...А УЖ Е ТОЛКОВА ЕСТЕСТВЕНО
Божана Апостолова живее и работи в Пловдив. Автор е на 9 книги с поезия и проза. Собственик е на Издателска къща “Жанет-45”, едно от най-популярните издателства за съвременна българска литература. През 2010 г. тя е носител на Голямата награда “Хр. Г. Данов” за принос в българската книжовна култура. Цикълът, който ви предлагаме е от последната и поетична книга „Беше ли любов”.
В КРАЯ НА ЕЗДАТА
Мъгла откашля душата на зимата. Съмна
и потегли денят със забрадка от бели сълзи.
Някой плачеше в мен, а в ухото ми бръмбърче бръмна.
Ех, живот, пак ли бързаш край сърцето ми да пропълзиш!
Накъде си се втурнал? Накъде си пришпорил жребеца
със протрити подкови и с омърляна грива? Нали
се потихме до днес и не знаех коя и къде съм,
и сълзите си как да прикрия. И какво ме боли.
Изведи ме оттук. Нали божем все още сме живи и здрави.
Свий по горната уличка – далече от чужди очи.
Там ще среша жребеца, нови подкови ще му поставя.
Ще го пуснем на воля. Ще му се радваме и помълчим.
...А УЖ Е ТОЛКОВА ЕСТЕСТВЕНО
Видях
как душата на нашата къща си тръгна.
Ей така – просто си отиде
със стъпките на сина ми,
с усмивката на неговото момиче.
Остана само купчина красота.
Сред навалицата от ненужни предмети
пулсираше задъхано сърцето ми –
онова, майчиното,
пресрещнато сякаш от тромб,
запушил артерията на живота.
А той си продължаваше –
с освободените тласъци на кръвта
към другото –
към тяхното битие.
Нещата следваха смисъла си
подир новата детска количка.
БАБИИИ!...
На Божана Втора
Ти слезе в ухото на утрото,
сякаш Божие чудо.
И събуди съвсем неочаквано
обичта ми,
под камък обрасла.
Засия.
Закръжи твоя бебешки плач,
чудотворнице моя,
а аз се топях
и умирах от страх,
че уж познатото
ми беше непознато.
Умирах наистина,
че не можех сама
в този миг
да се изкача до тебе.
Ах, тичинко моя,
май че беше дошла
да ме спасиш от края.
И наивно потегли –
без да разбираш дори –
през есента на душата ми,
вече обрана.
За да тръгне зеленото
на мойта нова душа –
от теб подарена.
ЕДНА НАДЕЖДА ПОВЕЧЕ
На Свилен Блажев
Той цял живот рисува себе си –
поне да се докаже на водата.
Дали е част от общия пейзаж,
напукан в жаждата
на хилядното
изгладняло гърло,
самият той не знае.
Но рисува.
Дори когато заваля страхът
и щеше цял да го затрупа –
не спря.
Рисува, все рисува...
Не се уплаши от плача на времето,
поело по следите на бездомен просяк.
И чак когато нарисува Хлябът,
застана някак отстрани на себе си,
погледна го и уморено рече:
„Дано успея да нахраня някого.”
ТАМ
В имението на Бурле Маркс
В забравените улички на душата ми
чух дъжда,
като пулса на човек.
Той ту извисяваше глас,
ту се задъхваше от красотата край мене.
Почуствах се така,
сякаш Господ
ме бе пратил в Рая
и ме питаше”
„Как си, момиченце?”
ЛУДИЯТ ОТ МИНАС ЖЕРАЙС
На Елица
Той се изкачваше по хълма на миналото...
От двете му страни прииждаха спомени,
скрити в обвивката на папая,
като онази,
с която го хранеше майка му.
Преди да извика Нещото, неговото си Нещо,
гладът напълни устата му със слюнка.
Тогава я видя –
съвсем до него.
Вместо папая му подаваше банкноти.
Треперщите и пръсти
ги посипаха по земята.
Жената се наведе да ги вдигне,
а Лудият, едва докосвайки я,
рече: „Недей! Недей, мамо!
Остави ги да покълнат...”
КЪСЕН ИЗГРЕВ
На Лиляна Боане
И ето ме като самата вечност –
изпълнена от край до край с живот.
Алцхаймер ли застигна Господ вече –
забрави, че съм стара за любов.
И ме вкопа самоубийствен тласък
във тялото на мъж. Какъв разкош –
по-жива от водата да съм сякаш,
най-влюбена, в най-влюбената нощ.
А тъкмо бях пренаредила с мисъл
нещата си в безкръвния им кръг.
