ВОДА
Кансел Тургут Кадир
16 г., ученичка в ЕГ ”Гео Милев” гр. Добрич
Итън стисна силно очите си. Това не можеше... не трябваше да се случва. Животът му бе развалина. Като тухлена стена, която бе строил и в която бе вложил всичките си сили и… заради не добре поставена тухла, всичко се бе разрушило. Какво щеше да прави? Изгубвайки нея, той изгуби и смисъла на живота си. Не знаеше вече кой е, какво е, не знаеше защо съществува... Изгуби себе си, мечтите си. Изгуби живота си. Бе погълнат от мрак. Без изход.
И когато отвори очите си...
Сякаш хиляди иглички се забиваха в него – лицето, краката, ръцете... Беше сиво. Навсякъде, където погледнеше, виждаше само и единствено оттенъци на сивото – небето бе като сиво черно мастило и се отразяваше във водата, която сивкавият дъжд запълваше. Почвата, тъмносива, бе сякаш от гранит, напукана въпреки дъждовете. Влагата във въздуха изпълваше дробовете му и той едва дишаше. Беше легнал на земята, свит в ембрионална поза. Ситните и остри капчици дъжд сякаш проникваха навсякъде, където докоснеха плът.
Изправи се, болката беше почти непоносима, но той, макар и безполезно, се опита да я пренебрегне и огледа околността повторно. В далечината се виждаше бурно море, чиито вълни с грохот се разбиваха в зловещи на вид скали. Върховете им сякаш стържеха небето, пронизваха го и то виеше от болка.
Студът го пронизваше - все още носеше дрехите, с които бе отишъл на погребението. Виелицата сякаш искаше да го сграбчи и отнесе. Безкрайният вой кънтеше в ушите му. Всичко бе толкова истинско, но Итън се надяваше, че това е просто един от онези сънища, които го спохождаха понякога и от които той нямаше търпение да се събуди.
Изведнъж писък - дълъг и пронизителен, раздра небето и той потърси с поглед източника на звука. Най-сетне го откри – странно същество, което приличаше на птица, но бе доста по-голямо, с къси крака и нокти като бръснач, плоска човка и кървавочервени очи, които бяха впити в него. Бе кацнало на около 20 стъпки далеч, явно за да пие вода, но Итън бе привлякъл вниманието му. След като забеляза, че и той го гледа, разпери опашката си. Итън подразбра, бе готово да нападне.
Итън не мръдна и на милиметър повече - нервно прокара длан по колана си. Полицай по професия, той по навик потърси оръжието си. Но сега оръжие липсваше. Въпреки това на лицето му бе изписано ледено спокойствие. Съществото внезапно скочи напред, а Итън замръзнал зачака сблъсъка. Но такъв не последва. Пред него водата започна да се събира и да се кристализира, докато не го обгърна целия и засия като кристален щит. Съществото се заби право в него и нададе оглушителен вик, след като бе пронизано на поне три места. Итън все още се мъчеше да осмисли случилото се, когато щитът се разпадна и тялото на нещото тупна на земята. Нечия ръка се отпусна на рамото му и той тутакси се обърна, стиснал здраво юмруци. Остана безкрайно изненадан – пред себе си виждаше мъж, може би с няколко години по-голям от него, с русолява дълга коса, прибрана грижливо зад ушите, с тъмносини очи, твърде нежно лице и странно облекло.
- Вие, Вие... какво се случи току-що? Какво става с мен? Сънувам ли? – успя да каже Итън. Беше много объркан.
- Аз съм Унда парвулус (бел. „дете на водата” – от лат.), а Вие сте Итън.
„Това определено не прозвуча като въпрос... ” - помисли си Итън.
- Унда Приестес (бел. „жрица на водата”- от лат.) иска да Ви види. Последвайте ме.
Итън неохотно тръгна след него. Докато вървяха, той нямаше как да не забележи, че всичко наоколо е еднакво и навсякъде има вода. Най-после човекът със странното име спря.
- От тук нататък ще продължиш сам, parvulus ut pastulo succurro (бел. „дете, което има нужда от помощ” - лат.) Тръгни към морето. Там ще намериш отговорите.
Итън кимна едва доловимо и бавно се запъти към скалистия бряг. Когато се приближи достатъчно, че да усети миризмата на солена вода, той забеляза жена с почти бяла, изключително дълга коса. Тя бе коленичила на брега, с гръб към него и заровени в пясъка длани. Над рамото и прехвърчаше малко водно конче. Итън отиде и коленичи до нея. Мълчание. Чуваше се само грохотът от разбиващите се вълни. След известно време тя се обърна с лице към него. Той я погледна и остана сило впечатлен от очите и - синьо-зелени, като морето пред тях.
