Йордан Кръчмаров е роден е на 24 юли 1948 г. в с. Гурково, Балчишка община. Учи в Първа гимназия в Добрич. По-късно служи като матрос във Варна. Носител е на първа награда за поезия на националния конкурс “Дъга под Лудогорието”. На 16 май 1986 г. умира от инфаркт. Приживе издава цикъл стихове “Цялото ми богатство” в поетичната антология “Общежитие” на издателство “Народна младеж”. След смъртта му, с помощта на неговите приятели, излизат стихосбирките: “Нощен залив” (1987), “Сол за живите” (1992), “Риза за Христос” (1993), “След XX века” (1998), “Полюшвана от вятъра мишена” (2006/Електронен вариант/; 2008). Името на Йордан Кръчмаров се налага все повече със своята значимост в съвременната българска литература. За неговото творчество пишат поетите Стефан Цанев, Георги Константинов, литературните критици Светлозар Игов, Стефан Влахов-Мицов, Иван Карадочев.

Повестта „Дух” ни беше изпратена от Коста Младенов – наш приятел от времето, когато Данчо беше жив. В списанието предлагаме откъс от нея, като може би през следващата година ще й направим самостоятелно издание.


Месец преди да склопи очи, дядо Крум Герасимов ми предаде три ученически тетрадки, гъсто изписани с молив. Година след смъртта му, през една зимна нощ ги разтворих и пред очите ми възкръсна силата на самотния човешки дух.
Така нарекох и записките на дядо Крум Герасимов – „Дух”.


I

Снощи сънувах тате. Сяда на леглото до мене, слага ръка върху рамото ми, а гласът му иде от вдън земята:
— Дойдох за тебе, сине. Стига си се наказвал в тази пустотия. С воловете на дядо Рюстем дойдох, нали го помниш?
Помня го, как да не го помня.
— Та, приготви се и да вървим.
— Далеко ли ще ходим, тате?
— Ами, далеко… Хей тука, накрай село, до дъбовата корийка. Там ни дъжд вали, ни сняг пада, ни болежки има, ни наказило.
— А шекерени пръчки има ли там, тате?
А той се намръщи, свиха се гъстите му вежди, закриха очите му, падна косата му, закри лицето му, изчезнаха мустаците, изчезна ръката му, изчезна и той. Разтвори се, стопи се в мрачината.
Събудих се. Запалих лампата. Чувам, вън нещо трополи, сякаш волска талига си отива. На сънища не вярвам, бабини деветини са това, но нещо премина през мене, студено и лигаво като змийско черво. Насъбрах кураж, отворих вратата, вън вятърът подбрал ръждива тенекия и я блъска в дувара. Сънища, вятър работа, ама кой знае, може и те да казват нещо. Мътна вода е човекът, де ще знаеш какво има вътре в душата му. Събира се, събира се в нея и хубавото, и лошавото, и става една каша – ни да я сърбаш, ни на кучетата да я хвърляш. Мътен свят, мътна работа!
А щурците свирят ли, свирят. Божи въгленчета са те, а не гадинки. Изчезнат ли – ще опустее земята, небето ще опустее. Няма ли песен, добиче става човекът, добиче. Вълците, слава богу, изчезнаха, доганите забягнаха, прокудиха се дроплите, щъркелите и те вече не идат насам, само едни щурчета останаха в селото. Мишките и те тръгнаха след хората, догризаха трохите и дрипите, обиколиха таваните и една по една повлякоха опашки да дирят късмета си по чуждите краища. Само аз останах бухалите да замервам и с магарето да си приказвам. А и то горкото, вече е грохнало от старост и теглило.
Вървя преди неделя по буренясалите улици и по едно време чувам, че сам си приказвам. Дивотия, а не живот. Влизам в кръчмата, на тезгяха натъркаляни чаши, на пода се върдалят забравени обуща и всичко покрито с прах и паяжина. А що вино се е пило тука, що песни са кънтели! И ножове са святкали, и сълзи са капали. Прах, само прах, и нищо друго не е останало. Взех в ръката си малко от този прах, погледнах я – все едно, че себе си видях. От прах е замесен човекът и прах и ще стане. И в миша дупка да се навреш, е златни дрехи да облечеш, пак ще умреш. Тъй казваше някога баба Марга, на Тошо лудия майка му, дето по време на холерата я затрупа фортуната.
Взел съм си аз моето от белия свят, сега черният ще взема от мене.
