Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НИКОЛАЙ ПЛАТОНОВИЧ ОГАРЕВ"

НИКОЛАЙ ПЛАТОНОВИЧ ОГАРЕВ

Рада Въртунинска


УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛЮ,
Чудновата е човешката мисъл! Тя прелита свободна и недосегаема през пространствата и прониква от повърхността на познатото до сърцевината на неизбродимото непознато. Още по-чудновата е способността на човека да твори и вложената в творбата му крехка мисъл да разорава духовните целини и да оставя незаличими следи в паметта на поколенията.
Така и ние с теб, само с няколко стихотворения, прелетяхме над тайнствените планини и пустини на Изтока, стигнахме до крайния Запад на Евроазия с цъфтящите портокалови горички в имението на Сен Пол – Ру. Сега ще се спрем на междата между двата континента там, където се срещат денят и нощта. Ще надзърнем в една култура, колкото самобитна, толкова повлияна от Ориента с неговата разточителна мъдрост и от сдържаната изисканост на западната цивилизация – Русия. О, не казвайте, че знаете всичко за нея!
Русия не е родината на Шекспир или на Омир, но тя е родила други световни титани, които добре познавате – Пушкин, Достоевски, Гогол, Толстой и т. н.
По пътищата на тази древна земя, странстващи артисти, певци, музиканти-скоморохи, като гръцките аеди, са пренасяли сътворените от безименния автор билини за витязи и богатири, за царевни и царевичи, за вълшебници и „дураки”, за мореплаватели и пътешественици. Чрез тях са достигнали до наши дни първите историко-баладични поеми на Киевска Рус – „Слово о полку Игореве” /Х-ХІІ в./, „Сказание за Владимировските князе” /ХV в./, съставени в стила на народните плачове /Плачът на Ярославна/.
С покръстването на княз Владимир, с възприемането на Кирило-Методиевите писмена се създават условия за изграждането на общоруската национална култура. В първите столетия тя е силно повлияна от старобългарската литература, особено църковно-славянските книги – евангелия, жития, тропари и пр.
 Руската култура възниква и се развива на фона на опустошителни войни, които води страната с татари, монголи, шведи, турци, французи, раздирана от вътрешни династични междуособици. Особено пагубна е жестоката аракчееевщина на Александър І. Всичко това обяснява „младостта” на Руската авторска поезия и литература. Тя се появява  в късния ренесанс /ХVІ–ХVІІІ в./, след реформите на Петър Първи /1672-1725/, с националната  политика на  Елисавета І и създаването на руския театър / Сумароков, Кантемир/ и най-голям разцвет постига при Екатерина ІІ /1729 -1796/, привърженица на „просветния  абсолютизъм”. Най-забележителен поет от това време е М. В. Ломоносов /1711-1765/ представител на класицизма. Неговите макар и тромави, но изпълнени с чувство оди са посветени на императрицата. Най-голямата му заслуга за руската литература е създадената от него първа руска граматика /1757/ и прилагането на литературната реч в говоримата, очистена от архаизми и варваризми. Преходни от класицизма към реализма са произведенията на дворцовия поет Г. Р. Державин /1743-1816/, а В. А. Жуковски /1783-1852/, учителят на А. С. Пушкин  е родоначалник на романтизма в руската поезия. Над многобройните талантливи поети се извисява А. С. Пушкин /1799-1841/, създател на модерната руска литература. Той се връща към корените на цялото му творчество е пропито от любов към родината. То е призив за борба със самодържавието, цензурата, полицейщината, деспотизма.
След гибелта на Пушкин, младият М. Ю. Лермонтов /1814-1841/ смело хвърля в лицето на имперската власт обвинение за съучастие в убийството на оклеветения поет. Този негов протест му отрежда същата съдба.
Вдъхновен от жизнения и творчески път на тези двама свободолюбиви руски бардове, техният съвременник Николай Платонович Огарев /1813-1877/ е продължител на идеите им за разкрепостяване на човека и за свободна Русия. По природа бунтар, макар и син на богат помешчик, Огарев е пленен от непокорството на напредничевото руско дворянство. Техните идеи стават негово кредо и преливат в неговата публицистика и поезия. Чувствата му са споделени от най-добрия му приятел и родственик А. Ив. Херцен /1812-1870/. Жестокият терор, последвал декабристкото въстание /1825/, оставя дълбоки следи в тяхната памет. Само година след потушаване на бунта, 12-13 годишните юноши Огарев и Херцен, усамотени на „Воробевые горы, от които се разкрива белокаменна Москва, полагат клетва да пожертват живота си в борбата за свобода и нищо не успява да ги отклони от клетвата.
Огарев започва да пише стихове на 11-12 годишна възраст, но първите му публикации в „Отечественые записки” се отнасят към 1840 год. Най-вероятна причина са неколкократните арести /1835/ и изпращането му в Пензенска губерния /както и Пушкин в Михайловское през 1824 г./, за да бъде под надзора на баща си.
Интересна е съдбата на Огарев, резултат от неговите схващания  за модерното общество. Докато е въдворен в имението на баща си, той сключва брак с Мария Львовна Рославлева, племенница на пензенския губернатор. Женитбата се оказва неудачна. Огарев не среща разбиране, а съпругата не споделя нито идеите му, нито се интересува от творчеството му.
След смъртта на баща си, Огарев става един от най-богатите в Русия. Той наследява хиляди десятини /хектари/ земя, както и огромно доходно имение. Опитите му да реформира поземлената собственост и да създаде селски общини претърпява крах. Семейството се премества в Москва, където прекарват времето си в празни и безсмислени забавления, балове, разходки, визити… Това не е по вкуса на Огарев. Освен от жена си, той е разочарован и от приятелите си. Скъсва с тях и се разделя с Мария Львовна. За празноглавото дворянско общество той пише стихотворението:


