ЗА <<ЛЮБОВНИ ПРЕСЕЛЕНИЯ>> НА ГЕНКА ПЕТРОВА
Петрана Савова е родена през 1945 г. в с. Карапелит, Добричка област. Завършва гимназия с преподаване на руски език в Пловдив и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” - София. Работила е като учителка по български език и литература в Добрич. Пише предимно есета. Нейни текстове са публикувани в местния и централен печат.
В света на словото Генка Петрова се родее най-вече с онези поети, които насочват художествените си антени освен към екзистенциалните проблеми на съвремието ни и към вътрешния неизбродим човешки мир.
Познаваме поетесата от 9-те й самостоятелни книги и от „Пътека за утре”. Постигнахме съзвучие с нейните остро социални стихове в първите и стихосбирки; приятно ни изненадаха „Внезапни думи” и „Обичам думите за тебе”. Препрочитахме вглъбено лапидарните и строфи с максимална мисловно-емоционална концентрация.. Бяхме свидетели на тръбния и език по време на учителската стачка; видяхме я в нова светлина в „Докоснати антени”. Остави ни смутени и виновни в ”България объркана приказка”.
Такава е Генка Петрова – предвидимо непредвидима. Доказателство е поредната и книга „Любовни преселения”, която поднася удивителна метаморфоза по пътя на поетическото имаго.
Срещнали се двама познати. Единият възкликнал: ”Изобщо не си се променил!”. Другият пребледнял и не отговорил, защото не приел” комплимента”, обезличаващ човека и отричащ развитието му.
При Г. Петрова няма застойни творчески периоди. Тя е в непрекъснато градивно движение и търсения. Тук погледът е обърнат повече навътре, към броженията на душата и духа. Интимното се заявява без боязън, изповедността печели доверие. Тематиката е разширена, образността - обогатена, интелектуалната вглъбеност завладяваща и респектираща.
Читателите обикновено не се интересуват от процеса на писане, но сега са увлечени в симбиозата от смисъл и чувство, която се отдава на Генка Петрова органично, красиво и въздействащо. Явно, започвайки да пише, тя не се пита как да продължи. Като че ли не познава съзидателни мъки при словотворенето, не се обременява с редене, броене и редактране. По-голяма част от творбите се извайват и изливат спонтанно, в галопиращ ритъм, енергично и безотказно. Перото се превръща във вдъхновен проводник на мисълта, съпътствана от искрената емоция на преживяваното. Мисъл и перо са в унисон- напрегнати, настъпателни, увличащи. Сътворяването на стихове при Г. Петрова е сравнимо с процеса на дишане. „Ако не го постигнеш, се задушаваш в агония”, твърди Ришард Капушчински.
Потопена в бързоструйния поток на своите вълнения, поетесата навярно разчита на интелигентността на своята читателска аудитория въпреки предупреждението: „Читателското внимание е риба, която целите с прашка в тъмното”- Маргарет Атууд.
В изминалите месеци на 2010-а Г. Петрова писа и печата стихове със завидно вдъхновение и рядко срещана бързина. Редовните й читатели ги познават от интернет. Една от най-занимаващите я теми е тази за мащенското отношение на държавата ни към младите хора.
Страхът на майките от емиграцията на децата им вече отстъпва пред потреса от възможното синовно отчуждение. Страх, който ни се иска да остане измислен и несбъднат. В „Любов оттатък океана” поетесата изрича притесненията си:
Да се впюбиш в другостта
и да станеш щрих от нея...
. . .
Да се влюбиш в Америка
и да се спасиш от мене...
Д-р Златко Ангелов /журналист, мемоарист и преводач/ има поредица от есета за Америка. Едно от предишните заглавия е „Да я обикнеш ли, да я напуснеш ли?”. Безспорно тя омагъосва:
Влажна ласка на океана,
лизнала всичките ти сетива....
Непосилно за майката е да се пребори с притегателната сила на САЩ, отдалечаващи, претопяващи и присвояващи децата ни.