А трудно се мре, майка му стара, трудно! Душа е това, не е плюнка да я изплюеш между зъбите си. Много пъти съм отървавал кожата, но сега вече няма накъде, земята ме вика. Усещам я как ме вика. С гласа на тате ме вика. От нея, от черната, съм се пръкнал, в нея трябва да се прибера. Малко ли, много ли живях, не знам, но ръцете ми станаха на каиш, на дъбова кора стана лицето ми, почнаха да изтичат очите ми, удареното пак почна да ме боли и мъчи. Само една душа е останала в мене, но пак ми е свидно и жално за белия свят.И хиляда години да живея, все ще са ми малко. На всичко  човек може да се насити, само на живот не може. Колкото и бог да те наказва, дроба ти с ченгел да вади, пак стискаш зъби да увардиш душицата си. Отлети тя - и светът се свършва. Отиде ли си човекът, и светът си отива, нов човек ли се роди - нов свят се  ражда. Ново слънце изгрява, нова трева пониква, нов дъжд завалява. И хубавото, и лошавото са тука, тука са – на земята. Нищо няма горе на небето, само ветрища и гръмове ходят из него. Хала е небето, хала, де ще оцелее в него бедната душица. Пък и с какво ли ние, хората, сме по-добри от другите твари, че да имаме отредено място и на небето? Малка ли е земята да ни насити, че и към небето с ръце посягаме? Има ли господ, няма ли, не знам, но все има една сила, дето пали вечер звездите и гаси горчилката вътре в човека. Сляпа сила е тя, сляпа и глуха. На колене да и падаш, свещи като дънер да и палиш, своята си знае тя, не твоята.
Извъртя се светът. Напълни се с желязо, дето ровнеш - ръжда. Аз ли минах, този свят ли мина като вихрушка, тъй и не разбрах, останах сам като прокажен в тази пустотия. Можеше и аз като мишките да тръгна, но сърцето ми не даде мястото си да напусна. По разни краища съм бил, разни земи съм виждал, но по–сладка земя от родната няма. Топи се, топи се в устата като шекерена пръчка.
Вечер, тъй като легна в тъмното и премислям живота си, викам да седна да го разправя, че сетне  хората  да отсъдят с полза ли съм живял или нахалост. С мене свършва моят род, а да затриеш род, значи отровно семе в кръвта си да носиш. Люта е кръвта ми, зная го, мухи от нея са мрели. Насмучат се, напълнят лъскавите си черни  кореми и сетне падат, повъртят се, побръмчат и мрат в краката ми. А може и от магиите на Илоне, на циганката, да са мрели, кой ги знае. Мухи, нямат уста да кажат.
Яма беше животът ми, много нещо е изгнило от него, много нещо съм забравил.


ІІІ

Дойде и първото писмо от войната. В него пишеше, че е загинал чичо Нико Маринов. Писна буля Ивана, като луда хукна из селото. Удари на умряло камбаната,  прекръстиха се  хората, просна се в калта буля Ивана, заскуба косите си. И душата си да  заскубеш, все тая, не можеш върна умрялото. Нищо не връща земята, нищо.
— Запази човека ми, Господи! – молеше се мама пред кандилото - Всичко ми вземи, само него ми запази…
 И аз се молех Господ да запази тате. Скришом се молех, срам ме беше от мама. Какво щеше да си помисли тя, уж съм мъж, а като жена пред кандилото се кланям.
От всичко най-много за Герман, за коня, се грижех. Всяка заран решех с чесало гърба му, с парцал изтривах лъскавата му козина, гривата му плетях. Вода от кладенеца му носех да пие, ринех торта, сухо да е под него. Видеше ли ме Герман - процвилваше радостно. И на мама драго и ставаше, че конят ме знае и за стопанин ме има. Привечер се метна на гърба му, изкарам го накрай село. Събираха се и други мъже като мене, кушии правехме. Опъне вятърът ризата ми, издуе я, ще се пръсне. Летя аз срещу вятъра, крещя от радост, цялата земя се тресе под конските копита. Крещя от радост, няма край земята, няма край вятърът. А конете летят с отворени ноздри, свистят гърдите им, сякаш ковашки мехове свистят. Пяна капе от конските уста, къса се пяната, лепне по тревата. Най-хубав кон Георги Черкезина имаше, ален като пламък, нозете му се вият като змийски езици. Очите ни оставаха в него, страшен кон беше. Георги Черкезина беше осемнайсетгодишен, висок и буен, силен като бик, той водеше ергените по седенки и боища. Тъй беше едно време, първо седянката, сетне боя. Ножа си носеше открито, без да му мигне окото от старите. Гледахме много-много да си нямаме работа с него, сприхав човек беше, за нищо пребиваше човек Георги Черкезина.
