Киряк Цонев, роден през 1938 г. в с. Нейково, обл. Добричка, завършил средното си образование в гр. Каварна, а висшето – в Московския държавен институт по международни отношения със специалност Ориенталистика. През цялата си трудова дейност е бил професионален дипломат-арабист в системата на Министерството на външните работи. Работил е в посолствата на България в Дамаск, Кайро и Алжир, бил е посланик в Алжир и Мавритания, първи консул в Обединените арабски емирства, посещавал е всички арабски държави. Публикувал е над 20 книги - романи, стихове, спомени, научни трактати, учебни пособия, преводи от арабски автори (вкл. пълен превод на “1001 нощ”). Преподава предметите “Българо-арабски отношения” в Центъра за източни езици и култури на СУ “Кл. Охридски” и “Външна политика на арабските и азиатските страни”, „Европа и Средиземноморието” и “Практически арабски език” в ЮЗУ “Н. Рилски” – Благоевград. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Съюза на преводачите в България, доктор на историческите науки, академик в Международната академия по българознание, иновации и култура, почетен гражданин на гр. Каварна.

(Непубликувани спомени)

В редица книги за Каварна вече е разказано за видните й хора. Такова е и свойството на човешката памет, а и на човешката история - запомнят се личности, най-често въздигнати върху гребена на вълните от политическите партии, от по-важни, но и по-маловажни събития, а се забравя, че тези вълни си имат свои дълбини от обикновени хора, върху които тези често незаслужено раздути от самоооценката за собствената им значимост величия, се крепят. А аз искам да разкажа именно за двама като тях - за гагаузите баба Мениш и дядо Панчо…
Разказ за баба Мениш и дядо Панчо
…За мене те бяха не просто съседи (тогава, по време на войната, още не знаех тази дума, а казвах комшии). Те бяха почти единствените най-близки, хора, на които мама се опираше винаги, когато й бе нужна подкрепа в немалкото дни, седмици и месеци, когато оставаше сама, а тате бе размотаван до безкрайност някъде по безжалостните фронтове на войната.
Тяхната бедняшка къща бе строена преди нашата. Намираше се в голямото празно пространство между широките празни дворове на Диамандиеви и широката поляна, през която минаваше кален път и другото празно пространство, което достигаше чак до Преселнишката махала, т.е. квартала, в който бяха построени къщичките на румънските „колонисти” до освобождението на Добруджа и после бяха заселени след четиридесета година изгонените от Северна Добруджа българи. Градината им бе пълна със засадени без ред, повечето сигурно поникнали случайно, овошки, а почти долепен до източната стена се извисяваше голям орех. Дядо Панчо ми казваше, че го садил, когато си построил къщата, но кога точно бе станало, това не можа да ми обясни, във всеки случай било след завръщането му от Балканските войни. Сигурно двамата бяха приели с искрена радост вестта, че ще имат съседи като нас. Татко бе купил парче общинска земя пред тях и бе издигнал с помощта на дядо ми Тодор Цонев старата ни къща, която сега не съществува.
Домът им се състоеше от две стаи с кара-таван, т.е. греди, върху тях бяха наредени керемидите, между които понякога надничаше любопитно слънцето. Подът бе от пръст, дебелата подпорна средна греда на покрива минаваше от едната стая в другата. В едната живееха самите стопани, другата бе за гости – макар, че  през живота си не видях някой да им гостува. Така бе у нас, така бе при тях, така бе във всеки дом в моя край – за тебе има-няма място да спиш, но за гост, който може и никога да не стъпи в къщата -  гостна стая трябва да има, при това с най-скъпата мебел, която притежаваш. До дневната стая, където спяха, имаше залепен голям дам, както наричаха селския обор, в който се слизаше от спалнята им с едно каменно стъпало. Там винаги гореше огнище. То зиме отопляваше стената към стаята. Баба Менеш по цял ден се въртеше около огнището, в което горяха тезеци.
Не знам дали някой сега знае какво е тезек. Това е примитивна горивна смес, приготвена от изсушена говежда тор, разтворена във вода и смесена със слама – големи черно-зеленикави пити, които лепяха по дуварите докато са още мокри. С времето те изсъхваха, хората ги отлепваха и използваха за гориво. Пущаха някаква топлина, макар че не горяха, а тлееха много дълго, с остър пушек, който за мен бе един от приятните селски аромати.
