Изабела Шопова е родена през 1971 г. в град Варна, където завършва Математическата гимназия и Техниче­ския университет. През 2002 г. емигрира със съпруга и дъ­щеря си в Нова Зеландия и понастоящем живее в Бризбън, Австралия. За себе си казва, че е инженер по образова­ние, търговец по професия и пътешественик по душа с два паспорта и адреси в три държави. Автор е на книгата “На изток – в Рая”, в която разказва за Нова Зеландия.

Изабе­ла Шопова е поредният ни гост в рубриката “Я кажи ми, облаче ле, бяло!”

1. Първата Ви асоциация и първият Ви съкровен спомен за родното място. Каква е Вашата празнична картина от България?

- Приятелите. Морето. Ухание на цъфнали липи. Аромат на българска гозба с чубрица и червен пипер. Писък на гларус. Пронизващ североизточен вятър. Горещ пясък. Чувство за безусловна принадлежност. Онова неизразимо усе­щане да си у дома.
Винаги са ми изглеждали празнични уличната глъчка и шарения по варнен­ските пешеходни зони през лятото. Лумналата в златни пламъци Катедрала, осветена през нощта. Тълпите, нетърпението и тържествената радост на ма­нифестациите за 24-ти май от моето детство. Празничната заря за Деня на Варна

2. В контекста на отдалечеността и различността, в която живеете днес, кои, според Вас, са  предимствата и недостатъците на българина/българка­та?

- В тази невъобразимо далечна част на света, където аз живея, българите не са многобройни, но действително притежават някои общи характеристики. Всички са високо квалифицирани, силно мотивирани да успеят. Хора с високи критерии и изисквания, включително към себе си. Упорити и последова­телни в усилията си. Не разчитат много на чужда помощ, ни от правителства и държавни институции – българите традиционно храним дълбоко недоверие към тях ( и не без основателна причина), ни от църковни и други благотвори­телни организации – българите сме предимно атеисти и нямаме много опит с благотворителността, ни от други българи – всеизвестно е, че българите в чужбина не са особено задружни и отзивчиви към непознати, ни от близки и приятели – те пък са много, много далеч, нито на късмет и щастлива случайност – за никого не е тайна, че сме една от най-черногледите нации. Т.е. българинът в Австралия е самостоятелен, независим, целеустремен, работи много. Всичко това са предполагам предимства – качества, които им позво­ляват да оцеляват и успяват в една толкова различна, толкова чужда и силно конкурентна среда. Но от друга страна, същото черногледство и недоверие, упорство и липса на гъвкавост са недостатъци, които пречат на някои от българските емигранти да се адаптират пълноценно и да извлекат максималното от възможностите, които тукашната различна среда предлага. Много често българите остават вкопчени в своите си виждания за нещата от живота, в донесените от родината модели на поведение, общуване, житейски избори, културни ценности и това им пречи да се почувстват у дома си на новото място. Отдават се на самоизолация, самосъжаление, самомъченичество, изгнаничество и безкрайно критикарство към всичко, което не е “както трябва”, т.е като в България.
Обаче има едно вездесъщо българско качество, което доминира при всякакви обстоятелства – чувството за хумор. Малко мрачно, малко злостно, често политически некоректно, но искрено и неподправено. Умението ни да се надсмиваме над себе си, над съдбата, Бог и вселената. Тази способност да се смеем и в най-трудните моменти ни прави изключителни витални, позво­лява ни да се дистанцираме и да видим ситуацията в перспектива, прави ни желани събеседници и ни позволява да се впуснем по-смело в мултикултурната среда.

3.Имате ли контакти с четящи литература? Какво се чете при вас /от близките Ви и от самите Вас/, коя е любимата Ви книга?