Докара дядо Яне половин магарешка каручка тезек у нас.
— Пише ли войникът, булка? - пита той мама.
— Няма хабер от него - сведе глава  мама.
— Ще се обади той, ще се обади. Война е това, огън пада, желязо пада , не е място за писане на писма там. Дано Господ даде по-скоро всичко да свърши, че се е задала зима като Балкан.
Писнаха пак жените, заскубаха посивелите си коси. Реквизиция имаше, добитъка вземаха. Говеда, овце, свине, кози…
Скри се Георги Черкезина с червеното си конче, забягна от селото. И други се опитваха да скрият коне и волове, но ги хванаха, взеха им ги от ръцете. И нашите шест овце реквизиция взеха, бележка ни дадоха.
— Добре поне, че коня оставиха, мамо - казвам аз.
Закачи бележката мама на гвоздей над кандилото, седна на прага, дума не обелва. През нощта на няколко пъти става, до огнището ходи, стои там надвесена над пепелта, да има едно лесно пепелта с очи да  изпие.
Тръгна и бирникът данъците да събира. Продадохме царевица, половината  хамбар изпразнихме, не стигат парите. Мама взе назаем трийсет лева от чорбаджи Михал, разплатихме се с бирника.
И яйцата привършиха, последните мама даде за газ и сол на Петраки Гърбавия.
Сви се небето,  удариха сланите, попариха се тревите и дърветата, сгушиха се хората, хлътнаха главите им в рамене. Само Тошо лудия  броди по улиците, гази с босите си крака калта, гонят го кучетата, ръфат дрипите му, а той врещи и ръси слюнките си.
— Що ли  прави баща ти, Круме? – замислено пита мама - що не праща хабер този човек?
— Ще прати, мамо, ще прати. Кирчовият баща писал писмо, писал, че скоро ще свърши войната, краят й се виждал вече. Здравата нагъвали нашите турците. Къде ще му остане на тате време хабер да пише, нали все се бие, нали с пушката гърми.
Сипе сетне мама боба с голямата лъжица, сърбаме двамата с нея с лъжиците. Аз с лъжицата на тате сърбах, нали аз бях мъжът в къщата. А тезекът пуши, пуши, цялата къща на обор мирише. Мирише, ама нали топли.
Стане сутрин мама, нагребе брашно от сандъка, тесто меси, хляб ще правим. Напаля аз фурната със слама, грее, грее фурната. Метне два самуна мама вътре, цяла неделя да имаме, седне пред фурната. Чака да се изпече хлябът. Сладко, сладко мирише хлябът, все бързам да си отчупя крайче с червена корица, докато е още топло, щото сетне само на трохи става. Идват и момиченцата на буля Ивана, ближат сополите си край фурната. Мама разчупи топлия самун, даде им в ръцете по парче и те гризат, гризат, също като мишлета гризат. Нали бяха сирачета, съжаляваше ги мама. Едното от тях, Венка се казваше, на годинки беше колкото Лена, все край мене се моташе. Мъничко, слабичко, босичко. Очиците му пълни с нещо пъстро, сякаш цветна роса имаше в тях, тъжно ми ставаше, като срещнех очите му. Нямах друго какво да му дам, дадох му моите стари цървули. Позакърпих ги малко, хлопаха на крачетата му, но все пак го вардеха от студената земя.
— И да ги вардиш, чуваш ли! – казвам му аз, а то мига, мига с очиците си, мига росата вътре в очиците му.
Взе мама да прехвърля Ленините дрешки. Прехвърли ги, глади ги с ръка, но гледам – няма вече сълзи в очите и.
— Може пак да си имаш сестриче, Круме – прекарва тя грапавата си ръка по косата ми – Нямаше късмет Лена да носи дрешките, дано другото, дето ще дойде, дано то бъде живо и здраво да ги скъса. Като си тръгваха щъркелите, един от тях ми рече, че ще ти донесе сестриче.
Щъркели, вятър работа! Малко ли съм гледал аз как се раждат агнетата, та със щъркели ще ме залъгват. Но нищо не казах на мама, нека си мисли, че и вярвам за щъркелите.
