НАРОД
Народ безумен, трагичен, измъчен,
народ нещастен, безборбен, безпътен,
народ древен, незнаен и мрачен,
белязан от съдба нечовешка,
обречен на силния да е удобната пешка.
И вървеше през бури метежни,
през вековете на епохи дълбоки и черни,
вървеше редом със светлината и мрака,
с плам във сърцето, с мисъл в главата
и тъй бавно, полека растеше,
духът слят с природата бдеше.
Години на сила, могъщество, вяра,
години на мъка, падение, страх,
години под знака на рая и ада
неусетно потънали в земният пласт.
Но времето безмилостно зове,
своите грешни първородни синове,
зове през обръчите на живота,
зове от тъмнината на хомота.
И ето, оцелял сред всичката тая земна печал,
сред кръвта и смъртта, сред коварство и подлост,
предателство, срам, след насилие страшно,
сам безсилен пред гнусната му дан,
оцелял за добро или зло, той бе видял и двете в едно,
сега се луташе безмълвно като някое задгробно същество.
А познаваше и гордост, и чест, и храброст, и власт
и всякога без страх удряше свирепия враг.
И едно име гордо се носеше славно, достойно
и знаеше всеки, що се бе докоснал до живия дух,
че знание голямо струеше, не остана глух
за култура, наука, мъдрост четеше всяка минута
право от извора сладък изпълнен с песен красива, нечута.
Време велико, епично, неспирно,
време в което борбата издигаше човека
в единна, могъща и обща пътека,
време замръзнало в историята на едно вековно племе,
погребано под пластовете на зародилото се бреме.
И от пламъците на древният народ
остана само пепел, пепел що пръсна се за нов живот,
искра неземна пътят поднови,
но пламналият огън много скоро се стопи,
притихна, укроти се, наведе свойте горди светлини,
под стъпките на собственото си проклятие,
хаотично в хиляди посоки той гори.
А езиците огнени от пустош отровени,
жално мъждукаха в мрака блещукаха,
без порив, без страст те губеха власт
и нямаше кой да им дарява покой,
нямаше кой да ги превърне в огнен порой.
Животът бе труден, въздухът малко
да дишаш свободно можеш за кратко,
не виждаш, не чуваш, в съня си се губиш,
душата си огнена във вакуум линчуваш.
Кога ще престане, кога ще се свърши,
кога ще живеем не като мърши,
кога на нашата малка земя
ще проблесне лъча на победоносна звезда
и завист, омраза, две думи мръсни
ще потънат в забрава, тъй както децата невръстни
забравят кавгата, кога ще настъпи отново зората
и чисто, красиво ще погледнем росата
искряща с лице на свободата! Кога!!!
Когато овцете престанат да блеят,
като стадо малоумно след овчарят да пеят
и вълците хищни щом го нападат,
със страх в очите живота си дават!
Защото овчарят с вълчи кожух е
и овците прости ги стриже до кости,
а вместо псета безтрашни пазачи,
глутница страшна кръвта им безмилостно лочи!
Когато единни се вдигнем в железен юмрук,
не като стадо да молим, а вкупом тирана да съборим,
защото настана време продажно, братът става ти враг,
робът робува безгласно на чуждия с финикийския знак
и тъй неусетно в пропаст пропада,
живейки живота с участта на скота!
Защото настана време далечно от онуй,
що бе велико, красиво, неспирно, епично,
време в което патриотът смятат за луд,
понеже се бори, говори без да се моли
за страната си дивна, за своя народ,
мизерстващ, гладуващ, умиращ
в мръсната яма с името смок!
Защото да помниш идеалът велик,
минало бурно, своя език,
да помниш какъв си, откъде си дошъл
е най-малкият кълн сред народния звън,
но в забрава чезнат имена и думи, и тегла,
в забрава тъне и безсмъртната душа.
Паметта u свята в тоя ден с венец цветя е украсен,
дълбоки речи се зовът в тишината кънтят, ехтят,
кат снежинки се топят над мокрият път,
а от небосвода син величавият дух
незнайно присъстващ на помена глух,
народа си гледа смълчано строен
и в душите му вижда робският плен.
И броди без знак от туй възмутен
и му се иска в тоз мрак от подлост скроен
да извика гръмовно, мощно със яд:
“Не ви ли е срам! Не ви ли е срам събрат до събрат
да живейте без устрем в днешният свят,
навели глави пред мръсния ад
съставен от глупост и предателска смрад
с благословията ваша за присмех злорад,
не ви ли е срам, не ви ли боли, че живейте в капан
и се губите с дни и пред моя лик днес сте дошли!
Не ща ви аз венци, ни поклон, ни вопъл, ни стон,
не за туй сред вас живях със сърце туптящо,
свободно горящо без страх
и слова ми ехтяха в огнена сплав,
не за туй угаснах без време
в борба жестока за вашето племе. Не!
Не виждам аз дори частица от идеалът мой в сърцата ви да дреме!”
И тъй, годините минават, отлитат и падат
в забравата черна на робa остават,
и тъй безсмъртният дух
витае безмълвно над човешкия смут
и търси с надежда и чака със укор,
частицата жива сред народния тумор.
