ПОЕТЪТ ЙОВКОВ – щрихи към един непроучен проблем
Кремена Митева
През 1999 г. Дом-паметник “Йордан Йовков” в Добрич установява контакт с тогавашния председател на Народното събрание на Република България Йордан Соколов (19 април 1997 г. – 19 април 2001 г.), чийто баща Георги Соколов е един от съучениците на Йордан Йовков в Първа държавна мъжка гимназия в София през периода 1897–1900 г. Оказва се, че Йордан Соколов съхранява в дома си неизвестни дотогава пощенски карти (6 броя) и писма (2 броя), изпратени от писателя до неговия баща между 1901–1906 г.
Председателят на Народното събрание с готовност отговаря с писмо на отправеното запитване до него и ксерокопира оригиналите на документите (които малко по-късно дарява на Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” – София). Копията са заведени във фонда на Дом-паметник “Йордан Йовков” през април 1999 г. под инвентарни номера 1925–1932.
Съвсем естествено тази новооткрита кореспонденция предизвиква интереса на изследователите. Писмата и пощенските карти са разчетени, публикувани и коментирани нееднократно в продължение на цяло десетилетие.
Разглежданите пощенски карти и писма обхващат период, в който двамата бивши съученици са далеч един от друг. Йовков се е върнал при родителите си в с. Чифуткьой (дн. с. Йовково) на българо-румънската граница. След това започва да учителства: най-напред в с. Чифлик Мусубей (дн. с. Долен извор, Генералтошевско) от септември 1900 г. до лятото на 1901 г., а по-късно две години е учител отново в същото село – между септември 1904 и лятото на 1906 г. От лятото на 1901 г. повече от половин година стои без работа в с. Чифуткьой, защото очаква през пролетта на 1902 г. да бъде повикан в казармата за отбиване на военната си служба. Още в началото на 1902 г. е мобилизиран и служи до февруари 1904 г. в Школата за запасни подпоручици в с. Княжево, край София. Затова съвсем естествено пощенските карти и писмата до Георги Соколов изпраща от с. Чифуткьой (първото и петото по хронология), с. Чифлик Мусубей (четвъртото, шестото, седмото и осмото), с. Княжево (второто) и от “лагера в Карнобат” (третото). По същото време – 13 февруари 1904 г., Йовков е приет за редовен студент в Юридическия факултет, записан в „Книга за студентите от Юридическия факултет за 1902–3–4 година” с “Албумен № 705. Той обаче не успява да завърши дори един семестър поради липса на средства за студентските такси. Мечтата му за по-високо образование обаче не го напуска, за което свидетелстват и други запазени писма от този период – до бившите му съученици от Първа държавна мъжка гимназия в София Никола Панов (от 5 август 1910 г.) и Евстрати Иванов Гешов (от 29 юли 1912 г., 11 август 1914 г. и 28 август 1914 г.). Чрез тези писма писателят се опитва да получи заем от Евстрати Гешов, за да продължи образованието си. Съученикът му обаче не откликва на настойчивите молби.
Съвсем различно е битието на Георги Соколов в първите години на новия ХХ век. Той следва право в Софийския университет. По всяка вероятност завършва обучението си през лятото на 1905 г., защото до тогава писмата от Йовков са адресирани до “Студенческий клуб, София” или до “студента по правото” Георги Соколов, а от август 1905 г. – до “(кандидат в Окръжния съд) София”.
Кореспонденцията между двамата бивши съученици подсказва, а на места открито показва болката на Йовков, че е отдалечен и изолиран от приятелите си и от културния живот в столицата; че не вижда перспективи за развитието си (особено след проваленото студентство); че се чувства забравен и изоставен и затова често обвинява Соколов, че не му пише или бави отговорите си.