Само тате веднъж да се върне, че взе да свършва брашното.
Падна и първият сняг. Цяла нощ валя, цяла нощ до прозореца стоях, снежинките гледах. А мама изправена до мене ми разправяше как вали снегът в Балкана, как кротичко пада по дърветата, лепне по клоните, чудни стават дърветата. Разправя ми как се е спущала със шейна по баирите заедно с момчетата, как сетне моята баба я била с точилката по гърба, че безсрамно си развявала полите. Питам защо си нямам баба, помълча малко мама, после ми разказа, че техните не я давали на тате, че и на тате, техните не му давали нея да вземе, та тъй побягнали двамата и чак тука, в Бузгун дере се спрели. Поплака си мама…
Нямаше баири край село, спускахме се със шейните надолу по дерето
Изхвръкна Кирчо от шейната, полетя  през глава, разби си зъбите.
Четири зъба си изби, изплю ги на снега. И кръв плю, много кръв изтече от устата му, зацапа се снегът в червено, сякаш Рангел пъдарина вино е повръщал. Много пиеше Рангел пъдарина, напие се и по цяла нощ пее из село, гърми с пушката, кучетата на  лай дига, стряска хората. Зъл човек беше, все се заканваше да смъкне на някого кожата. И никой  не смееше дума да му обели, щото се имаха с Чорбаджи Михал. Той колеше, той бесеше, той даваше хляба, той в корема  ти бъркаше – все чорбаджията. Другите бяха чурук работа.
Лошо се бе ударил Кирчо. Заведохме  го с Петърчо у тях. Още като видя майка си, той се разрева, сочи с ръка към нас, разправя, че ние сме го блъснали. Взе да ни чумосва стрина Димовица майка му, зла женица беше, зъбите й ситни като на байнова булчица.
— Мръсно човече – изплю презрително сетне Петърчо на снега – Сам пада, вината, вината върху нас хвърля. Страх го е да не го налагат, ще му се ние да отнесем боя. Подло човече, мръсно човече.
Свиха страхотни студове. Дървото се пука, стене от студ. В обора уж топло, а конят потропва с крака,потропва целият настръхнал. Връзвах му чула на гърба, поне малко да го предпазя от студа.
Взе да вари царевица мама. Дъвчехме с нея коравите зърна като добитък. Какво да се прави, брашното свършваше, да имаше още три―четири пъти хляб да замеси мама.
И картофите свършиха. Боб беше останало на дъното на крината. Тиквите измръзна, станаха на каша.
Минавам един ден край кръчмата, гледам Рангел пъдарина  бие на тенекия, а Тошо лудия скача пред него в снега с босите си нозе.
Скача лудия, лигите му замръзнали покрай брадата, месата му синеят под дрипите. Умори се да се бие по тенекията Рангел пъдарина, хвърли парче хляб на снега. Грабна го лудия, захили се, загриза хляба, не вижда, че хлябът е омърсен с кравешко лайно. Изяде го лудия, облиза се, за още чака. Къса се Рангел пъдарина от смях. През прозореца се вижда как чорбаджи Михал тресе корема си от смях, трие очите си от смях.
Разправям аз на мама за Тошо лудия, а тя се кръсти:
— Боже, боже… Грехота е, боже, прости им, боже… Хляба да поругават, с мъката да се смеят.
Нея вечер ядохме ряпа. Разряза мама ряпата на две половинки, едната половинка за нея, другата за мене.
Дълго не можах да спя. Някъде от далече се чуваше вълчи вой. Гонеше глада зверовете към пушека, към човешките обиталища. Кучетата глухо виеха, вълците смразяваха кръвта им. Събуждам се по едно време, целият съм залят в студена пот. Зъбите ми тракат, стискам  ги, а те тракат, езика ми ще прегризат.
— Какво ти е, Круме? - мама сложи ръка на челото ми.
А челото ми огън. Горя, устните ми се пукат, а все треперя от студ. Дава ми вода, пия аз, пия, а водата сякаш съхне на гърлото ми. Хвърли мама ямурлука на тате върху мене, хвърли още тезек в огъня. Цяла неделя на хасъра съм изкарал. Повечето време все в несвяст. Разни работи сънувах, страшни работи. Мама сетне разправяше, че съм викал, но какво съм викал, не се разбирало.
И още една неделя все в къщи стоях, все край огнището карах. Бавно се оправях, често ми се виеше свят. Може и от глад да е било, а може и от болестта. Много вода изтече от тогава, къде ще помни човек всичко. Като взех да стъпвам по-добре и спря  да се върти земята, отидох  в обора. Отворих вратата, пусто вътре, няма го коня, нищо няма.
— Ходих да искам брашно от чорбаджията - скръбно разправя мама после докато ми слага овесената каша в паницата - половин чувал брашно ми даде човекът. Даде ми, но рече, че ще вземе коня в залог. Като му върнем брашното и онези пари, дето ги взех назаем за данъка, тогаз щял да ми върне коня чорбаджията.
    Заседна ми кашата на гърлото. Но нищо не рекох на мама. Чак на другия ден се скрих в обора да поплача за Герман. Не исках тя да вижда сълзите ми.
А и тате все не пращаше хабер.Чуваше се само, че големи боеве имало и много народ погинал край Одрин.
Войната си е война, животът си е живот.
Сгряла вода мама в котела, пере ризата ми. Ръцете и запретнати до лактите, зачервени от водата. Два дни ще стоя в къщи, докато съхне край огъня ризата ми. Нямам друго да облека, обличам само една  закърпена черна фланела на голо.
— То тъй и тъй ще стоиш вътре в къщи - казва мама - поне ела главата си да измиеш, че косата ти стана като козе руно.
Търкам аз главата си, люти сапунът в очите ми, полива ми мама вода с кратунката. Изглежда, че не е доволна от моето търкане, та сама се залавя с мене. Цялата ми глава плува в пяна, люти пяната, щипе в очите ми. Изтрива ме мама с пешкир, отдръпва се настрана:
— Целият светиш сега! Запролети ли се, ще острижа косата ти с ножиците, нека косата ти постои сега, да те варди от студеното.
— Кога щъркелите ще ми донесат сестричето, мамо? - питам аз.
— Ще го донесат. Тая работа не става с бързане.
И слага ръце на корема си, оправя престилката си.
Хвърля мръсната вода през вратата, изправя дървеното корито в ъгъла, почва да чепка вълна мама. Цял чувал вълна е вземала от чорбаджи Михал, борчовете ни да плаща. За чувал вълна чорбаджията два лева давал. Петнайсет чувала вълна трябва да изчепка мама, сетне само брашното ще остане да връщаме и пак ще се върне Герман у дома. Нямам какво друго да правя, че и аз се залавям с вълната. Не е мъжка работа вълна да се чепка, но неволята кара човека със всичко да се захваща.
За четири дни изчепкахме чувал с вълна. Друг донесе мама.
Беше просветнало малко небето, слънцето ближеше леда под стрехите, но пак задуха северняка, довлече снега. Лоша виелица беше, затрупа селото с преспи сняг. Като утихна малко, излязохме с мама да разчистим из двора. Курникът паднал под снега, чистихме, чистихме с мама, хвърляхме пърхавия сняг с лопатите, стигнахме кокошките. А те мъртви, задушени, на камък станали от студа. Помъчи се мама да отмести пречупената греда, напъна се, здраво беше замръзнала под срутения кирпич гредата, и аз се хванах за гредата. Запращяха детските ми костици, гледам мама и тя  се зори, очите и ще изскочат, но гредата не помръдва. Напъна се мама, напъна се и изохка.
Довлече се до къщи. Цялата пребледняла, едва диша, сви се на земята, застена.
— Върви да викнеш буля си Ивана – тъй ми рече мама.
И туй беше последното, което  чух от нея.
Дотича буля Ивана, и други жени дотичаха от махалата. Но мене не ме пущаха да видя мама. Стоях аз отвън на двора, проклинах счупената греда. За какъв дявол мама се силеше да я измъкне изпод замръзналия кирпич, защо и беше тая проклета, тая мръсна греда? Какво щеше да прави с нея? Сякаш не можеше гредата да изтрае до пролетта, докато се размрази земята. Ама на, стана белята… може и да е искала мама за двора да нацепим гредата, нямахме вече дърва, че трудно се разпалваше тезека сутрин.
Излезе по едно време буля Ивана, хвана ме за ръката.
— Такъв ни е на нас късмета, Круме! Ела да се простиш с майка си.
Отиваше си мама, Наведох се над нея, а тя ме гледа и очите и капят, ли капят. Спряха най-сетне капките, самите и очи станаха на капки, прокара ръка по тях буля Ивана, затвори очите на мама.