ДОБРОТО ОБЩЕСТВО
GUTE GESELLSCHAFT*
Тъй глупави и скучни са тези хора,
тъй безсмислени са техните слова.
Шегите им – противно тъпи,
и как е празна тяхната глава!
Безчувствени, лениви, безсърдечни,
от тях повява мраз, студенина!
Колко жлъч във мене влива
сладникавата им беседа!
Махнете се далеч! Ей, прав ви път –
широк, голям – вървете леко.
А мен, за бога, забравете
на междуселската пътека!
1839


В очакване на дълго проточилия се развод Огарев заминава за Петербург, а след това зад граница. Пребивавенето му в северната столица съвпада с дуела и смъртта на Лермонтов. Огарев е изпълнен с гняв и възмущение. Той пише стихотворение за смъртта на Лермонтов по същия начин, както Лермонтов се отзоввава на убийството на Пушкин:
Еще дуель! Еще поэт                          Погиб поэт, невльник чести
С свинцом в груди………                  ………………………………
1841 г.                                                  С свинцом в груди и……….
Н. П. Огарев                                        1837 г.
                                                             М. Ю. Лермонтов
След петгодишно странстване Огарев се завръща в Русия и се установява в селското си имение. Влюбва се и започва роман с Н. А. Тучкова. Тази извънбрачна връзка, невъзможността да напуснат Русия, отказът на М. Львовна да му даде развод, усложняват още повече общественото положение на Огарев.
През 1850г. Н. П. Огарев отново е арестуван и обвинен в принадлежност към „комунистическа секта”. Действителната причина е донос на Пензенския губернатор за неморално съжителство на  Огарев с Тучкова. През 1853 г. умира М. Львоэвна. Той е свободен да се венчае за Тучкова. Наскоро след сватбата успяват да напуснат Русия. Установяват се в Лондон, където е Херцен. Тук се разиграва още една семейна драма. Тучкова напуска Огарев и заживява с Херцен /1858/. Децата от Херцен номинално се считат за деца на Огарев. Цялата тази осъдителна за времето си история заляга в романа на Чернишевски „Что делать” /”Какво да се прави”/, но тя не повлиява на двамата мъже да останат приятели до края на живота си. С поведението си те изразяват своя бунт и новаторски схващания за любовта, брака, семейството.
Същата година Огарев се свързва с англичанката Мери Сатърленд, която го съпровожда до края на живота му.
Всичко това е дало отражение върху творчеството на Огарев. Изпратените от него цикъл стихове „Монолози” са посрещнати от Белински много критично. Той е враждебно настроен към така нареченото „Хамлетовско направление”, т. е., изкуство, лишено от волеви импулси, обгърнато от безнадеждна скръб и мъка, каквито са стиховете на Огарев.
Първият сборник стихотворения на Огарев излиза в Русия през 1856 г. след не­говата емиграция. За разлика от литературните критици Боткин, Дружинин, които споделят оценките на Белински, сборникът е горещо приветстван от Н. Г. Чернишевски /1825-1889/. Той казва, че след 20-30 години някои поети ще бъдат споме­навани, други забравени, но „името на Огарев ще бъде забравено тогава, когато бъде забравен нашият /руски, б.м. Р.В./ език.”
На 31.май 1877 г. далеч от родината, в Гринуич – Англия, умира Николай Платонович Огарев – нежният, чувствителният лирик, публицист, хуманист, борец за свобода и граждански права, непримирим противник на деспотизма, оставяйки на поколенията огромно литературно наследство.

МИНЕЗИНГЕР

За певеца няма родна страна.
Преметнал през рамо арфата звънка
от място на място по тази земя
той се скита и лута самотен.
Няма за него радостни срещи,
нито горчиви раздели.
Само звуци печални и сънища странни
дълбоко в душата си скрил е.
В сърцето си образа мил приютил
като светиня го носи.
И напразно безумно и лудо в съня си
любов и щастие проси.
Но пак от душата в горест и мъка
нежните звуци умират.
И песента му за любов и разлъка
по безкрайната шир се разлива.
1839



* * *
Жалък е този, що под ударите на съдбата,
изплашено глава склони без бой.
Мъжът с достойнство излиза от борбата,
обвеян от сияние на гордост и покой.
Глава високо вдигнал, в бъдното загледан,
вдъхновено своя нов живот гради.
Тъй както златен къс от огъня пречистен
по-властно и тържествено блести.
юли 1855



* * *
Помня – в тишината на яснолунни нощи
по скалата се стичаше ручей.
Като сребърна нишка чиста и хладна
блестеше, искреше вълна,
като сребърна нишка чиста и хладна
шумеше, бълбукаше тя.
Виждах падаща трепетно чиста вода
и слушах бъбривата нейна игра,
а на сърцето безизходно – тъй странно тежка
лягаше няма тъга.
Долу, под скалата, широка и равна
се стелеше степ – в тишина.
Тъмният грохот на звънкия ручей
се губеше в таз далнина.
И през мъгливото було съзирах
покоя пустинен на тези места.
И все по-високо в небето се взирах
в пустинно-небесната му синева.
А на сърцето беизходно – тъй странно тежка
лягаше няма тъга.
1858

Превод от руски: Рада Въртунинска

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево