АТЛАНТИДА НА СПОМЕНИТЕ
Мариана Иванова
За новата книга на Веселина Малчева
„Преселени севернодобруджанци в град Добрич през 1940 година”
Юбилейните текстове са странни четива… Авторите им, независимо от ранг, неминуемо се стараят да съчетават историческите документи, които ползват с „особения поглед”, хвърлен през Хребета на времето, който трябва да примирява държавнически интереси с личностни съдби. Веселина Малчева изрича простичко: „Посвещавам на 70-годишнината от освобождeнието на Южна Добруджа и тъжното преселване на севернодобруджанци през 1940 година”… За всички, прочели вече „Полъх от Стария Добрич” /2007/ и „Чифликчийството в Добруджа” /2009/ това посвещение обещава срещи с позакъснели истини.
Определяйки, че основната статия в първата част на книгата и е „Преселение на севернодобруджанци в Южна Добруджа през 1940 г.”, авторката изстрелва в упор: ”…Отново картата на България е прекроена от силните държави като балканска баница и всеки получава своя дял. Българите от Северна Добруджа са принудени да напуснат роден дом, имоти, съградени с много труд и несгоди. Натоварвайки най-необходимия багаж, те се отправят през студените зимни месеци ноември, декември 1940 г. и януари 1941 г. към Южна Добруджа, към майката Родина. Изоставили къща и имоти в Румъния, те са ограбвани от румънците и на границата, ровят в багажите им, събличат хората за пари, злато и ценности. Българската държава среща големи трудности да посрещне и настани около 70 000 българи-преселници. Проблеми създават поземленият въпрос и настаняването, тъй като изселените румънци-колонисти изоставят малки, порутени и ограбени къщи и недостатъчен фонд земя. Жертва на превратната съдба на Добруджа, преселените българи с тъга и примирение приемат своя кръст като единствената им утеха е, че са в Родината и не е пролята скъпа българска кръв. Но те не забравят родния дом, гробовете на близките си, приплакват и редят спомени пред своите потомци…”
Няма да спестя, че като читател, прелистил не малко страници от този период в историята на България тези, „изплакани спомени” са за мен изключително стойностни. Веселина Малчева успява да включи очерци за 23 фамилии. С какво фамилните спомени могат да осветлят миналото. „Какво ще ни дадеш Историйо, от пожълтелите си страници…?” Предсказанието на разстреляния поет Никола Вапцаров отдавна вече не ни смущава, дори когато ставаме свидетели на нов, аналитичен преглед на историите на други народи. Малчева насища своята книга с примери, които очакват не само съчувствие. „…Изминават 70 години и може да се каже, че дълбоките рани заздравяват, но не напълно. Дори в по-ново време след промените от 1989 г., когато се приема Закон за реституцията, който цели да поправи несправедливостта на тоталитарния режим и да възстанови на собствениците едрата градска собственост, отново част от севернодобруджанците не успяват да поправят една голяма несправедливост. Наследниците на Пеньо Иванов Добрев подават молби и в определен срок трябва да представят съответните документи за доказване собствеността на семейството. Но когато търсят в Окръжен съд, в Държавния архив и в други институции доказателства за собствеността си, не намират нищо и срокът изтича. След известно време търсените документи изненадващо се появяват с цялата преписка по делото от около 40 страници за равностойно обезщетение. Обяснението е, че са унищожени по време на земетресение. Кой и защо стори това и то във времето на демократичните промени в България? Кои личности и институти имат интерес и ще има ли отговор пред тази изстрадала фамилия и поколенията и?”
…Излязла в началото на лятото, третата книга на Веселина Малчева получава вече своята популярност. Обяснението, че тя удовлетворява потомците на описаните фамилии с достъпа до родознание чрез един надежден изследовател, е приемливо, но недостатъчно. Няма да оправдавам личното си пристрастие към този труд /заради редакторското си участие в него/ само с читателския интерес, който беше предсказуем и очакван. Не, книгата на Веселина Малчева заслужава адмирации, защото е добруджанският пример за новите явления в Историята на Литературата. Запознавах се с ръкописа редом с други текстове и в контекста на тази информация аналогиите са прекалено очебийни.