В тъмното пространство без прозорци на дама от обратната страна на огнището вечер уморено пръхтяха и хрупаха по-често слама, по-рядко – други конски деликатеси, два-три коня. Дядо Панчо беше кираджия, сиреч, каруцар под наем за пренасяне на товари от едно място на друго – най-често дърва за огрев, (каменните въглища бяха нещо непознато, а дървените, продавани с чували от неизвестни дървари дошли с гемии от Странджанско, бяха скъпи и служеха преди всичко за нагорещяване на шивашките ютии), мебели и други по-тежки предмети – нещо като съвременните товарни пикапи. Понякога дядо Панчо им подхвърляше малко слама или изпросен неизвестно за каква услуга зоб. Те хрупаха спокойно, защото нощем проклетите конски мухи не ги безпокояха и от време-навреме обръщаха глави към нас, насядалите на трикраки дървени столчета, ковани лично от него, около огнището, където вечно вреше опушен древен като тях чувен.
Двете къщи бяха като две островчета едно зад друго. Заплискаха ли дъждове, широкото поле около тях, което е запълнено днес със скучни еднообразни къщи и модерни грозни жилищни блокове, се превръщаше в голямо, кално, почти непроходимо блато за радост на патки и юрдечки, в което неведнъж губех шушоните си и се прибирах от училище с подгизнали крака в изкаляните чорапи. Баща ми тръгваше по стъпките ми и ги намираше в дълбоката кал. Но задухаше ли след проливните есенни дъждове леденият северняк, това блато се превръщаше в голяма ледена пързалка, за радост на деца и батковци, сред които бяха и вуйчовците ми. Веднага от тавани и мазета изкачаха кънките или се правеха нови с предварително подготвени дъски. Защото такова чудо в продажба нямаше, всеки си го правеше както намери за добре.
А после идваше снегът. Дълбокият добруджански някогашен сняг. Огромни дву-три метрови снежни преспи покриваха двете къщици до самия покрив в прегръдките си – самотни, изгубени в него, откъснати от света и хората.
…Спомням си такъв един дебел сняг. Сигурно е било през зимата на четиридесет и трета. Бяхме сами с мама, къщурката бе изцяло потънала в пряспата, която буквално се бе сляла с козирката на покрива, оставяйки по неизвестни природни закони тясно празно пространство като тесен тунел между себе си и стената. Мама отвори вратата – отваряше се навътре, но в светлината на лампата се виждаше само бяла непробиваема стена, зад която неизвестно на какво разстояние се мерджелееше дневната светлина. Тя не можеше да излезе навън. Погледна в комина на огнището и въздъхна – вероятно видя от там или небето, или също така натрупан сняг. Внимателно отвори вратата, напълни кофа хрупкав чист бял сняг, запали огъня в огнището и я закачи над него да се стопи – да има какво да пием, защото не можеше да излезе с кофите да вади вода от кладенеца. Мутвакът  се изпълни с пушек, но после сигурно снегът на комина се поразтопи и огънят плъзна нагоре. Беше ми интересно, за разлика от нея не чувствах страх.
Няколко часа преминаха в чакане неизвестно на какво. Проверката в стаите показа същия резултат – сякаш бяхме на дъното на тъмно море, през замръзналите прозорци не проникваше светлина. Вратата на салончето също въобще не даваше признаци, че може да се отвори – просто бе замръзнала.
И може би около обяд чухме далечен тропот, почукване, сякаш желязо удряше върху камък, не, лопата се отъркваше по калдаръма пред вратата, който водеше към портичката.  Снегът скърцаше под острието й, после мека тежка грамада топваше встрани. Някой копаеше, откопаваше ни от дълбокия сняг, отваряше ни път. Ето, че лопатата тропна по дървената врата. Мама внимателно я отвори, вътре се стовари куп мокър сняг, блесна ярко слънце и в тесния коридор между двете снежни стени (сигурно така е изглеждало и Червено море, когато отворило пътя пред Мойсей и неговите евреи),  се показа едрата фигура на един истински жив дядо Коледа, с вечната цигара в уста, покрит до ушите в сняг, който бе залепнал по кожуха, по стария вечен каскет, по русолявите вежди, по червеникавите мустаци, по зачервеното кръгло добро лице, сгърчено в присмехулна гримаса. Дядо Панчо ни бе отворил отново пътя към белия светъл свят.
С това съм запомнил тази снежна зима, когато преспите бяха толкова дълбоки, че ние децата копаехме под тях коридори и цели помещения, служещи ни в игрите за снежни бърлоги...