Мотивът за м ъ л ч а н и е т о като проява на човешка слабост и рабско поведение е естествено пренесен от житейската и професионална практика на поетесата и в стихотворното пространство. Това са повече размисли за антимълчанието, което е нейна същност и непродолима повеля. Стихотворението „Какво ти мълчание”, изговорено с интонация, включваща въпрос и възклицание, разкрива дълбинност на мислите, сравнени с капан от лиани в джунглата от словеса. Те кръстосват мисловния човешки атлас, опиянени от безбрежието си.
С в о б о д а т а като непреходна универсална тема присъства в нова интерпретация. В „Апостроф на свободата“ е видяна в способността за преклонение пред естетиката в/на живота, в приемането на необяснимото и в необходимостта от обикновени човешки радости. Апострофът е в поантата:
Забранена дума, отхапала устните на
мълчанието;
желанието да удържиш на мълчанието...
В „ Среднощен разговор с Вал” свободата, потребност и ярък белег на младостта, е възпрепятствана жестоко, цинично „завързана”, ”заключена”, обезкрилена и опожарена - унищожена сякаш заради усмивката, дързостта и слънцето в очите. Думите крещят и обвиняват...
Художественият образ на д у м и т е откриваме в редица стихотворения. Според поетесата те могат да бъдат нежни и хард /”Земетръс/, сърдечни и същевременно погубващи; подсказани и провокирани, укротени и блудни /”Отрезвяване”/, ловци и екзекутори /”Своенравност”/, електронно експортирани, летящи и приземяващи...
Лирическата героиня е въплъщение на поетесата - пряма, открита, директна, презираща нямото съзерзание. Сетивата и са изострени, винаги нащрек като за отклик и за словесен изблик. В „Нищо лично” болката е за недоразбраните от нас послания на Дора Габе, Й. Йовков и Николай Хайтов. Словото е ядно и язвително, съвсем далеч от заглавието.
Най-съкровените женски и майчински трепети са изповядани открито, подкупващо, понякога със самоирония/ „Паяче когато..”/. Смисловата доминанта в „След това” е върху дни разделни, натоварени с непосилни и непреодолими тежнения, оставящи незарастващи рани от думи, но и с ”двойна доза„ пилешка супа за душата. В “Sorry„ денят е двузначен – голям или малък, в зависимост от самочувствието и пълноценността му.
„Да усмихнеш тишината” носи неминуема асоциация с Дебеляновите сонети, но чувството е светло и оптимистично заради настъпващото продължение - ”младината”.
Твърденията за по-различна поетика се основават на убедителното претворяване интимния свят на лирическата героиня, на художественото израстване; на органичното вплитане на библейско, бит, митология, география и изкуство; мисъл и силни чувства в поетична с п л а в, която преодолява „опитвам” и отстоява уверено „търся” и „мога”. Със тези стихове Г. Петрова потвърждава мнението, че поетическите текстове винаги са били своеобразен тест за чувствителността на човешката душа. В творбите откриваме още интертекстуалност, препратки към исторически лица, хора на изкуството, музиканти; рефренни повторения, запомнящи се поанти, осъвременени приказни фрагменти; фигурални речеви обрати и перифрази; акценти в интимните монолози. Езикът е пластичен и изразителен.
Защо „Любовни преселения”? Едноименното стихотворение е обективно и минорно вглеждане в преходността на всичко, някога изпълващо ни с любов, а впоследствие отблъскващо с човекоподобието, с несполучливо клониране на човешката идентичност. Поетесата се спира на това заглавие, защото то акцентира върху многопосочните поетически преселения в необятния като Космос свят на човека. Изначална Божия заповед, любовта при Генка Петрова е многолика, облагородяваща и изискваща хармония, отдаденост, свободна проява и себедоказване. Лирическата героиня е с богата душевност, благословена с най-голямото богатство – Любовта към мъжа, синовете, приятелите; към омаята на словото и музиката; към децата и училището .
Преселенията от всякакъв род изискват съсредоточеност в проследяването. Нужно е задълбочено вникване в стиховете, постижимо с повече от едно прочитане, което обаче не се приема като тегоба, а като желание за по-точно разчитане на смисъл и емоция и очакване за по-продължителна читателска интелектуална и естетическа наслада.