- Итън, нека ти разкажа една история. – започна тя. Това е история, наречена „Suscipio” или на твоя език - „Началото”. Тя започва много отдавна, когато единственото, което е съществувало на твоята и моята планета, са били стихиите – Земя, Въздух, Огън, Вода и Дух. И до днес сред някои народи стихиите са познати като Създатели, Богове. И това е напълно основателно, защото те създали животните, хората и всяко друго същество, което ти е познато. На всеки един човек, който създали, те дали по част от себе си. И така, тази частица, въпреки че е толкова малка, определя характера на хората – дали ще бъдат спокойни като Земята, мечтатели като Въздуха, решителни като Огъня, силни като Водата или мъдри като Духа. Ти, Итън, си дете на Водата. Затова бъди силен като нея. Не се отказвай от този дар - живот толкова лесно…
Отново настана мълчание. Той се чувстваше още по – объркан. Без да каже и дума повече, тя стана и си тръгна. Той искаше да и извика да почака, да не го ставя сам, но просто не можеше да говори. Болката от загубата се завърна, пъти по-силна отпреди, заличаваща всякакви други мисли. Дъждът не спираше, морето не се успокои, а единственото, което Итън искаше в момента, бе да крещи... да крещи, докато не забрави, докато не изчезне...
Не знаеше от колко време стои така, коленичил на скалистия бряг, но когато отвори очите си, беше тъмно, единствено луната хвърляше мътна светлина и бледо се отразяваше във водата. Загледан в морето, той сякаш се превърна в част от него. Сякаш беше ето тази вълна, която се разби току-що. А после му се стори, че някой или нещо му говори. Този глас му нашепваше къде през живота си е грешил и къде е постъпвал правилно. Убеждаваше го, че вината за смъртта и не е негова. Убеждаваше го, че трябва да продължи напред, че да се откаже просто така от живота не е изход.
А сутринта всичко бе различно...
Итън изведнъж изпита остра болка в дробовете си. Искаше да се изкашля, но не можеше. Имаше нещо на лицето си, което му пречеше. Не виждаше много добре, но успя да различи фигурата на човек до себе си.
- Добро утро, г-н Лестър! – гласът беше женски – Аз съм сестра Уилямс. Вие сте в болница „Св. Луис”. Датата е 22 март. Бяхте открит от наш екип в река Охайо. Замалко не се удавихте. За щастие в момента състоянието Ви е добро, няма никакви усложнения. Разбира се, известно време, ще изпитвате болка в дробовете си.
Итън искаше да махне това нещо от лицето си, но тя го спря.
- Не, засега кислородната маска ще Ви е нужна. Така, аз ще Ви оставя сам за малко. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете ето това тук. Тя посочи нещо близо до ръката му и каза:
- А сега, починете си.
Последното нещо, което Итън успя да чуе преди да заспи отново бе ритмичното почукване на дъжда по прозореца до него.
16 г., ученичка в ЕГ ”Гео Милев” гр. Добрич
Итън стисна силно очите си. Това не можеше... не трябваше да се случва. Животът му бе развалина. Като тухлена стена, която бе строил и в която бе вложил всичките си сили и… заради не добре поставена тухла, всичко се бе разрушило. Какво щеше да прави? Изгубвайки нея, той изгуби и смисъла на живота си. Не знаеше вече кой е, какво е, не знаеше защо съществува... Изгуби себе си, мечтите си. Изгуби живота си. Бе погълнат от мрак. Без изход.
И когато отвори очите си...
Сякаш хиляди иглички се забиваха в него – лицето, краката, ръцете... Беше сиво. Навсякъде, където погледнеше, виждаше само и единствено оттенъци на сивото – небето бе като сиво черно мастило и се отразяваше във водата, която сивкавият дъжд запълваше. Почвата, тъмносива, бе сякаш от гранит, напукана въпреки дъждовете. Влагата във въздуха изпълваше дробовете му и той едва дишаше. Беше легнал на земята, свит в ембрионална поза. Ситните и остри капчици дъжд сякаш проникваха навсякъде, където докоснеха плът.
Изправи се, болката беше почти непоносима, но той, макар и безполезно, се опита да я пренебрегне и огледа околността повторно. В далечината се виждаше бурно море, чиито вълни с грохот се разбиваха в зловещи на вид скали. Върховете им сякаш стържеха небето, пронизваха го и то виеше от болка.
Студът го пронизваше - все още носеше дрехите, с които бе отишъл на погребението. Виелицата сякаш искаше да го сграбчи и отнесе. Безкрайният вой кънтеше в ушите му. Всичко бе толкова истинско, но Итън се надяваше, че това е просто един от онези сънища, които го спохождаха понякога и от които той нямаше търпение да се събуди.
Изведнъж писък - дълъг и пронизителен, раздра небето и той потърси с поглед източника на звука. Най-сетне го откри – странно същество, което приличаше на птица, но бе доста по-голямо, с къси крака и нокти като бръснач, плоска човка и кървавочервени очи, които бяха впити в него. Бе кацнало на около 20 стъпки далеч, явно за да пие вода, но Итън бе привлякъл вниманието му. След като забеляза, че и той го гледа, разпери опашката си. Итън подразбра, бе готово да нападне.