- Естествено! Всички около мен четат. Като българи се стараем да не загубваме връзката с родната литература. Всяко посещение в България завършва с епохално влачене на пълни с книги куфари по дългите презокеански полети.Трудно ми е да посоча една любима книга. Ако взема да ги изреждам всичките, ще отиде със страници. Напоследък се пристратих към емигрантските сюжети и автори-емигранти (с каквито изобилства съвременната литература). Голямото ми откритие от миналата година е американската писателка от китайски произход Ейми Тан. Май успях да прочета всичко нейно, до което се докопах. Впечатлиха ме “Колапсът” на Джаред Даймънд и “Възход и падение на третото шимпанзе”. От българските книги – миналото лято попаднах на “18% сиво” и “Кратка история на самолета” на моя съгражданин Захари Карабашлиев. Хареса ми и “Улица без име” на сънародничката ми новозеландка (аз също имам новозеландско гражданство) Капка Касабова. Жалко е, че другите й книги не са преведени на български език. Аз особено обичам “Любов в земята на Мидас”. Наскоро се посмях искрено с “Животът според Любка” на Лори Граам – разказ за невероятно колоритното турне в САЩ на група български фолклорни певици от малко шопско село. Много ме развълнуваха и размислиха и двата романа на Джонатан Сафран Фоер “Всичко е обляно в светлина” и “Изключително силно и невероятно близко”. Незабрави­ма е и “Животът на Пи”. Не знам колко от тези заглавия изобщо ще стигнат до българския читател, но в англоезичната литература авторите-емигранти като че ли преобладават. Има истинска емигрантска вълна в литературата.
Още едно явление забелязвам напоследък, не знам дали е така и в България, но при нас в Австралия книгите са се превърнали не в културен, а в кон­суматорски продукт – продават се на килограм. Всяко ново заглавие, което излиза, е във все по-голям формат, по-тежко, с по-едър шрифт, с по-дебели и необичайни корици. Втората книга на Елизабет Костова “Крадецът на лебеди” е с размерите и теглото на тухла четворка. Е, как да се гушнеш уютно под завивките с подобен некомфортен строителен материал, или пък да го помъкнеш по автобусите!? Ами че, ако случайно си изтърва книгата върху нечий крак, рискувам да потроша кости и да гния в затвора до края на живота си за нанасяне на тежки телесни повреди поради невнимание. Затова още не съм си я купила и като гледам, май скоро няма да я чета. Освен ако не пуснат второ умалено издание. Същото е и с последната книга на Дан Браун – тежи поне пет кила и с такива големи букви, сякаш е помагало за първолаци. Даже Джоан Харис, дето не е чак толкова популярна, не можа да избегне същата незавидна участ. Купила съм си последната й книга и смятам след като я прочета, да я ползвам да си подпирам вратата с нея – достатъчно голяма и тежка е. Даже книгите имат проблеми с наднормено тегло в тази страна.

4. Кое е последното културно събитие, което там Ви е впечатлило?

- Нещо характерно за големите космополитни разноезични мултинационални градове, какъвто е Бризбън, са Мултикултурните фестивали. Провеждат се ежегодно в различни квартали, паркове и понякога под много разнообразни и необичайни форми. Но общото е винаги идеята да се даде възможност на хората от различни етнически, културни, езикови, национални и етнографски групи да покажат, да споделят, да представят своето творчество, традиции, изкуства. На последния такъв фестивал имаше повече от 60 хиляди посетите­ли, към стотина щандове, храна от всяка национална кухня, за която мога да се сетя, няколко сцени, на които едновременно вървеше музикална, танцова и детска програма. Целият парк се беше превърнал в съвременен Вавилон, в който е трудно да се намерят две групички хора, говорещи един и същи език. Българският щанд беше украсен с фолклорни костюми и тъкани – автентични, донесени от България. Българската кухня беше представена с ароматни кебапчета и съблазнителни сочни тулумбички, нашето трио “Жива Вода” имаше привилегията да открие фестивала с български народни песни, танцовата ни група “Хоро” участва в програмата за фолклорни танци с огромен успех. Още срещам хора, които, след като чуят, че съм българка, веднага реагират с “А, спомням си, аз ви гледах на фестивала. Много хубаво танцувахте! И какви прекрасни носии!”