Изправих се. Чак тогава видях кръвта под мама. Много кръв, черна кръв. Целият хасър беше подгизнал от кръв.
Излъгали бяха щъркелите. Бяха казали, че сестриче ще ми донесат, а изпратиха смърт на мама.
— Пометнала е бедната - поклати глава баба Марга още като видя мама и се прекръсти. Извади под престилката си парче свещ, запали свещта, прекръсти се още веднъж, прекръсти и мене: - Ти да си жив, чадо.
Изскочих аз навън. Грабнах брадвата и се втурнах към проклетия курник. Удрях проклетата греда, удрях с брадвата, летяха трески, удрях аз, ръфах като куче дървото, биех го с острото на брадвата. Мръсно дърво, виках си, мръсно и келяво дърво! На ти сега на тебе, на! Ако не беше се строшило, ако беше издържало на снега, нямаше да се мъчи мама да те вади изпод кирпича, нямаше да се напъва, жилите си да напъва, кръвта и да изтече… Удрях, удрях, удрях… Чак като жените ме хванаха, дойдох на себе си. Скрих се в обора, зарових се в сеното, разбрах защо едно време тате шибаше с камшика кучето като умря Лена. Разбрах и чак тогава потекоха сълзите ми.
Погребахме мама до Лена. Хлопна капакът на сандъка, пуснаха го мъжете в гроба. Хвърлих буца пръст върху мама – по-лека да и бъде пръстта, дето, докато свят светува, ще я отделя от белия свят. Глухо изкънтя буцата, стисна ме нещо за гърлото, запуши го, дъха си не мога да преглътна.
Хвана ме баба Марга за ръката, но аз се отскубнах, побягнах. Влязох в къщи, там пусто. Загаснал огънят, грозно свири коминът и хасъра го няма, само софрата си стои и на нея догаря тъничка свещица. Скрих се в обора аз, легнах в празната ясла, зарових се по очи. Не исках да плача, но сълзите сами течаха от очите ми. Нямаше я вече мама, нямаше кой хляб да ми меси, за месеца да ми разправя, нямаше кой косата ми напролет с ножицата да остриже. Знам, че мъжете не плачат на умряло, но сълзите сами излизат от мене. Запушвам очите си с пръсти, но пак текат проклетите сълзи.
— Е, хайде, стига си ревал. Такава е тя, нашата, момче – влиза в обора дядо Яни – хайде, стани, да идем да нагледаме овцете. Мъртвата не може се върна вече. Влезе ли някой в черната, най-добре е да го забравиш. Било, щото било – човек като има дни да живее, каквото му е писано… Хайде сега стани, стани, че да идем да видим овцете. Ще им хвърлим сенце, ще хапнем каквото бог дал, пък сетне ще видим каква ще я въртим.
Хвърли вечерта той ямурлука си отгоре ми. Позатоплих се аз. И сълзите ми спряха да текат, изтекли се бяха проклетите сълзи.
Запали свещ старецът, залепи я на софрата, развива навущата си, говори:
— Все ще я изкараме някак с тебе, Круме. Скоро ще се запролети, овцете почнаха вече да се агнят. Изскочи ли тревата, ще излезем по къра, ще изкараме крастите по кайряка. На открито по-леко се живее. Дай боже и баща ти скоро да си дойде! Живот и здраве като има, на всичко му се намира  лесното. Лъжовен е тоя  свят, Круме, лъжовен. Все се лъже чиляк, дорде е жив. Днеска тъй, утре, тъй, поглеж - търколил се животът. Ама какво да се прави? Живот… Каквото ти е писала орисницата - туй ще стане. И да искаш, и да не искаш, трябва да се търпи. И на хубаво,и на лошаво, на всичко свиква чилякът, всичко търпи. И в хомота да го вкараш – ще тегли талигата. Няма на къде - хляб трябва да се яде. За един хляб се наказва чилякът, а някога и той не стига, и той горчи, мамицата  му стара.
Постила кожуха си , духа свещта и ляга.
Лежа в тъмното и пред мене все лицето на мама в сандъка. Бяло, бяло, като камък лице. И ръцете и скръстени, вързани  с червен конец на  гърдите. Никога не съм виждал толкова хубава и чиста мама. И в толкова хубави дрехи облечена. И все чувам как пада буцата пръст, дето хвърлих отгоре и. И другите буци чувах. И пръстта от лопатите чувах. И дълго време само тази пръст сънувах, все се стрясках от падащата пръст върху сандъка на мама.
