Макиавели, дава съвети на „Владетеля” как да управлява и да държи в подчинение своя народ. Това са двамата най-велики съветници, чиито идеи остават валидни и до днес. Техните съвети са се превърнали в сентенции, а трудовете им в шедьоври.
Прескачайки в новото хилядолетие, ще отбележа поета Тао Циен (372– 427г.), който създава богатата традиция на пейзажната поезия. Споменавам този автор, защото одухотворяването на природата, преклонението пред неподправената красота на естествената среда, стават отличителен белег и забележителен акцент в Източната поезия и в духовното изграждане на човека. На тази основа възникват и други естетически и пантеистични школи и направления, от които най-известните са Дзен изкуството, Икебана и пр. Една огромна паяжина е обект на съзерцание, на естетическо преживяване и религиозно вдъхновение. Главното в това направление са земята, човекът и небето.
От съвременните китайски поети ще спомена Ай Цин, роден в началото на 20-ти век. Получил образование в Париж и живял продължително време във Франция. Близък приятел на Аполинер, на поколенията художници и поети от първата половина на 20-ти век. Самият той художник по образование и поет по призвание, казва: ”Никога не мислете, че писането на стихове е лека работа, като събиране на цветя”. Поетът трябва да „наблюдава” живота и събитията, както и собственото си сърце. „Да се научите да мислите и обобщавате”. Това най-точно е изразил в стихотворението си „За перото”.
„С перото можеш да впишеш злодейство,
да увековечиш нечий подвиг.
Най-ужасни лъжи да посееш,
цели армии да пометеш.
Виж на листа – дим и пламък, човешко огнище
и под перото се нижат делата на целия свят...”
/Прев. Бора Белииванова/
Ай Цин е повлиян и от пейзажната поезия на Тао Циен, но остава верен на хилядолетната китайска традиция.
Какво провокира написването на тези скромни редове? Доста рано съм се докоснала до китайската поезия. От библиотеката на моя баща от 30-те и 40-те години на м.в. съм запазила няколко разхвърчани странички стихове от поредицата „Китайска поезия”, джобен формат, отпечатани върху прасковорозова хартия. Кратки стихове, разнасяни от дом на дом, от град на град, окъсани и изгубени по пътищата на живота ни. Тези няколко странички, спасени по чудо, отгръщам често, за да се заредя с искреността и топлината на поетичното чувство на непознатия далечен автор, който достига до мен като шепот на жасминова клонка, като сладкия дъх на заспало дете или тревожния зов на влюбена девойка, пленена от святостта на мястото, където са се разделили с любимия.
Предлагам тези кратки, но напоени с красота и любов миниатюрни бисери, изпадали в тревата на времето, но все тъй блестящи и очарователни като песента на щурчето, росната капка в утринта и усмивката на вечерни звезди.
НА ПРЕМРЪЗНАЛОТО ВРАБЧЕ
Бързай, подхвръкни, врабче,
тук – пред моята вратичка:
виж, снегът се е стопил
и подава се тревичка.
ПРОСЯЦИ
Студено е. Но майката стои:
детето й измръзнали ръчици
във пазвата й скрило, още спи.
ПРЕЛЕТНИ ПТИЧКИ
Създадени да се крепите дружно всички,
живейте в мир, недейте никога се кара,
вие, прелетни птички!
ПТИЧКАТА В ОПАСНОСТ
Сега ще отсекат това дърво!
Нима не знаеш туй, малка птичко,
та в неговите клони сви гнездо?
ОПАК СВЯТ
Как е опак тоя земен свят:
страда и когато цял е в цвят,
като че напук и на цветята!
ДВА ЗДРАЧА
Край на нощта! И моят край!
Чуй, гонгът бие!
Аз знам това. И бавно – глътка подир глътка
прохладата на здрача сетен пия.
ПОЖЕЛАНИЕ
Виж пеперудите! – Как те
се любят лудо!
Да можех след смъртта да
се родя отново
в полето малка пеперуда!
ВЕЧНИЯТ ЗАКОН
Защо, сърце, тъй пърхаш
във гърдите?
Мушичке клета, няма да
намериш
любов без сбогом даже
при звездите!
СВЕТУЛКИ
Не тъпчи това място, мини ти
отсам:
снощи толкова много светулки
ни светеха от там!
ЛУНА
В небе луната светла плува.
И всяка вейка, храст, тревица
трепти и лъха – и празнува!
РОСНА КАПКА
Върху листа изгря тя като
бисер.
Но нямайки какво в тоз
свят нечист да прави,
огледа го, потрепна – и стопи се!
ПОСЛЕДЕН ДРУГАР
Като умра и скрият ме в
земята,
ти, мъничко щурче, ела при моя
гроб,
свири – и ме оплаквай,
скрит в тревата!
СВОБОДЕН И ВИНАГИ САМ
Свободен и винаги сам,
тъжен човек, който пее
своята горестна песен високо,
море, аз дойдох. Под мене
дълбоко
само твоята бездна синее.
НА ТОЯ, КОЙТО СИ ОТИВА
Таз, на която сълзите студени
като порой по бузите текат,
а устните се мъчат, мой любими,
да те изпратят весело на път
недей забравя –моля те, помни ме!
СВЕТЛИНА
Сърце, за него ли туптиш?
Все още се надяваш ти? –
А в мрака ето виж –
възпламва светлина една,
разгаря се, възлиза и блести!
ФЛЕЙТА
Една флейта в нощта,
една флейта звучи отдалече.
Но защо ли сега
аз я слушам с тъга
и със сълзи в очите ми вече?
В СЪРЦЕТО МИ
В дъното на моето сърце,
в самото дъно на сърцето
живее някой друг – и ето
не спира той във тъмнината
да си оплаква самотата.
ПЕЧАЛ
По-лека от перцето,
което вятърът люшка,
по-бърза от градушка,
прониква ми сърцето
безцветна печал.
БЯЛАТА ПТИЦА
На брега, вълните де шумят,
аз едва съзрях едничък
път,
бялата птица – никога вече:
бялата птица – на моята младост
свидният блян и нетрайната радост!
ИЗОСТАВЕНАТА ЛОДКА
Виж тая лодка на брега –
как весело тя пореше морето!
То пълни я с вода сега
и отразява там небето
на ранна есен бялата тъга.
ЦВЕТЯ - ЗВЕЗДИ
Череша дива в планината
цъфти на храма пред вратите.
И капят цветовете й. Така
във здрача тъжен на зората
в небето ронят се звездите.
СИМВОЛ
Това слънце угаснало рано,
тия облаци – увиснали,
раздрани,
тая късно изгряла луна,
това небе в дрезгавина –
не съм ли тъкмо аз това?
