СЛОВО НА СВЕТЛОЗАР ИГОВ
при получаването на отличието за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство - Добрич, 18 ноември 2010 г.
В областта на литературата и изкуството има една странна особеност. За разлика от други сфери на човешкия живот, като например техниката и науката, където нещата остаряват и биват преодолявани, творбите на гениалните майстори на изкуството не отминават. Напротив, колкото повече остаряват, толкова повече разбираме тяхното величие. Разбираме колко рядко ще се повтори случаят на гениалния творец – като Омир и Шекспир, като Данте и Гьоте, като Толстой и Достоевски.
Сред съвсем малкото такива творци в българската литература е Йордан Йовков. Затова и може би не е чудно, че все по-малко и все по-недостойни като че стават кандидатите и удостоените с наградата “Йордан Йовков”, достойни за която бяха Емилиян Станев, Ивайло Петров и още неколцина.
За съжаление, не я получи един от най-истинските продължители на делото на Йовков – писателят, чиито първи книги като че бяха написани от самия Йовков – Йордан Радичков. Примерът с Йордан Радичков показва, че Йовков е достигнал края на съвършенството, защото Йордан Радичков не остана епигон на Йовков, а чрез един голям обрат, който осъществи в българската литература, показа, че истинските продължители на делото на великите са не онези, които вървят по техните стъпки и техните пътища, а които откриват нови пътища.
За разлика от писателите и творците на изкуството, сред които има все по-малко съизмерими с високите образци от миналото, ние,техните изследователи ставаме все повече. Колкото по-малко творци остават като класици от миналото, толкова повече се увеличава изследователският труд върху тях.
Изследването и интерпретацията на едно творчество е също забележително дело, защото често пъти литературоведите и интерпретаторите трябва да отстояват в изключително трудни условия това дело и аз искам тук да спомена имената на някои от тях. Двамата най-добри интерпретатори на Йордан Йовков, негови съвременници от междувоенния период, Владимир Василев и Иван Мешеков, скъпо платиха по-късно това, че останаха верни на ценностите, които в своето творчество отстояваше Йовков – за цели двайсет години потънаха насилствено в глухо мълчание.
Първият, който получава наградата “Йордан Йовков” за научно изследване, е един забележителен негов изследовател – Симеон Султанов, воювал Йовковото творчество да бъде освободено от несправедливите дисквалификации, да се преиздадат отново негови творби, които цели десетилетия не бяха издадени, като писаната тук в Добрич “Жетварят” и една от последните – “Чифликът край границата”, които бяха обвинявани от скудоумната критика в какви ли не грехове. Така Йовков беше отстояван през десетилетията след неговата смърт не само от обичта на читателите, но и чрез битката, която водеха за него преданите му изследователи.
Напълно възможно стана да се прониква все по-дълбоко в смисловите богатства на Йовковата художествена вселена едва през последните двайсетина години, когато все повече нови изследователи се включиха в интерпретациите на делото му и аз бих искал да спомена някои от тях, които внесоха нови гледни точки към неговото творчество - литературоведи като Виолета Русева, Добрин Добрев, Милена Кирова, Галин Тиханов, Валери Стефанов и други, които написаха ценни книги, студии и статии. В най-ново време Йовков бе видян от различни гледни точки, интерпретиран с различни методи, защото творчеството на всеки велик писател, неговият богат смисъл е в това, че то издържа на всякакви интерпретации. Един английски критик говореше за “търпението на Шекспир”, който е издържал през времето на най-различни и противоположни интерпретации. Такова „търпение” предстои и на Йовков, защото той ще бъде четен по още много начини.
Приемам тази награда като жест на признание не само към писаното от мен за Йовков, а и към цялото ново йовковознание.
Няма да ви досаждам с обширно слово за Йовков. Надявам се да прочетете моите тълкувания в книгата “Балканът, Ханът и Чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков”, която подготвих за настоящата годишнина.
Искам да обърна внимание само на два негови разказа, които не случайно днес бяха призовани и рецитирани и от младежите, които откриха тържествата пред Дома-паметник “Йордан Йовков”, и от госпожа градоначалничката, която цитира този забележителен разказ. “Вълкадин говори с Бога” е една от онези творби в българската литература, които достигат до най-дълбоките дълбини на човешката душа, до най-страшната болка и страдание в нашия изпълнен с омраза и ненавист свят. Редове, които могат да се сравнят само с думите на библейския Йов. Но Йовков има още един разказ, в който говори вече не от бездната, не de profundis, от най-страшните пропасти на човешката болка и страдание, а където достига до най-високите висоти – разказ, от който също чухме откъс тази вечер – разказът “Песента на колелетата”.
Героят на този разказ говори за един изпълнен „с мъки и нещастия” свят, в който обаче има нещо, което - както Данте казва -”движи и звездите” и то, както пише Йовков, „стои над всичко - любовта между хората”.
Ето, между бездната на страданието, болката и виковете на българския Йов към безмълвния Бог, и това извисяване до един космически ред на любовта, ordo amoris, се движи забележителното творчество на Йордан Йовков.