Задачата на този кратък текст е да се върне отново към едно от писмата в тази кореспонденция – от 20 януари 1906 г. Целта ни е да добавим още коментари към това вече публикувано писмо. От него става ясно, че от с. Чифлик Мусубей Йовков отговаря на откритата пощенска карта, която Георги Соколов му изпраща на 5 януари за именния ден – Йордановден (6 януари). Разбираме, че на картата е бил изобразен горски пейзаж. В писмото писателят укорява съученика си, че не му е писал от дълго време. След това се чуди къде той е открил влияние на Хайне в „глупавите” му стихове, публикувани в сп. „Художник”: „Сигурно то е във втората песен, която напомня чудното Хайнево стихотворение за Агнес. Но приликата тук е малка, а разликата е твърде, твърде голяма”. Йовков изказва съжаление, че не притежава „Книга на песните” („Книга песен”) на Хайне, която е чел като студент в София. След това той се оплаква от уединението и скуката на село и предполага, че приятелите му в София си живеят весело. Интересува се защо не му пишат „старите другари”, най-вече Йотов, Кемилев, Горбанов, Панов. Йовков кани Соколов да стане съдия в Добруджа, за да се видят най-сетне: „Ако не по други начин, то ще направя някоя беля и се ще се видим”. След това го моли да му пише, ако „моето познанство с тебе ти е тягостно и неприятно”, за да не досажда повече с писмата си. Писателят се вълнува от подготвящата се обща учителска стачка: „Представи си, че в един и същ ден 8000 души престанат да работят и на всички училища се удари куфар! Ех, че ефект, че смайване ще произлезе!”. Накрая отново моли приятеля си да изпрати вести за „веселия и пълен с нежни радости и чувства софийски живот”.
В случая ни интересува началната част на писмото, от която става видно, че Соколов сравнява ранните стихове на младия поет Йовков с тези на “самоотреклия се приказен крал на романтизма” Хайнрих Хайне (1797–1856 г.). Действително по това време добруджанският учител не се е проявил още като белетрист, но затова пък пише поезия. Първото си стихотворение отпечатва като школник в Школата за запасни подпоручици в Княжево на 26 октомври 1902 г. – “Под тежкия кръст” (в. “Съзнание”, № 9). Три години по-късно Йовков публикува втората си лирическа творба – “Съдба”. Този път в списанието на Цанко Церковски “Селска пробуда” (1903–1905 г.). След това, от 1905 г., той започва да сътрудничи на новосъздаденото списание “Художник” до самия му край през 1909 г. По всяка вероятност през месец септември 1905 г. учителят от добруджанското село Чифлик Мусубей пише писмо на Павел Генадиев – “стопанин” на списание “Художник”, като му изпраща няколко свои стихотворения. Впечатлен от таланта на “селския даскал”, Генадиев му отговаря окуражително и отваря страниците на изданието си за стиховете на Йовков. Още през октомври същата година в кн. 5 на “Художник” са публикувани първите две стихотворенията на Йовков, отпечатани въобще в това списание: „Стоеше ти – възлегната на ръка” и „Откъснах тръст – на чистий морски пясък”, неозаглавени, но номерирани.
Имаме всички основания да твърдим, че именно тези две лирически творби има предвид Георги Соколов, когато сравнява поезията на приятеля си Йовков с тази на Хайне. Още повече, че до 20 януари 1906 г. Йовков не е публикувал други стихотворения в сп. “Художник”. Писателят сам предполага, че Соколов вижда някаква прилика с лириката на Хайне по-скоро във “втората песен”. Когато отгърнем списание “Художник”, виждаме, че това е стихотворението “Откъснах тръст – на чистий морски пясък”:
Откъснах тръст – на чистий морски пясък
Аз име ти обично написах;
И лик засмян, в очи с алмазен блясък,
Пред мен възста – теб, мила, аз видях.
Изписка чайка… Бърза се затече
Вълна – в сълзи се с плач на бряг разби
И име ти изтри – чух сякаш рече:
– „Тя веч е мъртва – забрави я ти!...”
Отново Йовков, подхождайки аналитично към подхвърлената от приятеля му бележка, категорично посочва, че сигурно тази лирическа творба му “напомня чудното Хайнево стихотворение за Агнес”. Явно Йовков наистина е чел много внимателно “Книга на песните” (1827 г.). Не ни е известно точно кое издание познава писателят. Прави впечатление обаче, че го цитира на руски език (“Книга песен”), затова може би е чел най-напред Хайне на руски. Още повече, че до 1906 г. в България няма пълен превод на “Книга на песните”. До тогава само известният български журналист Петър Даскалов подбира, превежда и издава през 1902 г. в книгата “Стихотворения” отделни лирически творби на Хайнрих Хайне. Вероятно Йовков наистина познава книгата по руски преводи. “Книга на песните” е преведена на руски език още през 1893 г.
