Димитър Няголов е роден в с. Габарево, Ка­занлъшко. Лекар-невролог в Казанлък.Публикува разка­зи в литературни списания и вестници: „Везни”, „Тракия”, „Знаци”, „Кула”, „Словото днес”, „Литературен форум” и др. Издадени три сборника с разкази: „Котка в бара”, „16 милиарда минзухари” и „Панделката на морския кон”. Член на Съюза на българските писатели и на Клуба на лекарите-писатели.



   Кратката екскурзия в Рим бе недостатъчна да видим всички следи от изчезналата Империя и сътвореното от италианските майстори след петнайсет мрачни века от разпада.
   В групата ни имаше млади семейства, студенти и бизнесмени средна ръка от различни краища на страната. Още в туристическата агенция, а после в самолета и автобуса от летище „Леонардо да Винчи” до хотел Медитеранео се опознахме и сприятелихме.
   Сеньора Роси, екскурзоводката ни, беше любезна около петдесетгодишна жена. Ние се уморявахме, пухтяхме след нея, разсейвахме се, а тя бе неуморна и съсредоточена в своите лекции. Разказваше подробности за всеки исторически обект, които не може да се прочетат и в най-престижните енциклопедии. Не пропускаше да изтъкне величието на Древния Рим. Говореше български. На младини е имала връзка с българин и живяла няколко години у нас. Показа, че е неприятно да споделя миналото си и ние престанахме с въпросите си. Радвахме се на срещите с нея. Смеехме се на шегите, обикнахме я. Подтичвахме като деца след показалката, на която бе закрепила нашия трикольор. Издигаше го високо над главата си и ние неотлъчно я следвахме в блъсканицата, когато се смесвахме с японци, поляци, англичани и туристи от други народности. Дребната фигура на екскурзоводката, като учителка в детска градина, ни събираше под българския флаг и започваше увлекателната лекция.
   От първия ден сеньора Роси наложи страшно темпо. Хотелът беше близо до гара Термини, централната гара на Рим, разположен на голямо кръстовище. Половин час преди пристигане на автобуса излязох пред входа на хотела. Коли и мощни мотори спираха с грохот на светофарите. Изчакваха по минута зелената светлина и политаха като разярени зверове. На другия булевард спирачките свистяха. Колите и моторите се скупчваха пред червения светофар. Тогава забелязах младия, атлетичен мъж. Беше с футболен екип на Рома. Руса, късо подстригана коса. Лицето му бе озарено от закачлива усмивка, а светлосините му очи искряха.  Тичаше между колите и моторите и жонглираше с футболна топка. Прехвърляше я от левия на десния крак, тупваше я с гърди, няколко пъти с глава, после отново с крака, рамена, от лявото на дясното коляно и пак със стъпалата. Елегантно жонглиране около минута.  В последните секунди, преди да светне зеленият сигнал, нанасяше силен удар с глава, навеждаше се напред и топката залепваше на врата му. С непомръдваща топка между плещите, обикаляше колите. Отвътре подаваха монети и банкноти, които той ловко пъхаше в торбичка над фланелката.
  – Грацие, сеньор! Грацие, сеньора!
Топката стоеше неподвижна зад тила му. Така хукваше към другия булевард, където вече светеше червено, и продължаваше жонглирането. Провираше се между колите и моторите. Няколко удара със стъпалата, после с колена, пети, гърди, глава и рамена. Преди светофарът да светне зелено – удар с глава, топката политаше високо нагоре, той се навеждаше напред и тя залепваше зад тила му.
  – Грацие, сеньор! Грацие, сеньора!
Пъхаше сръчно монетите и банкнотите в торбичката и хукваше към другия светофар.
Сеньора Роси стоеше до вратата на автобуса и поздравяваше, докато се качвахме. Денят беше тежък. Няколко часа разглеждахме Колизеума. Величественият амфитеатър впечатляваше дори с руините си. Сеньора Роси разказваше за гладиаторските боеве, за борбите с лъвове, тигри и леопарди. Императорът от мраморната ложа на първия ред предоставял за гражданите на Рим две зрелища. Или кърваво убийство и разкъсване от зверовете, или великодушно дарявал свобода на най-смелите. И в двата случая гражданите били доволни и изпълвали театъра с възгласи, тропания и ръкопляскания. За здравето на Императора!
