Красимир Бачков


В градската градина, на три наредени една до друга пейки, се припичаха няколко пенсионери. Те от сутринта спореха беззлобно за политика, когато по алеята пред тях се появи Пъргавата Станка. Жената водеше за ръчичка около тригодишно дете.
– Добър ден! – приветливо поздрави тя, а пенсионерите като ударени от ток се изправиха и отвърнаха въодушевено на поздрава.
Бившият директор на текстилна фабрика Янков не се стърпя  и запита:
– Това внучето ли е, Станче?
– Да, на малката ми дъщеря! – кокетно завъртя шавливите си очи жената и изгледа всички мъже поотделно.
Макар и на възраст, тя изглеждаше доста добре за годините си. Старците само дето не изцвилиха от удоволствие.
– Отиваме на пързалката да си поиграе детето! – обясни Станка и поведе хлапето към близкия  детски кът.  
Един по един пенсионерите насядаха, но кой знае защо, разговорът им не продължи. Всеки от тях се бе загледал нейде надалеч и си спомняше миналото. Пръв наруши мълчанието Янков:
– Момчета, утре ще ви почерпя с домашно винце, като се съберем пак! Имам повод!
– Какъв повод? – свъси рунтавите си вежди Тошко – кривият.
– Абе, то не е за разправяне, ама!... Станчето, дето спря преди малко с детето!... То е мое внуче! На малката й дъщеря всъщност истинският баща съм аз! Ама да не се изтървете нейде да кажете, ей!
– Каквооооооо? – надигна се застрашително Тошко – кривият. – Как смееш ти, бе?! Подлец! Лъжец!
– Не ме упреквай, Тошко! – защити се Янков. – На времето изкарахме такъв роман със Станка, че тя сама пожела да има дете от мен. – Щом казва, не мога да имам теб, Янков, поне едно дете да ми остане за спомен! И ето сега води нашето внуче.
– Мерзавец! – процеди през зъби Тошко – кривият и хвана за ревера сакото втора употреба на Янков:
– Дъщерята на Станка е мое дете, а това е нашето внуче, глупако! Къде се вреш, дето не ти е мястото и приказваш лъжи? Аз двадесет и пет години вече  всеки месец давам по петдесет лева на Станка за дъщерята, която тя ми роди тогава!
– Гледайте си работата, бунаци такива! – скочи като ужилен от последната пейка бившият учител по математика Лазов и размаха як бастун – Това е моето внуче, а дъщерята на Станка е моя дъщеря! Да не си приписвате чужди заслуги, че като ви млатна с бастуна!... И аз всеки месец снасям на Станка по петдесет лева! Защо мислите още давам частни уроци?!
– Двама се карат – третият печели! – присмя се Киро – Слона. – Това дете е моето внуче, изкуфели тикви такива! То от самолет се вижда, че прилича на мен, но ако искате, попитайте Станка  коя кръвна група е дъщеря й! А? Моята, естествено!
– И каква ти е кръвната група, бе, Слоне? – язвително запита Янков.
– Нулева! – самодоволно отвърна Киро.
– И моята е нулева! – констатира Тошко – кривият.
– И моята! – допълни Янков.
– А моята е по-нулева! – намеси се  мълчалият дотогава пощаджия Пешо – рядкото лайно. – На времето, като носех вестниците, всеки ден клецах Станка в антрето набързо. Ей-тъй стана малката и дъщеря, на крак, както се казва, а това е моето, а не вашето внуче! И пари не съм и плащал за нищо досега, което значи, че аз съм истинският баща на дъщеря й!
– Мръсник! – хвърли се срещу него Тошко – кривият и го хвана за гърлото.
Зад него Лазов се извъртя и го цапна здраво с бастуна по гърба. Да не остане по-назад, Янков се приближи странично и загря як шамар на бившия  учител. Той му го върна доста сръчно и за беда от устата на Янков  излетя изкуственото му чейне.
Сякаш само чакал това, Киро – Слона  скочи и стъпка чейнето с дебелите си крака. В един миг се заформи такова меле, че учениците от близката гимназия, които бяха избягали от час, за да изпушат по една цигара на спокойствие в градината, се спряха и загледаха удивени.
– Еба си! – промълви слисан  най-дългият и най-пъпчивият от тях. – Скивате ли, копелета?
– Лелееее, не може да бъде! Склеритата се мелят като скинари! Страшно яко! – светнаха очите на ученичка, циците на която бяха по-открити от тия на проститутките по околовръстния път.
За тяхна радост боят продължи достатъчно дълго, за да пропъди излегналите се наблизо улични кучета и да успеят те да заснемат ценните кадри  с мобилните си телефони.
На следващия  ден пейките бяха запълнени от бинтовани, облепени с пластири и насинени по мутрите старци. Те не си приказваха и само от време на време страдалчески пъшкаха. А когато към обяд  от края на алеята към тях се зададе Пъргавата Станка, те неорганизирано, но дружно изръмжаха тъй страшно, че внучето на жената се изплаши и побягна направо през тревата на градинките. Лъвовете в близкия  зоопарк също изреваха, възбудени от мисълта, че джунглата е наблизо, щом се чува такова хищно ръмжене.
Всъщност те не бяха далеч от истината.