След като Йовков ни е подсказал толкова много в писмото си, за нас остава леката задача да посочим стихотворението на Хайне “за Агнес”. То е включено в “Цикъл първи” на последния цикъл от “Книга на песните” – “Северно море” (1825–1826). Открихме два превода на творбата:
ИЗПОВЕД
Сред сумрак вечерта се спусна
и бесен приливът бучеше,
а аз стоях на морския бряг и гледах
пенливий танц на белите вълни;
и моите гърди като морето
издигаха се и в копнеж унесен,
обхвана ме дълбока жалба
по тебе, образ мил! Ти, който
навред витаеш покрай мене,
навред зовеш ме ти,
навред, навред –
в шума на бурята, през яростния морски рев
и в тихата въздишка на моите гърди.
Със лека тръст на пясъка аз писах:
“Агнеса, аз те любя!”
Но злобни плиснаха вълни
над мойта сладка изповед
и заличиха я оттам.
Трошлива тръст, лек пясък,
немирници вълни, аз вече ви не вярвам!
Небето става тъмно, сърцето ми – как диво!
И с мощна си ръка
изскубвам от норвежките гори
аз най-големий бор
и го потапям в огнената паст
на Етна – и с това
огромно огнено перо
на тъмния небесен свод аз пиша:
“Агнеса, аз те любя!”
И оттогаз там горе всяка нощ
пламти туй огнено писмо навеки
и всички поколения с възторг
четат небесните слова:
“Агнеса, аз те любя!”
Превод от немски – Гео Милев
ПРИЗНАНИЕ
Здрачи се над брега,
по-диво забуча прибоят,
а аз седях и гледах белия
танц на вълните,
гръдта ми се издуваше като морето
и ме изпълваше копнеж, дълбока мъка
по тебе, образ мил,
преследващ ме навсякъде
и викащ ме навсякъде,
навсякъде, навсякъде,
в свистенето на вятъра, в тътнежа на морето
и във въздишката на моите гърди.
С тръстика тънка в пясъка написах:
„Агнес, обичам те!”
Но зли вълни заляха
сладкото признание
и го изтриха.
Агнес.
Тръстико крехка, пясъко ронлив,
вълни връхлитащи – на вас не вярвам вече!
Небето става все по-мрачно, сърцето бие все по-диво,
с ръка могъща вдън норвежките гори изтръгвам
най-високата борика,
потапям я на Етна в пламналото гърло и с това
огромно огнено перо
по небосвода тъмен пиша:
„Агнес, обичам те!”.
И всяка нощ
пламтят там горе огнените писмена
и бъдещите поколения
четат ликуващо небесните безсмъртни думи:
„Агнес, обичам те!”.
Превод от немски – Григор Ленков, Ивета Милева
Приема се, че “Книга на песните” е “евангелие на романтизма, на романтичната младеж по света”. Затова не е случайно, че младите Йовков и Соколов познават добре и с лекота коментират популярните и в България творби от тази книга. Да не говорим, че немският поет е един от най-обичаните, превежданите и “манипулираните” (Никола Георгиев) в родината ни. Старият Славейков, Ботев и Вазов, Любен Каравелов, Пенчо Славейков, Гео Милев, Теодор Траянов, Константин Константинов и много други български автори не скриват възторженото си отношение към него. Но “Какво е за тях Хайне?”, както пита Борис Ангелов, е тема на отделно проучване.
Връщайки се отново към разглежданото писмо, откриваме мнението на Йовков за подсказаната от приятеля му Георги Соколов връзка с лириката на Хайне: “Но приликата тук е малка, а разликата е твърде, твърде голяма”. Интересен е по-скоро въпросът дали “приликата” между двата текста е неволна и осъзната едва по-късно, или става дума за литературно влияние. На този сериозен проблем би трябвало да се посвети специално изследване. Изобщо – поезията на младия Йовков е почти непозната и непроучена. Затова целта на този кратък текст бе да се добавят няколко щриха към едно вече научно оповестено писмо на белетриста. Дано те послужат на бъдещите изследователи на поета Йовков.