Опушена от времето – въздишах
като прекършен, обезмислен стрък.
Да, c”est la vie... „Без маска и без грим”
животът гони дивия си писък.
Но няма от какво да се боим,
щом съмне в нас. И светлината плисне.
В КРАЯ НА ЕЗДАТА
Мъгла откашля душата на зимата. Съмна
и потегли денят със забрадка от бели сълзи.
Някой плачеше в мен, а в ухото ми бръмбърче бръмна.
Ех, живот, пак ли бързаш край сърцето ми да пропълзиш!
Накъде си се втурнал? Накъде си пришпорил жребеца
със протрити подкови и с омърляна грива? Нали
се потихме до днес и не знаех коя и къде съм,
и сълзите си как да прикрия. И какво ме боли.
Изведи ме оттук. Нали божем все още сме живи и здрави.
Свий по горната уличка – далече от чужди очи.
Там ще среша жребеца, нови подкови ще му поставя.
Ще го пуснем на воля. Ще му се радваме и помълчим.
...А УЖ Е ТОЛКОВА ЕСТЕСТВЕНО
Видях
как душата на нашата къща си тръгна.
Ей така – просто си отиде
със стъпките на сина ми,
с усмивката на неговото момиче.
Остана само купчина красота.
Сред навалицата от ненужни предмети
пулсираше задъхано сърцето ми –
онова, майчиното,
пресрещнато сякаш от тромб,
запушил артерията на живота.
А той си продължаваше –
с освободените тласъци на кръвта
към другото –
към тяхното битие.
Нещата следваха смисъла си
подир новата детска количка.
БАБИИИ!...
На Божана Втора
Ти слезе в ухото на утрото,
сякаш Божие чудо.
И събуди съвсем неочаквано
обичта ми,
под камък обрасла.
Засия.
Закръжи твоя бебешки плач,
чудотворнице моя,
а аз се топях
и умирах от страх,
че уж познатото
ми беше непознато.
Умирах наистина,
че не можех сама
в този миг
да се изкача до тебе.
Ах, тичинко моя,
май че беше дошла
да ме спасиш от края.
И наивно потегли –
без да разбираш дори –
през есента на душата ми,
вече обрана.
За да тръгне зеленото
на мойта нова душа –
от теб подарена.
ЕДНА НАДЕЖДА ПОВЕЧЕ
На Свилен Блажев
Той цял живот рисува себе си –
поне да се докаже на водата.
Дали е част от общия пейзаж,
напукан в жаждата
на хилядното
изгладняло гърло,
самият той не знае.
Но рисува.
Дори когато заваля страхът
и щеше цял да го затрупа –
не спря.
Рисува, все рисува...
Не се уплаши от плача на времето,
поело по следите на бездомен просяк.
И чак когато нарисува Хлябът,
застана някак отстрани на себе си,
погледна го и уморено рече:
„Дано успея да нахраня някого.”
ТАМ
В имението на Бурле Маркс
В забравените улички на душата ми
чух дъжда,
като пулса на човек.
Той ту извисяваше глас,
ту се задъхваше от красотата край мене.
Почуствах се така,
сякаш Господ
ме бе пратил в Рая
и ме питаше”
„Как си, момиченце?”
ЛУДИЯТ ОТ МИНАС ЖЕРАЙС
На Елица
Той се изкачваше по хълма на миналото...
От двете му страни прииждаха спомени,
скрити в обвивката на папая,
като онази,
с която го хранеше майка му.
Преди да извика Нещото, неговото си Нещо,
гладът напълни устата му със слюнка.
Тогава я видя –
съвсем до него.
Вместо папая му подаваше банкноти.
Треперщите и пръсти
ги посипаха по земята.
Жената се наведе да ги вдигне,
а Лудият, едва докосвайки я,
рече: „Недей! Недей, мамо!
Остави ги да покълнат...”
КЪСЕН ИЗГРЕВ
На Лиляна Боане
И ето ме като самата вечност –
изпълнена от край до край с живот.
Алцхаймер ли застигна Господ вече –
забрави, че съм стара за любов.
И ме вкопа самоубийствен тласък
във тялото на мъж. Какъв разкош –
по-жива от водата да съм сякаш,
най-влюбена, в най-влюбената нощ.
А тъкмо бях пренаредила с мисъл
нещата си в безкръвния им кръг.
Опушена от времето – въздишах
като прекършен, обезмислен стрък.
Да, c”est la vie... „Без маска и без грим”
животът гони дивия си писък.
Но няма от какво да се боим,
щом съмне в нас. И светлината плисне.