В текст на ст.н. сътр. В Института по история при БАН Благовест Нягулов, озаглавен „Как да пишем история на близкото минало”, четем: „Заселването се вписва в отдавна започналия на Запад и позакъснял в Източна Европа процес на трансформация на историята от описателна и събитийна наука, която се концентрира върху „високата политика”, към социална наука, която разширява своето поле и своя инструментариум. Затова в книгата се обръща специално внимание на доскоро пренебрегваната социална история или на устната история като особено подходяща за изследване на близки исторически епохи.” Разбира се, цитатът визира солидни научни публикации, колективни трудове с технически екип и бюджет. Книгите на добруджанската авторка привличат интереса на специалистите като изворен материал, но тук е мястото да се отбележи, че те са плод не на творчески амбиции в успешно развиваща се научна кариера, а родени в преклонението пред светите чувства и героичното упорство, които са опазили Българска Добруджа. Родолюбецът–литературовед и откривател на талантите в българската литература Владимир Василев, създател на уникалното списание „Златорог”, си е заминал от този свят, огорчен не толкова от прословутите завист и неблагодарност на сънародниците, колкото от липсата сред националните ни морални ценности на историческа памет.
…Спомням си тази история по поводи различни. Когато един уважаван от мен вестник с културна тематика даде място на грандомански коментар за „О, Добруджански край” като съвременен пример на кичозен националистически текст, единствената, която сподели недоумяващия ми гняв беше Веселина Малчева. С нея коментирахме истинските мотиви за гаврата, с нея правихме аналогиите, поради що французите не се отричат от наивния текст на „Марсилезата”? Толкова остана неизговорено и неизписано на тема „официозни отношения към Стара България”… Стотици страници, хиляди страници са изписани за възторжения, за опияняващия септември на 1940 година – „Добруджа пак под българско небе…” В следващите, вече студените, в мразовитите месеци на същата тази година под това небе пътуват тъжни кервани – преселниците от Северна Добруджа, пешките в Голямата игра на Великите сили. Защо тези картини дават импулс на толкова малко хора да ги описват, защо ги няма в книги, в картини, във филми? Стъпвам на хлъзгавата пътека, която и мастити историци продължават да избягват, затова търся опора в семейни спомени. На Веселина разказах, единствено на нея, че моят баща, Иван Дочев, Дочев – жп служител на гара Шумен /т.е. „Стара България”/ пристигнал в шестмесечна командировка по приемане на добруджанската железница към БДЖ.. След години, когато аз тръгнах към Добруджа, изпрати ме с думите: „Моето момиче, по други хора са от нас – с едно робство повече, недоверчивостта си прикриват с шеги, но когато те приемат…” Мама искаше да бъде справедлива: „Тук беше гладория – военни години. Баща ти се върна с отесняла униформа. Питам го: „С какво толкова те хранеха?” А той: „Ами домати, дини, сирене, хляб…”
ДОБРУДЖАНСКИЯТ хляб. А в онези години хлябът е бил кът. Чета го в премерените с фактология редове в книгата на Веселина, в една сдържана, овладяна болка, когато разкрива съпричастието, с което хората са си поделяли този хляб. Стаени в годините семейни трагедии на десетки добруджански родове.
Човек, формирал се сред книгите, в една от най-благородните професии Веселина Малчева е с неуязвимата подготвеност на библиограф в издирването на печатните източници: от първите публикации на нейния родственик Любен Бешков през академичната трактовка на Антоанета Кузманова в четвъртия том на „История на Добруджа”, публикациите в първите години след Крайовския договор, военна история, разработки на други добруджански автори… Стотината страници обаче, които ни поднася сега с третата си книга, са допълнени с редове, които няма как да се намерят сред архивните единици на музеите.
…Историята с човешко лице. „Войната не е с лице на жена.” Всичко е по женски емоционално, топло, облято в съчувствие и… дълбоко. Не съм я питала колко е струвало в личните разговори със свидетели и потомци да ги предразположи да спомнят раните, да открият сърцата си, да измине с болката на човешките нозе този път от историята…
* * *
…И мислех да спра до тук. Готова, ако някой спре поглед на тези редове, да отговарям дали съм патриотка или националистка, чувала ли съм нещо за Глобализацията и как си представям разрешаването на териториални исторически спорове в информационния двадесет и първи век. Липсва ми подготовката за такъв спор и ако досега само като редови българин съм си задавала инцидентно въпроса как се подрежда йерархията на историческите събития и личности, сега, довършвайки този текст, изпълнен с апели да се възстановява историческата истина без дипломатически увъртания, пак в контекста на паралелните четива изчетох с възхита Нобеловата лекция на Херта Мюлер, лауреат на литературна награда за 2009 година. Тези лекции са много важни за носителите. Те огласяват името на избраника на Нобеловия комитет, основателността на този избор, приемането му на по-ниското, най-масовото ниво… Опитвам се да си спомня с какво са ме впечатлили изчетените досега Нобелови лекции. Без имена, но каузите винаги се свеждат до това – общочовешка мъдрост, която ратува за световен мир; идеи, които ще добият гражданственост и претворяване след десетилетия; хумор от най-висока проба за да се предаде четивност на текста… Новата нобелистка, /от която не съм чела до момента нищо, освен тази лекция в превод от немски на Емануил А.Видински/, успя да ме задържи в размисъл в продължение на дни. Въвеждането на първия абзац ключовата дума „носна кърпа” ме наведе на мисълта, че следва много лесносмилаем текст на битова основа. Точно така, но разказвайки за завоалираната в строг въпрос „Взе ли си носна кърпа?” майчина любов, родената в Румъния нобелистка съумява в лични истории да превърне носната кърпа в нещо изумително сакрално, в символ на цялата човешка история, която е преди всичко история на духовността. Да обяснявам ли или направо да цитирам: „Откакто знам тази история, и аз имам един въпрос: общовалидно ли е това имаш ли носна кърпа, разпънато над половината свят в своя снежен блясък между замръзването и размразяването. Преминава ли то между планини и степи над всички граници, далеч навътре в една осеяна с наказателни и трудови затворнически лагери империя. Невъзможно ли е да бъде умъртвен този въпрос имаш ли носна кърпа дори със сърп и чук, дори в сталинистките времена на превъзпитание чрез многобройните лагери...” И още: „Въпреки, че от десетилетия говоря румънски, за първи път си дадох сметка за нещо по време на разговорите: носна кърпа на румънски е батиста. Отново този чувствен румънски език, който с принудителна лекота запраща думите си директно в сърцето на нещата…” – пише Херта Мюлер и продължава… „Може да се каже, че тъкмо най-малките предмети, независимо дали става дума за тромпет, акордеон или носна кърпа, свързват най-големите несъответствия в живота; че предметите циркулират и в своите отклонения притежават нещо, което се подчинява на повторението – на омагьосания кръг”… „ВСЯКА ДУМА ЗНАЕ НЕЩО ЗА ОМАГЬОСАНИЯ КРЪГ” е заглавието на тази Нобелова лекция. „Препрочитам текста, за да се уверя – всичко е низ от житейски истории – лични и споделени, няма нищо сложно във възприемането им, освен потреса от случването им, няма нищо философско в тълкуването им, разчитането е в корените, а не в корените на думите, нищо не е пропуснато, защото болката е до болка тривиална: изпращане на училище, среща с мерзостта, извоюването на Свободата на избора, разобличение в едно семейство на национални и политически различия и… една история, която ще преразкажа, защото и Херта Мюлер я е избрала за финала. Малко преди да напусне Румъния, майка й е задържана от селски полицаи. Върнала се да си вземе носна кърпа и когато я заключили за денонощие, с тази кърпа, мокра от сълзи, изтрила праха от мебелите. С друга измила пода. „Как може да му миеш бюрото, питах. Без да се смущава, тя ми каза, че си търсела нещо за вършене, за да минава времето… Едва сега проумях, че чрез допълнителни, но доброволни унижения, тя е намерила достойнството си в този арест… Бих искала да мога да кажа в едно изречение за всички онези, чието достойнство се отнема до ден днешен от диктаторите – дори да е едно изречение с думата носна кърпа. Дори да е въпросът: имате ли носна кърпа. Възможно ли е въпросът за носната кърпа всъщност изобщо да няма предвид кърпата с неотложната тема за самотата на човека.”
Огромен текст без нито едно позоваване на думи като човечество, глобални въпроси, информационна осведоменост… Само лични истории, сведени до нещата, които отличават Човека като духовно същество. В историите, които Родознанието и Краезнанието издирват и записват, живеят тези податки за ч о в е ш к и я път за преосмисляне на историята. Истории, които липсват в Интернет, но продължават да битуват и у нас, и в съседна Румъния, които са човешкият материал за книгите на един нобелист.
Веселина Малчева е родена на 20.12.1932 г. Завършила е Държавния библиотекарски институт, специалност “Библиотекознание и библиография”. Първата и книга е неофициално издание – “Поповата фамилия от с. Армутлии /Крушари/, Добричко/1992/. По-късно излизат “Полъх от Стария Добрич”/2007/ и “Чифликчийството в Добруджа/2009/.