Прибра ме дядо Яни Карата и почнах при него да живея.
Осемдесетгодишен трябва да беше него време, прегърбен вече, но държелив  старец.
Изагниха се овцете, поотхвръкнаха агнетата и тръгнахме надолу по кайряка. Денем се въртим покрай овцете, вечер ги запрем в кошарата, хапнем попара с прясно мляко и почне дядо Яни да ми разправя за едно време.
Съмне, мръкне, мръкне, съмне, а тате все не праща хабер.
Лежа вечер на гръб върху тревата, кучетата се въртят край мене, а аз все за тате си мисля. И за мама си мислех, но тя  беше вече в земята, а за тате нищо не се чуваше -  жив ли е, здрав ли е. Разправя ми дядо за войната. В сръбската война се е бил той, кръст има от нея. Разправя ми как бумтят топовете, как свистят шрапнелите, как лаят картечите, как мирише на огън и барут. И сега има пушка старецът, авджийска  пушка, с два петеля. Понякога гърми с нея по зайците, дето вечер излизат да пасат, гърми по лисиците, дето се крият в дупките по кайряка сред магарешките тръне.
Като издоим овцете, идва с магарешката талижка дядо Дачо, взема гюмчето с млякото и ни оставя пита хляб. Овцете са на чорбаджи Михал, десетина има само негови, на дядо Яни.
Понякога  дядо Дачо е сложил в торбата си шише ракия и тогава до късно остава да  си приказва с моя старец. Въртях се край тях, слушах ги.
— Та гледам – разправя дядо Дачо - един щърк все на купата със слама каца. Зарових се веднъж в сламата, викам си, като кацне, ще се хвана за краката му. Едра птица е щърка, силна птица. Викам си, ще литне той, ще се държа здраво аз и ще хвръкна с него, земята ще видя отгоре. Хванах се за краката му, като се обърна оня ми ти щърк ,цапардоса ме с клюна си по челото, очите ми ще извади гадината. Тъй и не можах да видя земята отгоре. Даскал Минчо разправя, че имало една машинария, айроплан и думали, та тя хвъркала и човек я карал в небето. Ама не му хващам много вяра на даскала, щото е още млад и книгата му не е от божа ръка написана, а от разни хъшлаци.
— То, анджак хъшлаците оправят света - намесва се дядо Яни - Ако не бяха те, още щяхме да сме под поганско.
— Абе то, в наше село нямаше кой знае колко поганци. Имаше един Емин ага, серсемин беше, татюви го очистиха кога наближиха русите. Другите кротки хорица бяха, беднотия като нас. След войната един по един се изселиха, види се, било ги е страх да не мъстим. Тогаз се замогна бай Ламбо, на чорбаджи Михал баща му. Купуваше нивите на поганците, колкото да не е без нищо. Имот направи с чуждия страх, на Михал, на сина си го остави, Господ да го убие дано. Преди неделя купил за двеста лева голямата нива на Нико Маринов, дето го убиха лани. Дал парите на жената, на вдовицата, сетне за тях и продал дръглив вол. Няма да се насити на пари чорбаджията, няма.
Надигат шишето с ракията, млъкнат, пак се разприказват и тъй докато изгрее месецът отгоре.
Стои си момичето с менците върху месеца, стои си и гледа към земята, майка си да зърне. Къде ще я зърне, толкова години са минали от тогава, тревата е скрила гроба на майката. И маминия гроб тревата ще покрие. Ще хлътне могилката от пръст, ще я обвие тревата, ще се килне кръстът, ще го събори вятърът, само пръст ще остане от гроба на мама. Нали виждам какво са станали старите гробове – само камъните показват, че човек лежи под тях. А и по камъните се препичат гущерчета, пълзят край камъните божи кравички и черни миризливи бръмбари.
Един ден небето потъмня, падна в клоните на брястовете. На юруш изкарахме овцете от дерето, горе на равното. Не можах още дъх да си поема и като трясна! Земята потрепера. Тичам да се скрия под изкорубения бряст, а дядо Яни ме спира, дървото теглело гърмела, казва. Светна пак, раздра се небето, огън премина през него. Че като трясна! Тъй трябва да гърмят топовете, мисля си аз. Тъй е сигурно на война, как ли тате я утрайва толкова време на огъня и гърмела?
Изведнъж нещо зафуча отгоре, западаха ледени топки. Градушка, едра и бодлива като топки от татул.