… Дядо Панчо бе наистина много едър, висок и силен мъж, здрав гагаузин, който знаеше лошо български, но, за разлика от баба Менеш, поне го говореше разбираемо. Не бе твърде словоохотлив, особено когато бе трезвен. По-богат негов братовчед държеше “долната кръчма”, намираща се почти в края на улицата към морето, в сградата, където сега е в. „Факел” и някаква общинска служба, в нея обикновено ходеха по-бедните кираджии и занаятчии и той често се отбиваше там. Макар и роднина, държеше да си плаща и отиваше само ако сметнеше, че има достатъчно пари да се почерпи. И пиеше – докато се напие... като каруцарин, какъвто си беше! Пиянството му не го водеше до безумие, просто заплиташе крака и настроението му се подобряваше. Но и при такова пиянство баба Менеш му вдигаше доста голяма гюрултия. Затова той предпочиташе, като си пийне и позакъснее, първом да се отбие у нас, докато малко отрезвее и после да се прибере в къщи, с надеждата, че тя вече ще си е легнала. Идваше, леко клатушкайки се, поздравяваше учтиво и сериозно, и молеше тате да поостане за малко с него, двамата изпиваха по една чашка ракия, за да “изтавряса”, тоест, да стане по-трезвен. Ако пък мама беше сама, той й искаше някаква саламура от туршия или зелева чорба пак за същото. После ме повикваше при себе си, повдигаше ме със силните си ръце, слагаше ме на коленете си и казваше:
— Искаш ли една чалга да ти изкарам... От войната я научих...
Значи – искам ли да ми попее. По-късно разбрах, че “от войната” значи от Балканската война. Служил с някои от Македония или някъде из Македония, не знам, и бе запомнил една тамошна песен – само една! – като при това едва ли произнасяше думите така, както там са я пеели. И без да дочака отговора ми, който не можеше да не бъде положителен, премрежваше очи, вдигаше брадичка нагоре, изпъшкваше тежко, поемаше си дълбоко въздух и започваше с плътния си висок глас:
Кой ке ти носит мо-ор-ре,
тенька-ата-а пу-у-ушка?
Хей ги-ди-и, хе-ей,
кар-рай, Кар-ра Муста-а-а-фа!  
Нека я но-оси, мо-ор-ре,
 Ману-уш во-ойво-о-ода!
Хей ги-ди-и, хе-ей,
Кар-рай, Кар-ра Муста-а-а-фа!
И – толкоз! Извивките бяха особено дълги, той наблягаше върху няколкократно повтаряното “р”, особено на това “кар-рай Кар-ра”,  може би тук влияеше и занаятът му – нали бе каруцар с неговото постоянно “ди-ий” и “тпр-руу”. Чувал съм да си тананика тихо същата песен около конете, за които се грижеше особено прилежно и ги обичаше. И макар да ги кръщаваше предимно с български имена - Алчо, Сивчо, - винаги имаше и един Кара Мустафа...
Сякаш сега го виждам като на театрална сцена от битова пиеса. Дървата в печката пукат, одимената от мръсната военновременна гас лампа с пукнато, държащо се на една честна дума стъкло, едва мъждука, защото е опушено до безобразие, но мама не смее да го изтрие, защото ще се счупи и няма откъде да вземе ново, “пети номер”, червени светлинки, изскачащи от печката, се надбягват по тавана и танцуват по стената, топло е. Дядо Панчо, без да се съблече, със зачервени  кръгли бузи и тъжни очи, пее тъжната си мъжка песен за умиращия юнак-турчин Кара Мустафа, завещал пушката си на хайдутина-българин Мануш войвода. И аз, сгушен в коленете му, слушам тази вечна песен, в която робството е забравено, а турчин на българин, мюсюлманин на християнин,  пушка завещава. Една велика човешка толерантност, където религиозната принадлежност въобще не играе роля.
Той спираше след втория куплет – толкова сигурно бе запомнил, и, ако имаше чашка в ръка, изпразваше я и казваше високо на български:
— Ха наздраве! – и продължаваше на гагаузки: - Хаирлъ олсун! (Хаир –добро – да бъде!)
Доизпиваше я, независимо от съдържанието й – ракия, „зелева чорба” или просто саламура от туршия, - и си тръгваше бавно, сериозно, тежко, както бе дошъл. Знаехме, че преди да прескочи оградата, разделяща двата двора, ще стъпи върху гладката плоча, поставена вместо стъпало – специално сам бе намерил и бе поставил тази плоча по-ниско на дувара зад пещта, за да подчертае близостта си до нас, надвишаваща обикновеното съседство. Тихо минава от този комшулук и се прибира у дома си. Знаехме, че в такива случаи не отива да си легне до бабата в кревата – единственото му богатство, което не бе правил лично той, с големи железни топки на четирите ъгли, сигурно бе дар от кръстник още от сватбата на двамата. Лягаше си в яслите в дама, току под хрупкащите муцуни на кротките коне. Веднъж след едно подобно посещение, на сутринта, върху дебелия бял сняг зад комшулука, до самата издълбана от нашите стъпки пътечка, забелязах отпечатъка на огромната му снага – тя просто не можеше да се сбърка. Сигурно бе паднал по лице, с разперени ръце, но се бе изправил и бе тръгнал все пак към любимите си ясли. Но това никога не му спестяваше на сутринта незлобливото, но твърде продължително “конско” на баба Менеш – тогава гласът й се извисяваше и ми напомняше кудкудякане на кокошка.
