Едно интервю на Валентина Добринчева със Самуил Стоянов, който се върна в края на март от Ню Йорк, където беше шест седмици - престой, осигурен от The Foundation for a Civil Society, Ню Йорк, част от наградата за съвременно изкуство БАЗА за 2009-та година. Призът се връчва от Института за съвремен­но изкуство – София, и се вписва в съществуващата от 1990 г. международна мрежа на художници от различни страни в Централна и Източна Европа (YVAA) и вече е утвърден като едно от най-престижните отличия. Дава се на творци до 35 години, работещи във всички медии на съвременното изкуство.


- Ти успя да се прибереш, преди вулканът с непроизносимото име в Исландия да изригне. Как изглежда светът при такова пътешествие – какви чувства към него те налегнаха?

- Пътуването е особено нещо. Почти никога не изпитвам огромно жела­ние да пътувам, но винаги, когато ходя на ново място, се оказва интересно и полезно. Все още, когато пристигна някъде, където не съм бил, вътрешно очаквам да видя различни хора, някак си дори и по външен вид. Обикновено това не става и дори започвам да се чудя как така хората в определен град, в който отида, не говорят на български. Когато чужденците са в България това някак си ми се струва по-естествено. Така, че най-интересното в това пътуване, а и в другите ми пътувания, е срещата ми с различни хора. А светът изглежда някак си не толкова голям. Трудно ми е да формулирам чувствата си. Мога да кажа, че всичко ми изглеждаше оптимистич­но и постижимо, но все пак аз бях в Ню Йорк само за месец и половина, напълно подсигу­рен финансово и организационно, така че по-скоро бях ведър наблюдател на най-доброто, което хората са постигнали. Искам да кажа, че ми е трудно да се екзалтирам от прекрасните неща, които видях и преживях, след като знам, че светът като цяло има толкова неразрешени проблеми – бедността, свръхконсумацията, манипулацията на общественото мнение, финансовите злоупотреби... Не, че съм някакъв страдалец, просто се старая да имам кол­кото се може по-обективна гледна точка.

- Кои бяха най-интересните ти срещи в Ню Йорк?

- Най-интересните ми срещи бяха с изкуството, което гледах в музеите и галериите, а също така и с цялостната атмосфера на града, с хората по улиците. Разбира се, запознах се с много интересни хора – и чужденци, и американци.

- Ти направи фоторазказ за добричките си приятели след завръщането си и в продължение на над 2 часа им описа впечатленията си. Срещна ли раз­биране този твой очерк, хората искаха ли да узнаят повече?

- Да, почти всички споделиха, че им е било много интересно и разказът ми по снимките е бил добро допълнение. Не дойдоха много колеги художници, а аз имах голямо желание да споделя това, което съм видял, и с тях. Някои казаха, че им е дошла много цялата информация и купищата снимки, но моята основна цел беше да предам атмосферата на Ню Йорк, а там има по много от всичко.

- На фото срещата с теб стана дума, че Флатрон Билдинг, която е завършена 1909 г. и е била най-високата сграда в света, изглежда и се поддържа перфектно и в нея работят безукорно 100-годишни асансьори. Защо ние трудно опазваме красивите си 60-годишни сгради?

- Защо? – със сигурност това е заради финансови интереси, но най-вече заради липса на култура и морални и естетически ценности. Със сигурност тези сгради са строени с много пари и за да демонстрират престиж, но от друга страна все още на 100-200 метра от Wall Street има запазени и напълно обитаеми 3-4-етажни стари холандски къщи. Поне новите ни сгради да бяха свястни. За съжаление, обаче в повечето случаи у нас многото пари вървят заедно с посредственост и кич.

- В твоята фото разходка ни показа така наречените панаири за модерно изкуство – разкажи какво е това, същото ли е като например Биеналето в Истанбул или Венеция, или е чисто търговско?

- Тези панаири се организират на принципа на всеки друг панаир, само че вместо производители и търговци, в тях участват частни комерсиални галерии. Понякога участват и фондации. В по-престижните панаири не може да участва всяка галерия дори и да си плати, но от друга страна участващите галерии показват каквото решат. Пространството е разделено на павилиони, така че не може да се говори за изложба с общ контекст или за събитие като Истанбулското Биенале, което обикновено е с един или група куратори. Тук става въпрос за търговия, имидж и контакти. Основният панаир, който обик­новено е в началото на март, е Armory Show и покрай него в същото време се провеждат още може би 7-8 други панаира. Някои от тях ги правят в нетради­ционни места – хотели, стари кораби. В този на кораба /Панаирът “Фонтан”/ например участваха повече млади художници. Там те сами представяха ра­ботите си и така да се каже той беше нещо като най-крайната алтернатива на снобските панаири. Аз по­някога се шегувам, че съм един от петимата души в Ню Йорк, които са видели всички панаири през този уикенд. На мен този маратон много ми допадна, не се изморявам да гледам изкуство, което ми харесва, а това, което не ми харесва, отминавам бързо и това е.  

- Не се ли обезличава изкуството в такъв огромен базар базар? В своите “Фрагменти” Атанас Далчев казва, че му е трудно да приеме дори обща изложба на художници, заради различните стилове и послания, а в снимките от Ню Йорк видяхме направо планини от инсталации - кой и как оценява това и каква е целта?