Уверена съм, че не само за мене и не само според мене.
В света на словото Генка Петрова се родее най-вече с онези поети, които насочват художествените си антени освен към екзистенциалните проблеми на съвремието ни и към вътрешния неизбродим човешки мир.
Познаваме поетесата от 9-те й самостоятелни книги и от „Пътека за утре”. Постигнахме съзвучие с нейните остро социални стихове в първите и стихосбирки; приятно ни изненадаха „Внезапни думи” и „Обичам думите за тебе”. Препрочитахме вглъбено лапидарните и строфи с максимална мисловно-емоционална концентрация.. Бяхме свидетели на тръбния и език по време на учителската стачка; видяхме я в нова светлина в „Докоснати антени”. Остави ни смутени и виновни в ”България объркана приказка”.
Такава е Генка Петрова – предвидимо непредвидима. Доказателство е поредната и книга „Любовни преселения”, която поднася удивителна метаморфоза по пътя на поетическото имаго.
Срещнали се двама познати. Единият възкликнал: ”Изобщо не си се променил!”. Другият пребледнял и не отговорил, защото не приел” комплимента”, обезличаващ човека и отричащ развитието му.
При Г. Петрова няма застойни творчески периоди. Тя е в непрекъснато градивно движение и търсения. Тук погледът е обърнат повече навътре, към броженията на душата и духа. Интимното се заявява без боязън, изповедността печели доверие. Тематиката е разширена, образността - обогатена, интелектуалната вглъбеност завладяваща и респектираща.
Читателите обикновено не се интересуват от процеса на писане, но сега са увлечени в симбиозата от смисъл и чувство, която се отдава на Генка Петрова органично, красиво и въздействащо. Явно, започвайки да пише, тя не се пита как да продължи. Като че ли не познава съзидателни мъки при словотворенето, не се обременява с редене, броене и редактране. По-голяма част от творбите се извайват и изливат спонтанно, в галопиращ ритъм, енергично и безотказно. Перото се превръща във вдъхновен проводник на мисълта, съпътствана от искрената емоция на преживяваното. Мисъл и перо са в унисон- напрегнати, настъпателни, увличащи. Сътворяването на стихове при Г. Петрова е сравнимо с процеса на дишане. „Ако не го постигнеш, се задушаваш в агония”, твърди Ришард Капушчински.
Потопена в бързоструйния поток на своите вълнения, поетесата навярно разчита на интелигентността на своята читателска аудитория въпреки предупреждението: „Читателското внимание е риба, която целите с прашка в тъмното”- Маргарет Атууд.
В изминалите месеци на 2010-а Г. Петрова писа и печата стихове със завидно вдъхновение и рядко срещана бързина. Редовните й читатели ги познават от интернет. Една от най-занимаващите я теми е тази за мащенското отношение на държавата ни към младите хора.
Страхът на майките от емиграцията на децата им вече отстъпва пред потреса от възможното синовно отчуждение. Страх, който ни се иска да остане измислен и несбъднат. В „Любов оттатък океана” поетесата изрича притесненията си:
Да се впюбиш в другостта
и да станеш щрих от нея...
. . .
Да се влюбиш в Америка
и да се спасиш от мене...
Д-р Златко Ангелов /журналист, мемоарист и преводач/ има поредица от есета за Америка. Едно от предишните заглавия е „Да я обикнеш ли, да я напуснеш ли?”. Безспорно тя омагъосва:
Влажна ласка на океана,
лизнала всичките ти сетива....
Непосилно за майката е да се пребори с притегателната сила на САЩ, отдалечаващи, претопяващи и присвояващи децата ни.
Мотивът за м ъ л ч а н и е т о като проява на човешка слабост и рабско поведение е естествено пренесен от житейската и професионална практика на поетесата и в стихотворното пространство. Това са повече размисли за антимълчанието, което е нейна същност и непродолима повеля. Стихотворението „Какво ти мълчание”, изговорено с интонация, включваща въпрос и възклицание, разкрива дълбинност на мислите, сравнени с капан от лиани в джунглата от словеса. Те кръстосват мисловния човешки атлас, опиянени от безбрежието си.