През 1999 г. Дом-паметник “Йордан Йовков” в Добрич установява контакт с тогавашния председател на Народното събрание на Република България Йордан Соколов (19 април 1997 г. – 19 април 2001 г.), чийто баща Георги Соколов е един от съучениците на Йордан Йовков в Първа държавна мъжка гимназия в София през периода 1897–1900 г. Оказва се, че Йордан Соколов съхранява в дома си неизвестни дотогава пощенски карти (6 броя) и писма (2 броя), изпратени от писателя до неговия баща между 1901–1906 г.
Председателят на Народното събрание с готовност отговаря с писмо на отправеното запитване до него и ксерокопира оригиналите на документите (които малко по-късно дарява на Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” – София). Копията са заведени във фонда на Дом-паметник “Йордан Йовков” през април 1999 г. под инвентарни номера 1925–1932.
Съвсем естествено тази новооткрита кореспонденция предизвиква интереса на изследователите. Писмата и пощенските карти са разчетени, публикувани и коментирани нееднократно в продължение на цяло десетилетие.
Разглежданите пощенски карти и писма обхващат период, в който двамата бивши съученици са далеч един от друг. Йовков се е върнал при родителите си в с. Чифуткьой (дн. с. Йовково) на българо-румънската граница. След това започва да учителства: най-напред в с. Чифлик Мусубей (дн. с. Долен извор, Генералтошевско) от септември 1900 г. до лятото на 1901 г., а по-късно две години е учител отново в същото село – между септември 1904 и лятото на 1906 г. От лятото на 1901 г. повече от половин година стои без работа в с. Чифуткьой, защото очаква през пролетта на 1902 г. да бъде повикан в казармата за отбиване на военната си служба. Още в началото на 1902 г. е мобилизиран и служи до февруари 1904 г. в Школата за запасни подпоручици в с. Княжево, край София. Затова съвсем естествено пощенските карти и писмата до Георги Соколов изпраща от с. Чифуткьой (първото и петото по хронология), с. Чифлик Мусубей (четвъртото, шестото, седмото и осмото), с. Княжево (второто) и от “лагера в Карнобат” (третото). По същото време – 13 февруари 1904 г., Йовков е приет за редовен студент в Юридическия факултет, записан в „Книга за студентите от Юридическия факултет за 1902–3–4 година” с “Албумен № 705. Той обаче не успява да завърши дори един семестър поради липса на средства за студентските такси. Мечтата му за по-високо образование обаче не го напуска, за което свидетелстват и други запазени писма от този период – до бившите му съученици от Първа държавна мъжка гимназия в София Никола Панов (от 5 август 1910 г.) и Евстрати Иванов Гешов (от 29 юли 1912 г., 11 август 1914 г. и 28 август 1914 г.). Чрез тези писма писателят се опитва да получи заем от Евстрати Гешов, за да продължи образованието си. Съученикът му обаче не откликва на настойчивите молби.
Съвсем различно е битието на Георги Соколов в първите години на новия ХХ век. Той следва право в Софийския университет. По всяка вероятност завършва обучението си през лятото на 1905 г., защото до тогава писмата от Йовков са адресирани до “Студенческий клуб, София” или до “студента по правото” Георги Соколов, а от август 1905 г. – до “(кандидат в Окръжния съд) София”.
Кореспонденцията между двамата бивши съученици подсказва, а на места открито показва болката на Йовков, че е отдалечен и изолиран от приятелите си и от културния живот в столицата; че не вижда перспективи за развитието си (особено след проваленото студентство); че се чувства забравен и изоставен и затова често обвинява Соколов, че не му пише или бави отговорите си.