Поклон пред светлата му памет и пред магията на неговото вечно слово!
В областта на литературата и изкуството има една странна особеност. За разлика от други сфери на човешкия живот, като например техниката и науката, където нещата остаряват и биват преодолявани, творбите на гениалните майстори на изкуството не отминават. Напротив, колкото повече остаряват, толкова повече разбираме тяхното величие. Разбираме колко рядко ще се повтори случаят на гениалния творец – като Омир и Шекспир, като Данте и Гьоте, като Толстой и Достоевски.
Сред съвсем малкото такива творци в българската литература е Йордан Йовков. Затова и може би не е чудно, че все по-малко и все по-недостойни като че стават кандидатите и удостоените с наградата “Йордан Йовков”, достойни за която бяха Емилиян Станев, Ивайло Петров и още неколцина.
За съжаление, не я получи един от най-истинските продължители на делото на Йовков – писателят, чиито първи книги като че бяха написани от самия Йовков – Йордан Радичков. Примерът с Йордан Радичков показва, че Йовков е достигнал края на съвършенството, защото Йордан Радичков не остана епигон на Йовков, а чрез един голям обрат, който осъществи в българската литература, показа, че истинските продължители на делото на великите са не онези, които вървят по техните стъпки и техните пътища, а които откриват нови пътища.
За разлика от писателите и творците на изкуството, сред които има все по-малко съизмерими с високите образци от миналото, ние,техните изследователи ставаме все повече. Колкото по-малко творци остават като класици от миналото, толкова повече се увеличава изследователският труд върху тях.
Изследването и интерпретацията на едно творчество е също забележително дело, защото често пъти литературоведите и интерпретаторите трябва да отстояват в изключително трудни условия това дело и аз искам тук да спомена имената на някои от тях. Двамата най-добри интерпретатори на Йордан Йовков, негови съвременници от междувоенния период, Владимир Василев и Иван Мешеков, скъпо платиха по-късно това, че останаха верни на ценностите, които в своето творчество отстояваше Йовков – за цели двайсет години потънаха насилствено в глухо мълчание.
Първият, който получава наградата “Йордан Йовков” за научно изследване, е един забележителен негов изследовател – Симеон Султанов, воювал Йовковото творчество да бъде освободено от несправедливите дисквалификации, да се преиздадат отново негови творби, които цели десетилетия не бяха издадени, като писаната тук в Добрич “Жетварят” и една от последните – “Чифликът край границата”, които бяха обвинявани от скудоумната критика в какви ли не грехове. Така Йовков беше отстояван през десетилетията след неговата смърт не само от обичта на читателите, но и чрез битката, която водеха за него преданите му изследователи.
Напълно възможно стана да се прониква все по-дълбоко в смисловите богатства на Йовковата художествена вселена едва през последните двайсетина години, когато все повече нови изследователи се включиха в интерпретациите на делото му и аз бих искал да спомена някои от тях, които внесоха нови гледни точки към неговото творчество - литературоведи като Виолета Русева, Добрин Добрев, Милена Кирова, Галин Тиханов, Валери Стефанов и други, които написаха ценни книги, студии и статии. В най-ново време Йовков бе видян от различни гледни точки, интерпретиран с различни методи, защото творчеството на всеки велик писател, неговият богат смисъл е в това, че то издържа на всякакви интерпретации. Един английски критик говореше за “търпението на Шекспир”, който е издържал през времето на най-различни и противоположни интерпретации. Такова „търпение” предстои и на Йовков, защото той ще бъде четен по още много начини.
Приемам тази награда като жест на признание не само към писаното от мен за Йовков, а и към цялото ново йовковознание.
Няма да ви досаждам с обширно слово за Йовков. Надявам се да прочетете моите тълкувания в книгата “Балканът, Ханът и Чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков”, която подготвих за настоящата годишнина.
Искам да обърна внимание само на два негови разказа, които не случайно днес бяха призовани и рецитирани и от младежите, които откриха тържествата пред Дома-паметник “Йордан Йовков”, и от госпожа градоначалничката, която цитира този забележителен разказ. “Вълкадин говори с Бога” е една от онези творби в българската литература, които достигат до най-дълбоките дълбини на човешката душа, до най-страшната болка и страдание в нашия изпълнен с омраза и ненавист свят. Редове, които могат да се сравнят само с думите на библейския Йов. Но Йовков има още един разказ, в който говори вече не от бездната, не de profundis, от най-страшните пропасти на човешката болка и страдание, а където достига до най-високите висоти – разказ, от който също чухме откъс тази вечер – разказът “Песента на колелетата”.
Героят на този разказ говори за един изпълнен „с мъки и нещастия” свят, в който обаче има нещо, което - както Данте казва -”движи и звездите” и то, както пише Йовков, „стои над всичко - любовта между хората”.
Ето, между бездната на страданието, болката и виковете на българския Йов към безмълвния Бог, и това извисяване до един космически ред на любовта, ordo amoris, се движи забележителното творчество на Йордан Йовков.
Поклон пред светлата му памет и пред магията на неговото вечно слово!