С в о б о д а т а като непреходна универсална тема присъства в нова интерпретация. В „Апостроф на свободата“ е видяна в способността за преклонение пред естетиката в/на живота, в приемането на необяснимото и в необходимостта от обикновени човешки радости. Апострофът е в поантата:
Забранена дума, отхапала устните на
мълчанието;
желанието да удържиш на мълчанието...
В „ Среднощен разговор с Вал” свободата, потребност и ярък белег на младостта, е възпрепятствана жестоко, цинично „завързана”, ”заключена”, обезкрилена и опожарена - унищожена сякаш заради усмивката, дързостта и слънцето в очите. Думите крещят и обвиняват...
Художественият образ на д у м и т е откриваме в редица стихотворения. Според поетесата те могат да бъдат нежни и хард /”Земетръс/, сърдечни и същевременно погубващи; подсказани и провокирани, укротени и блудни /”Отрезвяване”/, ловци и екзекутори /”Своенравност”/, електронно експортирани, летящи и приземяващи...
Лирическата героиня е въплъщение на поетесата - пряма, открита, директна, презираща нямото съзерзание. Сетивата и са изострени, винаги нащрек като за отклик и за словесен изблик. В „Нищо лично” болката е за недоразбраните от нас послания на Дора Габе, Й. Йовков и Николай Хайтов. Словото е ядно и язвително, съвсем далеч от заглавието.
Най-съкровените женски и майчински трепети са изповядани открито, подкупващо, понякога със самоирония/ „Паяче когато..”/. Смисловата доминанта в „След това” е върху дни разделни, натоварени с непосилни и непреодолими тежнения, оставящи незарастващи рани от думи, но и с ”двойна доза„ пилешка супа за душата. В “Sorry„ денят е двузначен – голям или малък, в зависимост от самочувствието и пълноценността му.
„Да усмихнеш тишината” носи неминуема асоциация с Дебеляновите сонети, но чувството е светло и оптимистично заради настъпващото продължение - ”младината”.
Твърденията за по-различна поетика се основават на убедителното претворяване интимния свят на лирическата героиня, на художественото израстване; на органичното вплитане на библейско, бит, митология, география и изкуство; мисъл и силни чувства в поетична с п л а в, която преодолява „опитвам” и отстоява уверено „търся” и „мога”. Със тези стихове Г. Петрова потвърждава мнението, че поетическите текстове винаги са били своеобразен тест за чувствителността на човешката душа. В творбите откриваме още интертекстуалност, препратки към исторически лица, хора на изкуството, музиканти; рефренни повторения, запомнящи се поанти, осъвременени приказни фрагменти; фигурални речеви обрати и перифрази; акценти в интимните монолози. Езикът е пластичен и изразителен.
Защо „Любовни преселения”? Едноименното стихотворение е обективно и минорно вглеждане в преходността на всичко, някога изпълващо ни с любов, а впоследствие отблъскващо с човекоподобието, с несполучливо клониране на човешката идентичност. Поетесата се спира на това заглавие, защото то акцентира върху многопосочните поетически преселения в необятния като Космос свят на човека. Изначална Божия заповед, любовта при Генка Петрова е многолика, облагородяваща и изискваща хармония, отдаденост, свободна проява и себедоказване. Лирическата героиня е с богата душевност, благословена с най-голямото богатство – Любовта към мъжа, синовете, приятелите; към омаята на словото и музиката; към децата и училището .
Преселенията от всякакъв род изискват съсредоточеност в проследяването. Нужно е задълбочено вникване в стиховете, постижимо с повече от едно прочитане, което обаче не се приема като тегоба, а като желание за по-точно разчитане на смисъл и емоция и очакване за по-продължителна читателска интелектуална и естетическа наслада.
Уверена съм, че не само за мене и не само според мене.