Задачата на този кратък текст е да се върне отново към едно от писмата в тази кореспонденция – от 20 януари 1906 г. Целта ни е да добавим още коментари към това вече публикувано писмо. От него става ясно, че от с. Чифлик Мусубей Йовков отговаря на откритата пощенска карта, която Георги Соколов му изпраща на 5 януари за именния ден – Йордановден (6 януари). Разбираме, че на картата е бил изобразен горски пейзаж. В писмото писателят укорява съученика си, че не му е писал от дълго време. След това се чуди къде той е открил влияние на Хайне в „глупавите” му стихове, публикувани в сп. „Художник”: „Сигурно то е във втората песен, която напомня чудното Хайнево стихотворение за Агнес. Но приликата тук е малка, а разликата е твърде, твърде голяма”. Йовков изказва съжаление, че не притежава „Книга на песните” („Книга песен”) на Хайне, която е чел като студент в София. След това той се оплаква от уединението и скуката на село и предполага, че приятелите му в София си живеят весело. Интересува се защо не му пишат „старите другари”, най-вече Йотов, Кемилев, Горбанов, Панов. Йовков кани Соколов да стане съдия в Добруджа, за да се видят най-сетне: „Ако не по други начин, то ще направя някоя беля и се ще се видим”. След това го моли да му пише, ако „моето познанство с тебе ти е тягостно и неприятно”, за да не досажда повече с писмата си. Писателят се вълнува от подготвящата се обща учителска стачка: „Представи си, че в един и същ ден 8000 души престанат да работят и на всички училища се удари куфар! Ех, че ефект, че смайване ще произлезе!”. Накрая отново моли приятеля си да изпрати вести за „веселия и пълен с нежни радости и чувства софийски живот”.
В случая ни интересува началната част на писмото, от която става видно, че Соколов сравнява ранните стихове на младия поет Йовков с тези на “самоотреклия се приказен крал на романтизма” Хайнрих Хайне (1797–1856 г.). Действително по това време добруджанският учител не се е проявил още като белетрист, но затова пък пише поезия. Първото си стихотворение отпечатва като школник в Школата за запасни подпоручици в Княжево на 26 октомври 1902 г. – “Под тежкия кръст” (в. “Съзнание”, № 9). Три години по-късно Йовков публикува втората си лирическа творба – “Съдба”. Този път в списанието на Цанко Церковски “Селска пробуда” (1903–1905 г.). След това, от 1905 г., той започва да сътрудничи на новосъздаденото списание “Художник” до самия му край през 1909 г. По всяка вероятност през месец септември 1905 г. учителят от добруджанското село Чифлик Мусубей пише писмо на Павел Генадиев – “стопанин” на списание “Художник”, като му изпраща няколко свои стихотворения. Впечатлен от таланта на “селския даскал”, Генадиев му отговаря окуражително и отваря страниците на изданието си за стиховете на Йовков. Още през октомври същата година в кн. 5 на “Художник” са публикувани първите две стихотворенията на Йовков, отпечатани въобще в това списание: „Стоеше ти – възлегната на ръка” и „Откъснах тръст – на чистий морски пясък”, неозаглавени, но номерирани.
Имаме всички основания да твърдим, че именно тези две лирически творби има предвид Георги Соколов, когато сравнява поезията на приятеля си Йовков с тази на Хайне. Още повече, че до 20 януари 1906 г. Йовков не е публикувал други стихотворения в сп. “Художник”. Писателят сам предполага, че Соколов вижда някаква прилика с лириката на Хайне по-скоро във “втората песен”. Когато отгърнем списание “Художник”, виждаме, че това е стихотворението “Откъснах тръст – на чистий морски пясък”:
Откъснах тръст – на чистий морски пясък
Аз име ти обично написах;
И лик засмян, в очи с алмазен блясък,
Пред мен възста – теб, мила, аз видях.
Изписка чайка… Бърза се затече
Вълна – в сълзи се с плач на бряг разби
И име ти изтри – чух сякаш рече:
– „Тя веч е мъртва – забрави я ти!...”
Отново Йовков, подхождайки аналитично към подхвърлената от приятеля му бележка, категорично посочва, че сигурно тази лирическа творба му “напомня чудното Хайнево стихотворение за Агнес”. Явно Йовков наистина е чел много внимателно “Книга на песните” (1827 г.). Не ни е известно точно кое издание познава писателят. Прави впечатление обаче, че го цитира на руски език (“Книга песен”), затова може би е чел най-напред Хайне на руски. Още повече, че до 1906 г. в България няма пълен превод на “Книга на песните”. До тогава само известният български журналист Петър Даскалов подбира, превежда и издава през 1902 г. в книгата “Стихотворения” отделни лирически творби на Хайнрих Хайне. Вероятно Йовков наистина познава книгата по руски преводи. “Книга на песните” е преведена на руски език още през 1893 г.