Искрен Абаджиев, IV курс, Библиотекознание и Библиография в Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии - София
народ нещастен, безборбен, безпътен,
народ древен, незнаен и мрачен,
белязан от съдба нечовешка,
обречен на силния да е удобната пешка.
И вървеше през бури метежни,
през вековете на епохи дълбоки и черни,
вървеше редом със светлината и мрака,
с плам във сърцето, с мисъл в главата
и тъй бавно, полека растеше,
духът слят с природата бдеше.
Години на сила, могъщество, вяра,
години на мъка, падение, страх,
години под знака на рая и ада
неусетно потънали в земният пласт.
Но времето безмилостно зове,
своите грешни първородни синове,
зове през обръчите на живота,
зове от тъмнината на хомота.
И ето, оцелял сред всичката тая земна печал,
сред кръвта и смъртта, сред коварство и подлост,
предателство, срам, след насилие страшно,
сам безсилен пред гнусната му дан,
оцелял за добро или зло, той бе видял и двете в едно,
сега се луташе безмълвно като някое задгробно същество.
А познаваше и гордост, и чест, и храброст, и власт
и всякога без страх удряше свирепия враг.
И едно име гордо се носеше славно, достойно
и знаеше всеки, що се бе докоснал до живия дух,
че знание голямо струеше, не остана глух
за култура, наука, мъдрост четеше всяка минута
право от извора сладък изпълнен с песен красива, нечута.
Време велико, епично, неспирно,
време в което борбата издигаше човека
в единна, могъща и обща пътека,
време замръзнало в историята на едно вековно племе,
погребано под пластовете на зародилото се бреме.
И от пламъците на древният народ
остана само пепел, пепел що пръсна се за нов живот,
искра неземна пътят поднови,
но пламналият огън много скоро се стопи,
притихна, укроти се, наведе свойте горди светлини,
под стъпките на собственото си проклятие,
хаотично в хиляди посоки той гори.
А езиците огнени от пустош отровени,
жално мъждукаха в мрака блещукаха,
без порив, без страст те губеха власт
и нямаше кой да им дарява покой,
нямаше кой да ги превърне в огнен порой.
Животът бе труден, въздухът малко
да дишаш свободно можеш за кратко,
не виждаш, не чуваш, в съня си се губиш,
душата си огнена във вакуум линчуваш.
Кога ще престане, кога ще се свърши,
кога ще живеем не като мърши,
кога на нашата малка земя
ще проблесне лъча на победоносна звезда
и завист, омраза, две думи мръсни
ще потънат в забрава, тъй както децата невръстни
забравят кавгата, кога ще настъпи отново зората
и чисто, красиво ще погледнем росата
искряща с лице на свободата! Кога!!!
Когато овцете престанат да блеят,
като стадо малоумно след овчарят да пеят
и вълците хищни щом го нападат,
със страх в очите живота си дават!
Защото овчарят с вълчи кожух е
и овците прости ги стриже до кости,
а вместо псета безтрашни пазачи,
глутница страшна кръвта им безмилостно лочи!
Когато единни се вдигнем в железен юмрук,
не като стадо да молим, а вкупом тирана да съборим,
защото настана време продажно, братът става ти враг,
робът робува безгласно на чуждия с финикийския знак
и тъй неусетно в пропаст пропада,
живейки живота с участта на скота!
Защото настана време далечно от онуй,
що бе велико, красиво, неспирно, епично,
време в което патриотът смятат за луд,
понеже се бори, говори без да се моли
за страната си дивна, за своя народ,
мизерстващ, гладуващ, умиращ
в мръсната яма с името смок!
Защото да помниш идеалът велик,
минало бурно, своя език,
да помниш какъв си, откъде си дошъл
е най-малкият кълн сред народния звън,
но в забрава чезнат имена и думи, и тегла,
в забрава тъне и безсмъртната душа.
Паметта u свята в тоя ден с венец цветя е украсен,
дълбоки речи се зовът в тишината кънтят, ехтят,
кат снежинки се топят над мокрият път,
а от небосвода син величавият дух
незнайно присъстващ на помена глух,
народа си гледа смълчано строен
и в душите му вижда робският плен.
И броди без знак от туй възмутен
и му се иска в тоз мрак от подлост скроен
да извика гръмовно, мощно със яд:
“Не ви ли е срам! Не ви ли е срам събрат до събрат
да живейте без устрем в днешният свят,
навели глави пред мръсния ад
съставен от глупост и предателска смрад
с благословията ваша за присмех злорад,
не ви ли е срам, не ви ли боли, че живейте в капан
и се губите с дни и пред моя лик днес сте дошли!
Не ща ви аз венци, ни поклон, ни вопъл, ни стон,
не за туй сред вас живях със сърце туптящо,
свободно горящо без страх
и слова ми ехтяха в огнена сплав,
не за туй угаснах без време
в борба жестока за вашето племе. Не!
Не виждам аз дори частица от идеалът мой в сърцата ви да дреме!”
И тъй, годините минават, отлитат и падат
в забравата черна на робa остават,
и тъй безсмъртният дух
витае безмълвно над човешкия смут
и търси с надежда и чака със укор,
частицата жива сред народния тумор.
Искрен Абаджиев, IV курс, Библиотекознание и Библиография в Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии - София