Итън не мръдна и на милиметър повече - нервно прокара длан по колана си. Полицай по професия, той по навик потърси оръжието си. Но сега оръжие липсваше. Въпреки това на лицето му бе изписано ледено спокойствие. Съществото внезапно скочи напред, а Итън замръзнал зачака сблъсъка. Но такъв не последва. Пред него водата започна да се събира и да се кристализира, докато не го обгърна целия и засия като кристален щит. Съществото се заби право в него и нададе оглушителен вик, след като бе пронизано на поне три места. Итън все още се мъчеше да осмисли случилото се, когато щитът се разпадна и тялото на нещото тупна на земята. Нечия ръка се отпусна на рамото му и той тутакси се обърна, стиснал здраво юмруци. Остана безкрайно изненадан – пред себе си виждаше мъж, може би с няколко години по-голям от него, с русолява дълга коса, прибрана грижливо зад ушите, с тъмносини очи, твърде нежно лице и странно облекло.
- Вие, Вие... какво се случи току-що? Какво става с мен? Сънувам ли? – успя да каже Итън. Беше много объркан.
- Аз съм Унда парвулус (бел. „дете на водата” – от лат.), а Вие сте Итън.
„Това определено не прозвуча като въпрос... ” - помисли си Итън.
- Унда Приестес (бел. „жрица на водата”- от лат.) иска да Ви види. Последвайте ме.
Итън неохотно тръгна след него. Докато вървяха, той нямаше как да не забележи, че всичко наоколо е еднакво и навсякъде има вода. Най-после човекът със странното име спря.
- От тук нататък ще продължиш сам, parvulus ut pastulo succurro (бел. „дете, което има нужда от помощ” - лат.) Тръгни към морето. Там ще намериш отговорите.
Итън кимна едва доловимо и бавно се запъти към скалистия бряг. Когато се приближи достатъчно, че да усети миризмата на солена вода, той забеляза жена с почти бяла, изключително дълга коса. Тя бе коленичила на брега, с гръб към него и заровени в пясъка длани. Над рамото и прехвърчаше малко водно конче. Итън отиде и коленичи до нея. Мълчание. Чуваше се само грохотът от разбиващите се вълни. След известно време тя се обърна с лице към него. Той я погледна и остана сило впечатлен от очите и - синьо-зелени, като морето пред тях.
- Итън, нека ти разкажа една история. – започна тя. Това е история, наречена „Suscipio” или на твоя език - „Началото”. Тя започва много отдавна, когато единственото, което е съществувало на твоята и моята планета, са били стихиите – Земя, Въздух, Огън, Вода и Дух. И до днес сред някои народи стихиите са познати като Създатели, Богове. И това е напълно основателно, защото те създали животните, хората и всяко друго същество, което ти е познато. На всеки един човек, който създали, те дали по част от себе си. И така, тази частица, въпреки че е толкова малка, определя характера на хората – дали ще бъдат спокойни като Земята, мечтатели като Въздуха, решителни като Огъня, силни като Водата или мъдри като Духа. Ти, Итън, си дете на Водата. Затова бъди силен като нея. Не се отказвай от този дар - живот толкова лесно…
Отново настана мълчание. Той се чувстваше още по – объркан. Без да каже и дума повече, тя стана и си тръгна. Той искаше да и извика да почака, да не го ставя сам, но просто не можеше да говори. Болката от загубата се завърна, пъти по-силна отпреди, заличаваща всякакви други мисли. Дъждът не спираше, морето не се успокои, а единственото, което Итън искаше в момента, бе да крещи... да крещи, докато не забрави, докато не изчезне...
Не знаеше от колко време стои така, коленичил на скалистия бряг, но когато отвори очите си, беше тъмно, единствено луната хвърляше мътна светлина и бледо се отразяваше във водата. Загледан в морето, той сякаш се превърна в част от него. Сякаш беше ето тази вълна, която се разби току-що. А после му се стори, че някой или нещо му говори. Този глас му нашепваше къде през живота си е грешил и къде е постъпвал правилно. Убеждаваше го, че вината за смъртта и не е негова. Убеждаваше го, че трябва да продължи напред, че да се откаже просто така от живота не е изход.
А сутринта всичко бе различно...
Итън изведнъж изпита остра болка в дробовете си. Искаше да се изкашля, но не можеше. Имаше нещо на лицето си, което му пречеше. Не виждаше много добре, но успя да различи фигурата на човек до себе си.
- Добро утро, г-н Лестър! – гласът беше женски – Аз съм сестра Уилямс. Вие сте в болница „Св. Луис”. Датата е 22 март. Бяхте открит от наш екип в река Охайо. Замалко не се удавихте. За щастие в момента състоянието Ви е добро, няма никакви усложнения. Разбира се, известно време, ще изпитвате болка в дробовете си.
Итън искаше да махне това нещо от лицето си, но тя го спря.
- Не, засега кислородната маска ще Ви е нужна. Така, аз ще Ви оставя сам за малко. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете ето това тук. Тя посочи нещо близо до ръката му и каза:
- А сега, починете си.
Последното нещо, което Итън успя да чуе преди да заспи отново бе ритмичното почукване на дъжда по прозореца до него.