За новата книга на Веселина Малчева
„Преселени севернодобруджанци в град Добрич през 1940 година”
Юбилейните текстове са странни четива… Авторите им, независимо от ранг, неминуемо се стараят да съчетават историческите документи, които ползват с „особения поглед”, хвърлен през Хребета на времето, който трябва да примирява държавнически интереси с личностни съдби. Веселина Малчева изрича простичко: „Посвещавам на 70-годишнината от освобождeнието на Южна Добруджа и тъжното преселване на севернодобруджанци през 1940 година”… За всички, прочели вече „Полъх от Стария Добрич” /2007/ и „Чифликчийството в Добруджа” /2009/ това посвещение обещава срещи с позакъснели истини.
Определяйки, че основната статия в първата част на книгата и е „Преселение на севернодобруджанци в Южна Добруджа през 1940 г.”, авторката изстрелва в упор: ”…Отново картата на България е прекроена от силните държави като балканска баница и всеки получава своя дял. Българите от Северна Добруджа са принудени да напуснат роден дом, имоти, съградени с много труд и несгоди. Натоварвайки най-необходимия багаж, те се отправят през студените зимни месеци ноември, декември 1940 г. и януари 1941 г. към Южна Добруджа, към майката Родина. Изоставили къща и имоти в Румъния, те са ограбвани от румънците и на границата, ровят в багажите им, събличат хората за пари, злато и ценности. Българската държава среща големи трудности да посрещне и настани около 70 000 българи-преселници. Проблеми създават поземленият въпрос и настаняването, тъй като изселените румънци-колонисти изоставят малки, порутени и ограбени къщи и недостатъчен фонд земя. Жертва на превратната съдба на Добруджа, преселените българи с тъга и примирение приемат своя кръст като единствената им утеха е, че са в Родината и не е пролята скъпа българска кръв. Но те не забравят родния дом, гробовете на близките си, приплакват и редят спомени пред своите потомци…”
Няма да спестя, че като читател, прелистил не малко страници от този период в историята на България тези, „изплакани спомени” са за мен изключително стойностни. Веселина Малчева успява да включи очерци за 23 фамилии. С какво фамилните спомени могат да осветлят миналото. „Какво ще ни дадеш Историйо, от пожълтелите си страници…?” Предсказанието на разстреляния поет Никола Вапцаров отдавна вече не ни смущава, дори когато ставаме свидетели на нов, аналитичен преглед на историите на други народи. Малчева насища своята книга с примери, които очакват не само съчувствие. „…Изминават 70 години и може да се каже, че дълбоките рани заздравяват, но не напълно. Дори в по-ново време след промените от 1989 г., когато се приема Закон за реституцията, който цели да поправи несправедливостта на тоталитарния режим и да възстанови на собствениците едрата градска собственост, отново част от севернодобруджанците не успяват да поправят една голяма несправедливост. Наследниците на Пеньо Иванов Добрев подават молби и в определен срок трябва да представят съответните документи за доказване собствеността на семейството. Но когато търсят в Окръжен съд, в Държавния архив и в други институции доказателства за собствеността си, не намират нищо и срокът изтича. След известно време търсените документи изненадващо се появяват с цялата преписка по делото от около 40 страници за равностойно обезщетение. Обяснението е, че са унищожени по време на земетресение. Кой и защо стори това и то във времето на демократичните промени в България? Кои личности и институти имат интерес и ще има ли отговор пред тази изстрадала фамилия и поколенията и?”
…Излязла в началото на лятото, третата книга на Веселина Малчева получава вече своята популярност. Обяснението, че тя удовлетворява потомците на описаните фамилии с достъпа до родознание чрез един надежден изследовател, е приемливо, но недостатъчно. Няма да оправдавам личното си пристрастие към този труд /заради редакторското си участие в него/ само с читателския интерес, който беше предсказуем и очакван. Не, книгата на Веселина Малчева заслужава адмирации, защото е добруджанският пример за новите явления в Историята на Литературата. Запознавах се с ръкописа редом с други текстове и в контекста на тази информация аналогиите са прекалено очебийни.