С ревност към съвременната империя сеньора Роси ни разказа:
  – Американците половинчато представят във филма „Гладиатор” нравите в древния Рим. Ръсел Кроу блестящо изпълнява ролята си, но на арената не е имало единствено убийства, кръв и зверове. Там са представяли драматизации в прослава на боговете и спортни състезания. Интересни са били военноморските игри, при които са наводнявали арената. Наскоро един американски турист с наивна самоувереност попита дали е вярно, че техните бомбардировачи са разрушили Колизеума по време на войната.   
   После разгледахме хълма Палатино, императорските дворци и Форума. Всеки камък, мраморна колона или надпис свидетелстваха за величието и богатството на Рим, постигнати с интриги, коварство и жестокост на преторианците. Навсякъде гъмжеше от туристи. Ние следвахме неуморната сеньора Роси, подтичвахме след трибагреника, скупчвахме се край нея и тя разказваше любопитни подроб­ности за Клавдий, Калигула, Ливия Друзила, Агрипина и  Нерон.
   Следващият ден бе с още по-наситена програма. Сутринта излязох рано пред хотела. Жонгльорът с футболната топка беше на кръстовището. Този път с екипа на Лацио. Следях внимателно изпълнението му. Като се провираше между колите, той не изпусна нито веднъж топката на земята, нито я докосна с ръка. Изискано я риташе с пети, колена, глава, гърди и рамене. Следваше коронния номер – удар с глава, топката летеше високо, той  привеждаше тялото си напред и тя залепваше между плещите му.
  – Грацие, сеньор! Грацие, сеньора!
   Прибираше парите и хукваше към другия светофар. Топката не помръдваше. Възхищавах се на таланта му. Сякаш участваше в състезание, в изпитание, от което зависеше животът му. С опасното провиране между колите и усилията да задържи топката във въздуха, като финтира с всички части на тялото си, с изключение на ръцете, ми заприлича на  гладиатор. Съвременен гладиатор с футболна топка! Спектакълът между ревящите коли бе не по-малко труден и опасен, отколкото борбите в Колизеума. От онова жестоко време  са изминали двадесет века и представленията са станали цивилизовани. Без мечове, копия и кръв. Без зверове. Но жонгльорът, плувнал в пот, все повече приличаше на гладиатор. Шофьорите зад тъмните стъкла и мотористите със своите шлемове също бяха като гладиатори. Колите и моторите са по-страшни с мощта си от копията и захапката на зверовете. Нима по пътищата не загиват повече хора, отколкото са загинали на арената в Колизеума?
   Сеньора Роси размахваше флагчето и аз хукнах към автобуса. През целия ден разглеждахме Ватикана. Месеци и години са нужни, за да се види и осмисли богатството му. Тя показа най-важното, което може да ни впечатли за няколкото часа, с които разполагахме. Гледахме омаяни фреските по тавана и стените в Сикстинската капела. Не можехме да си представим как Великият Микеланджело и другите художници са създали подобна красота. По стенописите проследихме Сътворението на света, Адам и Ева в райските градини, Мойсей и Христос, Всемирния потоп и Страшния съд. Изведнъж се озовахме пред базиликата Свети Петър. Както храмът, така и площадът пред него, които бях виждал в репортажи от неделните служби на папата, ме омагьосаха със съвършенството си. Архитекти и скулптори са създали космически пропорции. Като шепот от небето бе гласът на сеньора Роси, когато разказваше за купола на храма и скулптурата Пиета, обезсмъртили Микеланджело.
  На следващия ден продължихме обиколката на Рим. Преди да се качим в автобуса, погледах жонгльора. Тази сутрин  беше  с екипа на Адзурите – националния отбор на Италия. Забеляза, че го наблюдавам, изостави кръстовището и изпълни номерата до колоната пред входа на хотела само за мен. Риташе прецизно, усмихваше се, подскачаше и се извиваше грациозно. Сините му очи ме пронизваха. Когато свърши изпълнението, удари високо топката, приведе се напред и тя залепна между плещите му. Поклони се като истински артист със скръстени пред гърдите ръце. Топката не помръдваше. Преди да хукне към светофарите, подадох банкнота, но той не я прие.
  – Но, но! Грацие, сеньор! – извика и се шмугна между колите.
Кой беше този майстор с футболната топка? Откъде беше се появил на кръстовището до гара Термини? С върховната техника и издържливост можеше да играе във всеки футболен отбор. Да пробяга футболния терен открай-докрай с топка между плещите си. Противниците трябва да го фаулират, да го съборят, за да спрат устрема му към вратата.