- Най-вероятно от снимките не си личи добре, но всяка галерия подрежда по различен начин своя павилион. Някъде галериите представят само по един художник в своето пространство, така че си се получава изложба. Някои от галеристите са много общителни и можеш спокойно да си говориш с тях за работите, които показват. Това изобилие ми се струва много вдъхновяващо - да видиш на едно място толкова много изразни средства и идеи, въпреки че няма много критични работи... За Атанас Далчев не знам, от една страна,  сега времената са други, от друга - зависи от човека, който гледа и от това какво той търси. Мен по принцип ме дразни еднообразието, формализмът и липсата на идеи. Изкуството, което ме интересува е това, което създава, а не това, което украсява и препредава. Атанас Далчев сигурно е имал предвид общите изложби, в които всеки е участвал с най-атрактивните си работи с цел да покаже колко е добър. Ако е така – разбирам, ако ли не – все едно да кажеш, че музеите за изобразително изкуство са неудачни. Представянето на визуалното изкуство вече много се е променило, имам предвид кураторските проекти, където работите са избрани и подредени, така че създават цялостна трактовка на темата. Нещо повече, има тенденции сред теоретиците,  за това  - изложбите да са подчинени изцяло на кураторската концепция и да въздействат като едно цяло и така ролята на отделния художник почти се обезличава. На мен това ми се струва интересна тенденция, но сякаш тя може да доведе до свиване на амплитудата. Оттук е трудно да се прецени обективно този въпрос, защото ракурсът, от който гледаме, е силно обременен от представата, която в миналото се налагаше за образа на художни­ка – като някой специален и възвишен инди­вид, който твори нераз­бираеми неща, които обаче със сигурност ще останат в историята и за съжаление ще бъдат оценени чак след неговата кончина.
Още нещо, не бива да се гледа на изобразителното изкуство като на нещо, което непременно може да се закачи на стената вкъщи. Някои неща са направени само за галерийни пространства или градска среда, т.е. те са достатъчно далече и зрителят няма нужда да се чувства обременен дори и в случай, че те не му пасват.

- Нашите, български, и американските художници в една посока ли мислят, едни и същи неща ли творят?

- И да, и не. Навсякъде има всичко. Тук мога да цитирам Даниела Костова – художник и куратор, живеещ в Ню Йорк, с която си говорихме на тази тема. Та тя каза, че художниците в България, които се занимават със съвременно изкуство, се опитват да покрият по-голяма територия от изразни средства и теми, за да не остане вакуум. А в Ню Йорк художниците са толкова много, че желанието всеки да бъде специфичен и разпознаваем е много по-силно.

- Ще се промени ли нещо в твоите житейски и културни търсения след този нов поглед към света?

- Чувствам се обогатен от това, което видях, и от преживяното. Мога да кажа, че по-скоро съм отишъл по-надалече, отколкото, че съм сменил по­соката като резултат от посещението ми в Ню Йорк. Разбирам колко назад сме по отношение на представянето на новите форми в обществото. От друга страна, щом Тино Сегал - художник, който е на 34 години, може да изпразни цялата ротонда на Музея Гугенхайм от всякакви обекти, за да реализира своя пърформанс.... значи всичко е възможно.

- Какво ще отговориш на мненията, че тъй нареченото съвременно изку­ство е насърчавано от фондации и арт центрове, за да измества истинските ценности и постижения на националните култури?

- На мен също са ми интересни конспиративните теории, но в случая не мога да се съглася, че има някаква зла умисъл. Напротив, от моя гледна точка много по-основателни са опасенията, че ако едно общество се държи в изолация, това води до невежество и самозаблуда. А съвременното изкуство не е просто така наречено “съвременно”, то е съвременно, защото борави с актуални средства и третира настоящи проблеми. Доколкото за ценностите - истинските ценности си остават едни и същи независимо в каква форма са. Техниката или материалът сами по себе си не може да са ценност. Аз самият използвам съвременни визуални форми не за да печеля конкурси и “да ходя по чужбина”, или защото някой ми плаща за това, а защото това, което имам предвид не мога да го изразя в повечето случаи с бои или с бронз например /между другото никога не съм отливал бронз/. Един от основните проблеми тук е, че липсва култура на възприемане на съвременното изкуство. Традиционното мислене представя процеса на създаване на някое произведение като сакрален акт и така художникът поема функцията на някаква велика личност. При неконвенциалните форми много по-важен е процесът на гледане и възприемане на определено произведение или изложба, а също така и идеята, която стои зад тях. Може ли човек да яде само шопска салата и да настоява да говори само родният си език, например? – това е безмислено. От друга страна аз не мога да се идентифицирам нито с мартениците, нито с нестинарките, нито с орфеизма, нито с Майстора, нито с някой от днешните герои и баба им Ванга. Какво да направя тогава?

- С какво се занимаваш в момента? Какво планираш в най-скоро време?

- Подготвям 10 – 15 нови работи. Предстои ми изложба в галерията на Института за съвременно изкуство в София. Ще участвам в Младежкото Биенале за съвременно изкуство в Москва през юли, а също и в изложба в Ню Йорк.