Прекръсти се дядо Яни, наведе глава.
— Отиде нахалос човешката мъка – промълви той, вдигна сопата си към небето, изрева към небето той – Що правиш тъй, Господи, мамка ти аз на тебе!?...
Двайсетина минути пада ледът, продра листата на бряста, преви тревата, в земята я заби. От магарешките тръне само по една гола пръчка остана.
Сетне като плисна един дъжд, сякаш от ведро се излива.
Скупчили се овцете една до друга, сгушили са се кучетата край тях. Два часа валя, не повече. Изчисти се пак небето.
Подкарахме овцете към кошарата, не сме минали и половината път и забуча дерето.
— Водата иде – спря се дядо Яни – кой знае какви поразии ще направи.
Запряхме овцете. Хукнах към дерето, а то - там вече няма дере – вода, само мътна и черна вода влече дървета, клонаци, дъски, чорлани. По едно време се зададе цяла купа слама, държи се над водата, влече я водата по пътя си. Приближава се купата, приближава се, гледам, на нея се върти шарена кучка. Стиснала в зъбите си кутре, озърта се неспокойно насам-натам. Пръсна се сламата, изчезна в черната вода кучката, изчезна кутрето.
Разправям сетне на дядо Яни, а той:
— Стават тия работи, от небето иде водата, а небето е хала. Талига с воловете съм виждал да влече, намериха сетне труповете чак край Карагьол. Утре като стихне голямата вода, като тръгне кротичко по дерето, слез да се поизмиеш малко. Вратът ти е станал на кюмюр.
Изкъпах се аз. Търкам се, търкам се, все кална вода капе от мене. Де ще ми дойде на ум, че с кална вода се къпех. Обух пак потурките си, нахлузих прогнилата си риза. Седнах на тревата, спомних си как мама миеше главата ми с лютивия сапун, мъчно ми стана. Захлюпих очи, никой да не види мъката ми.
Прибирам се с овцете към кошарата, бавно вървят крастите, пошибвам ги с тънка пръчица. Пред колибата излязъл дядо Яни, маха с ръка, крещи:
— Оставяй ги крастите, оставяй ги! Тичай насам, тичай!
Хукнах аз към кошарата.
Гледам – на плета се облегнал човек във войнишки дрехи. Брадясал, черен, прашен, само очите му светят. Приближих се – на тате очите видях.
— Тате! – викам – Тате!
Разпервам ръце, прегръщам го. Прегръща ме и той. Бърка с ръка, роши косата ми. Уж мъжете не плачат, а по лицето на тате се стичат сълзи, правят кални вадички по лицето му. Наведох очи да не го засрамя.
— Брей, че си пораснал! – продума тате – Цял мъж си станал.
Протяга ръце пак да ме прегърне, дясната му ръка не стига до мене, виси надолу празна и лека. Усети погледа ми тате, въздъхна.
Влязохме вътре в колибата. Сложи ръка на рамото ми дядо Яни:
— Ударили го баща ти в ръката. Лошо желязо било, половината, че и повече от ръката му отнесло. Но нали е жив, на всичко ще му се намери колая.
Гледам аз тате, гледам го и не мога да го позная. Не е същият тате, само очите неговите.
— Мама умря – рекох - насили се като чистихме курника, скъса се нещо в нея, кръвта и изтече. Заровихме я до Лена, поп Никола чете, хубаво чете.
А тате мълчи, навел очи, очите му ще продупчат земята. Страшно гледа тате, по кожата си усещам как нещо пълзи. Страх ме е да не рече тате, що не уварди майка си. Нищо не ми рече. Нищо. Утре като му мине болежката, и за коня ще му кажа, дето го взема чорбаджи Михал за трийсет лева и половин чувал брашно. Знам аз,  като мине време, забравя се болката, зараства, кора хваща. И под кората боли, но тихо боли, кратко боли. Няма го под кората онова дивото, дето кара душата да гори като насипана с въглени.
Бръкна тате в торбата си, първом извади конски подкови, остави настрана, сетне пак бръкна, парче синджир извади. И пак бръкна в торбата тате и ми подаде цяла кесийка  бонбони, ситнички, пъстрички  бонбонки. Туй беше напечелил от войната.
Вечерта спах при него. Отворил очи тате, не спи, гледа тавана на колибката. Поглеждам и аз нагоре, но нищо не виждам. Само прогнила ръжена слама и преплетени клони.