   Сеньора Роси показваше от автобуса забележителностите на Рим. Често спирахме, слизахме и разглеждахме постройки, руини, картини и скулптури. Слушахме интересните беседи. Краката ни се подкосяваха от дългите преходи, а тя беше все така бодра и усмихната. Разгледахме Пантеона и паметника на Виктор Емануил. На площада на цветята стояхме безмълвни пред монаха Джордано Бруно, осветил от кладата пътя към звездите. След кратка почивка на прочутите стъпала на площад Испания, сеньора Роси ни поведе към фонтана Треви. Дъхът ни спря пред красивото творение. На малкия площад, където се събират три римски улици, из­невиделица ни обгърна магическо съвършенство. Нептун, изправен в колесница, теглена от морски коне, и двете женски фигури, символи на Изобилието и Здравето, ни заслепяваха. Водата извираше отвсякъде и изпълняваше симфонията на фонтана. Стотици, хиляди хора бяха онемели от красотата. Чуваше се само шуртенето на водата и шепот на различни езици. Отвреме-навреме влюбени двойки се смееха тихо и с гръб към езерото хвърляха монети с надежда да се върнат някога отново в Рим.
   Последва нова изненада. Сеньора Роси забърза по тесните улички, а ние подтичвахме след нея. Все още бяхме под въздействие на фонтана Треви. Красотата се напластяваше в съзнанието ни. Взирах се в лицата на останалите. Нови чувства, възприятия и мисли излъчваха очите им. Непозната сила бе променила  движени­ята и жестовете им. Други хора ме заобикаляха. Добри, въодушевени. Погалени и пречистени от нежната ръка на скулптора.
   Сеньора Роси ни настани в изискано заведение да ни почерпи.
  – Тук предлагат най-вкусния италиански сладолед! – обясни тя.
Радваше се на одобрението ни, като майка, която храни  детето си, току-що прояло след тежко боледуване.
   Екскурзията свърши. Рано сутринта излязох пред хотела. Жонгльорът не се виждаше. Съжалих, че няма да се сбогуваме и да му благодаря за спектаклите. Групата постепенно се събираше. Настанихме куфарите в автобуса за летището. Чакахме сеньора Роси. Бяхме приготвили букет червени рози и подарък. Жонгльорът се появи изневиделица, облечен с националния ни екип. Бяла фланелка, зелени гащета и червени чорапи. Изпълни номерата само за нас. Ръкопляскахме. Топката обикаляше тялото му, сякаш притеглена от магнит. От стъпалата, на коленете, на гърди, от лявото на дясното рамо, после отново и отново, докато удари силно топката с глава, тя полетя нагоре, а след това залепна зад врата му.
Подавахме монети и банкноти, но той не ги приемаше:
  – Но, сеньор! Но, сеньора! – повтаряше.
   Играеше с удоволствие. На лицето му сияеше усмивка. Завладяваше публиката като известен артист, като звезда на световна сцена. Държеше ни в напрежение, правеше ни съпричасни към изпълнението. Наблюдавахме притихнали и тръпнехме, когато топката се отклоняваше встрани от тялото му и той с усилие я укротяваше. Представлението продължи няколко минути. Нито веднъж не докосна топката с ръце, нито я изпусна на земята. Възхищавахме се на уменията му. Някои упорито подаваха банкноти и монети, но той не ги приемаше. Торбичката подскачаше празна над фланелката.
Сеньора Роси се ръкува с всеки поотделно. Пожела ни лек път и нови срещи в Рим. Преди да се кача в автобуса, се огледах за жонгльора. Беше спрял изпълнението и стоеше до колоната пред входа. Помаха с ръка да отида при него.
  – Аз съм от Пазарджик. Носете поздрави в България! Лек път! –  прошепна в лицето ми и хукна към кръстовището.
   Автобусът потегли. Изведнъж, като по команда, наскачахме от седалките и се скупчихме към предното стъкло. Пред автобуса тичаше и играеше с топката момчето от Пазарджик. Този път показваше върховна форма. Прецизни и отсечени удари с пети, стъпала, колена, глава и рамене. Автобусът бавно се придвижваше. Отвътре го аплодирахме. Често се обръщаше с лице към нас и отскачаше няколко крачки заднишком. Усмихваше се и махаше с ръце,  без да загуби за секунда концентрация и изпусне топката на земята. Пробяга стотина метра пред автобуса и скочи встрани на тротоара. Удари топката с глава, приведе се напред и тя залепна зад врата му. Ръкомахаше за сбогом. Дълго гледахме как се издига над забързаните хора по тротоара, нараства и става все по-величествен. Топката не помръдваше. Сякаш титанът Атлант крепеше небесния свод на плещите си.