В текст на ст.н. сътр. В Института по история при БАН Благовест Нягулов, озаглавен „Как да пишем история на близкото минало”, четем: „Заселването се вписва в отдавна започналия на Запад и позакъснял в Източна Европа процес на трансформация на историята от описателна и събитийна наука, която се концентрира върху „високата политика”, към социална наука, която разширява своето поле и своя инструментариум. Затова в книгата се обръща специално внимание на доскоро пренебрегваната социална история или на устната история като особено подходяща за изследване на близки исторически епохи.” Разбира се, цитатът визира солидни научни публикации, колективни трудове с технически екип и бюджет. Книгите на добруджанската авторка привличат интереса на специалистите като изворен материал, но тук е мястото да се отбележи, че те са плод не на творчески амбиции в успешно развиваща се научна кариера, а родени в преклонението пред светите чувства и героичното упорство, които са опазили Българска Добруджа. Родолюбецът–литературовед и откривател на талантите в българската литература Владимир Василев, създател на уникалното списание „Златорог”, си е заминал от този свят, огорчен не толкова от прословутите завист и неблагодарност на сънародниците, колкото от липсата сред националните ни морални ценности на историческа памет.
…Спомням си тази история по поводи различни. Когато един уважаван от мен вестник с културна тематика даде място на грандомански коментар за „О, Добруджански край” като съвременен пример на кичозен националистически текст, единствената, която сподели недоумяващия ми гняв беше Веселина Малчева. С нея коментирахме истинските мотиви за гаврата, с нея правихме аналогиите, поради що французите не се отричат от наивния текст на „Марсилезата”? Толкова остана неизговорено и неизписано на тема „официозни отношения към Стара България”… Стотици страници, хиляди страници са изписани за възторжения, за опияняващия септември на 1940 година – „Добруджа пак под българско небе…” В следващите, вече студените, в мразовитите месеци на същата тази година под това небе пътуват тъжни кервани – преселниците от Северна Добруджа, пешките в Голямата игра на Великите сили. Защо тези картини дават импулс на толкова малко хора да ги описват, защо ги няма в книги, в картини, във филми? Стъпвам на хлъзгавата пътека, която и мастити историци продължават да избягват, затова търся опора в семейни спомени. На Веселина разказах, единствено на нея, че моят баща, Иван Дочев, Дочев – жп служител на гара Шумен /т.е. „Стара България”/ пристигнал в шестмесечна командировка по приемане на добруджанската железница към БДЖ.. След години, когато аз тръгнах към Добруджа, изпрати ме с думите: „Моето момиче, по други хора са от нас – с едно робство повече, недоверчивостта си прикриват с шеги, но когато те приемат…” Мама искаше да бъде справедлива: „Тук беше гладория – военни години. Баща ти се върна с отесняла униформа. Питам го: „С какво толкова те хранеха?” А той: „Ами домати, дини, сирене, хляб…”
ДОБРУДЖАНСКИЯТ хляб. А в онези години хлябът е бил кът. Чета го в премерените с фактология редове в книгата на Веселина, в една сдържана, овладяна болка, когато разкрива съпричастието, с което хората са си поделяли този хляб. Стаени в годините семейни трагедии на десетки добруджански родове.
Човек, формирал се сред книгите, в една от най-благородните професии Веселина Малчева е с неуязвимата подготвеност на библиограф в издирването на печатните източници: от първите публикации на нейния родственик Любен Бешков през академичната трактовка на Антоанета Кузманова в четвъртия том на „История на Добруджа”, публикациите в първите години след Крайовския договор, военна история, разработки на други добруджански автори… Стотината страници обаче, които ни поднася сега с третата си книга, са допълнени с редове, които няма как да се намерят сред архивните единици на музеите.