След като Йовков ни е подсказал толкова много в писмото си, за нас остава леката задача да посочим стихотворението на Хайне “за Агнес”. То е включено в “Цикъл първи” на последния цикъл от “Книга на песните” – “Северно море” (1825–1826). Открихме два превода на творбата:
ИЗПОВЕД
Сред сумрак вечерта се спусна
и бесен приливът бучеше,
а аз стоях на морския бряг и гледах
пенливий танц на белите вълни;
и моите гърди като морето
издигаха се и в копнеж унесен,
обхвана ме дълбока жалба
по тебе, образ мил! Ти, който
навред витаеш покрай мене,
навред зовеш ме ти,
навред, навред –
в шума на бурята, през яростния морски рев
и в тихата въздишка на моите гърди.
Със лека тръст на пясъка аз писах:
“Агнеса, аз те любя!”
Но злобни плиснаха вълни
над мойта сладка изповед
и заличиха я оттам.
Трошлива тръст, лек пясък,
немирници вълни, аз вече ви не вярвам!
Небето става тъмно, сърцето ми – как диво!
И с мощна си ръка
изскубвам от норвежките гори
аз най-големий бор
и го потапям в огнената паст
на Етна – и с това
огромно огнено перо
на тъмния небесен свод аз пиша:
“Агнеса, аз те любя!”
И оттогаз там горе всяка нощ
пламти туй огнено писмо навеки
и всички поколения с възторг
четат небесните слова:
“Агнеса, аз те любя!”
Превод от немски – Гео Милев
ПРИЗНАНИЕ
Здрачи се над брега,
по-диво забуча прибоят,
а аз седях и гледах белия
танц на вълните,
гръдта ми се издуваше като морето
и ме изпълваше копнеж, дълбока мъка
по тебе, образ мил,
преследващ ме навсякъде
и викащ ме навсякъде,
навсякъде, навсякъде,
в свистенето на вятъра, в тътнежа на морето
и във въздишката на моите гърди.
С тръстика тънка в пясъка написах:
„Агнес, обичам те!”
Но зли вълни заляха
сладкото признание
и го изтриха.
Агнес.
Тръстико крехка, пясъко ронлив,
вълни връхлитащи – на вас не вярвам вече!
Небето става все по-мрачно, сърцето бие все по-диво,
с ръка могъща вдън норвежките гори изтръгвам
най-високата борика,
потапям я на Етна в пламналото гърло и с това
огромно огнено перо
по небосвода тъмен пиша:
„Агнес, обичам те!”.
И всяка нощ
пламтят там горе огнените писмена
и бъдещите поколения
четат ликуващо небесните безсмъртни думи:
„Агнес, обичам те!”.
Превод от немски – Григор Ленков, Ивета Милева
Приема се, че “Книга на песните” е “евангелие на романтизма, на романтичната младеж по света”. Затова не е случайно, че младите Йовков и Соколов познават добре и с лекота коментират популярните и в България творби от тази книга. Да не говорим, че немският поет е един от най-обичаните, превежданите и “манипулираните” (Никола Георгиев) в родината ни. Старият Славейков, Ботев и Вазов, Любен Каравелов, Пенчо Славейков, Гео Милев, Теодор Траянов, Константин Константинов и много други български автори не скриват възторженото си отношение към него. Но “Какво е за тях Хайне?”, както пита Борис Ангелов, е тема на отделно проучване.
Връщайки се отново към разглежданото писмо, откриваме мнението на Йовков за подсказаната от приятеля му Георги Соколов връзка с лириката на Хайне: “Но приликата тук е малка, а разликата е твърде, твърде голяма”. Интересен е по-скоро въпросът дали “приликата” между двата текста е неволна и осъзната едва по-късно, или става дума за литературно влияние. На този сериозен проблем би трябвало да се посвети специално изследване. Изобщо – поезията на младия Йовков е почти непозната и непроучена. Затова целта на този кратък текст бе да се добавят няколко щриха към едно вече научно оповестено писмо на белетриста. Дано те послужат на бъдещите изследователи на поета Йовков.
