Драгни Драгнев


  Става ли въпрос за езика на писателя, Йордан Йовков винаги сочи за пример Иван Вазов и заедно с него Петко Р. Славейков. Това са двама майстори, казва той, от които трябва да се учим всички. Според него те са истински познавачи на нашия език, владеят го свободно с прости сравнения, със словар и синтаксис, близки до живия говор. Какво по-хубаво и ценно средство за литература е тоя близък на говорната реч език в сравнение с езика на писателите, наречен литературен! При нас, подчертава Йовков, има една логика на разсъдъка, има една граматичност, която умъртвява езика. В живата говорна реч, както твърди писателят, се чувства движението на думата, личат капризите й, премълчаванията, прибързванията, избухванията, усещат се модулациите на гласа...
  “Когато писах “Старопланински легенди”, особено много ме занимаваха езиковите проблеми – посочва Йовков. – Иска се голяма поетична сила и голямо чувство за език. А това означава основно изместване и престрояване на езика от плоскостта  на разсъдъка в неговата логика върху плоскостта на чувството и неговата логика” Писателят смята, че е овладял във висока степен живата народна реч главно в разказите “Кошута” и “Шибил”. В народния говор, според него, езикът е израз на душевно движение, думата е винаги точна, конкретна, сякаш боядисана и топла. “Думата е страшно нещо – твърди Йовков. – В нея са затворени изразните средства на всички изкуства, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. А това не е лека работа”. Не случайно в писмата си до Данаил Константинов в Жеравна от Букурещ през 1925 г. писателят иска от него да му записва и изпраща легенди и песни, свързани с тях, както са запазени в паметта на народа и най-вече “с всеки елемент, който съдържа в себе си нещо поетично и хубаво.” С народния език, с говоримата реч е съобразена и молбата на Йовков към Д. Константинов да му намери песента “Василчо седи на чардак, Радка си двори метеше”.
  “Ние просто не можем да попаднем в инстинкта и усета на народа за езика – казва Йовков. – Аз много съм се чудил на умението му да дава имена на местности и сели­ща, например. Някой път не мога да се нарадвам на хубави женски имена като Славена или Василена.” Той разсъждава, че народът работи с едно чувство на красота много по-дълбоко, по-приминимво и по-спокойно от чувството за красота у писателя. У народа това чувство е свободно, неподчинено на строги правила. Живата народна реч е способна на хиляди превъплъщения и нюанси. Дори когато следва някакъв ред, пак прави отклонения и чрез тях постига особени ефекти. Понякога Йовков говори, че мъчнотията в историческите работи в литературата например идва преди всичко от езика. Може ли езикът да пренесе в миналото, да възкреси народния живот, да оживи и портретира героите – ето кое най-мъчно се постига.
  “Страшен упадък, вече ми омръзна и литература, и всичко – негодува през 1936 г. Йовков. – Това намножаване на литературните вестници напоследък не е никакъв признак на някакво оживление и съвземане. Напротив, то е най-сигурният белег на литературния упадък”. Той посочва литературната притурка във вестник Зора”, редактирана от писателя Добри Немиров, и гневът му отново се надига. Това езиково безвкусие и тази простащина на Добри съвсем не мога да търпя. Не му ли омръзнаха тия скудоумия, докога ще смуче от пръстите си и ще печата глупостите си. Литературата отново се връща към публицистиката и маниащината, добавя Йовков. Хубавият език, който ни оставиха нашите поети и писатели, бързо се изплъзна из ръцете ни. Това ято от скакалци опустошава полето на литературата, върху това поле никаква зеленина – обобщава той.
  “Един ден срещнах Яворов в Борисовата градина – съобщава Йовков. – Тая приведена фигура и това лице в сянката на някаква мистика ме завлякоха подире си... По-късно пък съм имал възможност да се запозная с Вазова. Няколко пъти Шишманов искаше да ме заведе при него Веднъж даже се срещнахме до Народната библиотека и много настоя да ме заведе. Но аз отказах. Не се реших. Как ще отида? Че то не е така лесно...”
  Йовков смята, че Вазов е народен поет не защото стои близо до народа, до всекидневния му живот, до мъките и радостите му, а защото го следва в неговите истори­чески съдбини. Той ще живее с творбите си “Под игото” и “Епопея на забравените” ,които рисуват освободителните борби. “Под игото” остава и до днес ненадминат роман в нашата литература. Цял свят, цяла епоха, колко живи хора, какви напрежения. И колкото обикновен и близък на живата народна реч да е езикът му, все пак през него е преминала преценката, вкусът, инстинктът на тоя поет, поради което той никога не изненадва с някоя безвкусица. Според Йовков, речта на Вазов има особено емоционален колорит и всеки негов ред е носен от висок морал, от национална гордост и от едно благородство. Това прави всичко у него значително и приемливо.
  Специално внимание заслужава отношението на Йовков към Алеко Константинов. Той смята неговия “Бай Ганю” за “пакостен”, за произведение, изиграло смазваща роля в развитието на нашия народ. Че българинът не ядял като европееца и не се къпел като него, какво от това?! – възмущава се Йовков. Това ли е сърцето на един народ? И трябва ли да се поставя по такъв начин българинът в собственото си съзнание? Това го парализира. Той разбира, че Алеко наистина не осмива народа, а неговата интелигенция, която била още полуинтелигенция и се срамувала от своето, от българското. Но това не изменя пакостта. Тъкмо тая интелигенция не трябваше да вижда в такава светлина българското, както и го показва Алеко, за да не заживява още в началото на формирането си с пакостната мисъл, с която фактически заживява – че всичко българско е просташко и че трябва да се освободим от него и да станем по-скоро европейци.
  Най-категоричен е Йовков в отношението си към Пенчо Славейков. За неговата поема “Кървава песен” той казва, че е една жалка проява на българския епос. Като коментира цялото му творчество, Йовков твърди, че Славейков не познава народа и няма нищо общо с него, а в поезията му няма и намек от българския език.