…Историята с човешко лице. „Войната не е с лице на жена.” Всичко е по женски емоционално, топло, облято в съчувствие и… дълбоко. Не съм я питала колко е струвало в личните разговори със свидетели и потомци да ги предразположи да спомнят раните, да открият сърцата си, да измине с болката на човешките нозе този път от историята…
* * *
…И мислех да спра до тук. Готова, ако някой спре поглед на тези редове, да отговарям дали съм патриотка или националистка, чувала ли съм нещо за Глобализацията и как си представям разрешаването на териториални исторически спорове в информационния двадесет и първи век. Липсва ми подготовката за такъв спор и ако досега само като редови българин съм си задавала инцидентно въпроса как се подрежда йерархията на историческите събития и личности, сега, довършвайки този текст, изпълнен с апели да се възстановява историческата истина без дипломатически увъртания, пак в контекста на паралелните четива изчетох с възхита Нобеловата лекция на Херта Мюлер, лауреат на литературна награда за 2009 година. Тези лекции са много важни за носителите. Те огласяват името на избраника на Нобеловия комитет, основателността на този избор, приемането му на по-ниското, най-масовото ниво… Опитвам се да си спомня с какво са ме впечатлили изчетените досега Нобелови лекции. Без имена, но каузите винаги се свеждат до това – общочовешка мъдрост, която ратува за световен мир; идеи, които ще добият гражданственост и претворяване след десетилетия; хумор от най-висока проба за да се предаде четивност на текста… Новата нобелистка, /от която не съм чела до момента нищо, освен тази лекция в превод от немски на Емануил А.Видински/, успя да ме задържи в размисъл в продължение на дни. Въвеждането на първия абзац ключовата дума „носна кърпа” ме наведе на мисълта, че следва много лесносмилаем текст на битова основа. Точно така, но разказвайки за завоалираната в строг въпрос „Взе ли си носна кърпа?” майчина любов, родената в Румъния нобелистка съумява в лични истории да превърне носната кърпа в нещо изумително сакрално, в символ на цялата човешка история, която е преди всичко история на духовността. Да обяснявам ли или направо да цитирам: „Откакто знам тази история, и аз имам един въпрос: общовалидно ли е това имаш ли носна кърпа, разпънато над половината свят в своя снежен блясък между замръзването и размразяването. Преминава ли то между планини и степи над всички граници, далеч навътре в една осеяна с наказателни и трудови затворнически лагери империя. Невъзможно ли е да бъде умъртвен този въпрос имаш ли носна кърпа дори със сърп и чук, дори в сталинистките времена на превъзпитание чрез многобройните лагери...” И още: „Въпреки, че от десетилетия говоря румънски, за първи път си дадох сметка за нещо по време на разговорите: носна кърпа на румънски е батиста. Отново този чувствен румънски език, който с принудителна лекота запраща думите си директно в сърцето на нещата…” – пише Херта Мюлер и продължава… „Може да се каже, че тъкмо най-малките предмети, независимо дали става дума за тромпет, акордеон или носна кърпа, свързват най-големите несъответствия в живота; че предметите циркулират и в своите отклонения притежават нещо, което се подчинява на повторението – на омагьосания кръг”… „ВСЯКА ДУМА ЗНАЕ НЕЩО ЗА ОМАГЬОСАНИЯ КРЪГ” е заглавието на тази Нобелова лекция. „Препрочитам текста, за да се уверя – всичко е низ от житейски истории – лични и споделени, няма нищо сложно във възприемането им, освен потреса от случването им, няма нищо философско в тълкуването им, разчитането е в корените, а не в корените на думите, нищо не е пропуснато, защото болката е до болка тривиална: изпращане на училище, среща с мерзостта, извоюването на Свободата на избора, разобличение в едно семейство на национални и политически различия и… една история, която ще преразкажа, защото и Херта Мюлер я е избрала за финала. Малко преди да напусне Румъния, майка й е задържана от селски полицаи. Върнала се да си вземе носна кърпа и когато я заключили за денонощие, с тази кърпа, мокра от сълзи, изтрила праха от мебелите. С друга измила пода. „Как може да му миеш бюрото, питах. Без да се смущава, тя ми каза, че си търсела нещо за вършене, за да минава времето… Едва сега проумях, че чрез допълнителни, но доброволни унижения, тя е намерила достойнството си в този арест… Бих искала да мога да кажа в едно изречение за всички онези, чието достойнство се отнема до ден днешен от диктаторите – дори да е едно изречение с думата носна кърпа. Дори да е въпросът: имате ли носна кърпа. Възможно ли е въпросът за носната кърпа всъщност изобщо да няма предвид кърпата с неотложната тема за самотата на човека.”
Огромен текст без нито едно позоваване на думи като човечество, глобални въпроси, информационна осведоменост… Само лични истории, сведени до нещата, които отличават Човека като духовно същество. В историите, които Родознанието и Краезнанието издирват и записват, живеят тези податки за ч о в е ш к и я път за преосмисляне на историята. Истории, които липсват в Интернет, но продължават да битуват и у нас, и в съседна Румъния, които са човешкият материал за книгите на един нобелист.
Веселина Малчева е родена на 20.12.1932 г. Завършила е Държавния библиотекарски институт, специалност “Библиотекознание и библиография”. Първата и книга е неофициално издание – “Поповата фамилия от с. Армутлии /Крушари/, Добричко/1992/. По-късно излизат “Полъх от Стария Добрич”/2007/ и “Чифликчийството в Добруджа/2009/.