…Тя носеше това странно и неповторимо гагаузко име, останало може би от древните ни български имена. След много десетилетия, когато с отец Василий посетих Гагаузия – автономна област в Южна Молдова – на въпроса ми дали там има такова име, червенобрадият енергичен отец Дмитрий от Чадър Лунга ми отговори: “Разбира се, и доста начесто!” А у турците такова име няма!
Външно тя бе пълна противоположност на мъжа си. Върху леко приведената си надясно глава винаги връзваше кафява или черна кърпа така, че лицето й изглеждаше по-продълговато, някак триъгълно, покрито с безброй бръчки до степен, че дори очите й, тесни, кафяви, умни и добри, сякаш чезнеха под тях. Носеше винаги дълги черни рокли и само една от тях, която обличаше по празници или като тръгваше към църквата, бе на дребни бели цветчета върху черен фон, а над нея и зиме, и лете намяташе една и съща бозава, изплетена на ръка от сурова вълна, жилетка. И сега виждам дребничката й суха и попрегърбена фигура, която ситни пред къщи към вратата на мутвака. Побутваше я, без да почука с дървената крива сопа – обикновено клон от някое дърво – с която разгонваше кокошките като прескочат към доматите в малката й зеленчукова градина, влизаше по свойски и винаги първата дума, която произнасяше бе:
— Тe, бен гeне гелuйорум! (Ето, аз пак идвам!)
Не знаеше нито дума български, но не дай боже пред нея да се спомене, че говори турски. Ядосваше се, извисяваше тънък глас, в който междуметията и несвързаните думи се смесваха с някаква невероятна, но напълно разбираема нецинична ругатня, придружена с “доказателството”, че говори гагаузки, а че той е “булгaр гибu” (като български), “аслъ булгар” (истински, коренен български).
— Ош гелмuшин, отyр бе, бабо Менеш! (Добре дошла, седни бабо Менеш!) - казваше мама и след нея аз повтарях същия израз.
— А, отyрмайджам, бен сaаде aзъджък дураджaм! (А, няма да сядам, аз само мъничко ще постоя!) - отговаряше старицата и заставаше права до вратата на мутвака, където протичаше денят ни, подпряла двете си сухи набръчкани ръце върху кривата сопа.
И говореше, разказваше нещо, без да обръща внимание дали някой я слуша, после се унасяше в някакъв свой спомен от млади години, замълчаваше за дълго, после пак започваше някакъв разказ или продължаваше прекъснатия, все така права, подпряла се на сопата си. Сигурно й бе скучно винаги в самотното си мълчание и в нашето присъствие намираше някакъв отдушник за всичко, което я бе наболяло. И така онова “азъджък” (мъничко) се удължаваше с часове. А ако свареше мама с някаква работа – да маже, например, стените на мутвака с бяла вар или пода – със смесица от глина, донесена от дерето към морето, слама, взета от двора на двамата старци, и тезек, който сам бе готвила дълго време, запряташе ръкави и припряно се опитваше да й помага с каквото й позволяват силите.
Баба Менеш и дядо Панчо нямаха деца. Независимо от това, тези възрастни хора бяха пословично привързани един към друг, въпреки привидните им караници, в които предимно бърбореше тя, а той дори не вмъкваше дума, а само тежко пъшкаше и въздишаше от време-навреме, а като му омръзнеше да я слуша, излизаше навън и с яд започваше да копае нещо в градината, да обръща с вилата сламата, докарана за зимен фураж за конете отнякъде и натрупана на  неголям саплък в двора или въобще изчезваше от къщи и тръгваше да се щура без посока из улиците на градчето – най-често към кръчмата на братовчед си.
Може би тази липса на деца бе прехвърлила обичта на двамата към мене, единственото близко дете, до което можеха да се докоснат с нежни пръсти. При нужда мама винаги ме е оставяла при тях, уверена в тяхната грижа. Но никога не съм спал у тях – леглото им бе само едно, те просто нямаха къде да ме сложат, освен в “гостната”, но аз пък не можех да се числя като гост. Ако се налагаше вечер моите да позакъснеят, баба Менеш ме връщаше в къщи и оставаше там до мене докато те се приберат. И въпреки пословичната им бедност, не бе имало случай да прескоча през комшулука у тях – а това ставаше по няколко пъти на ден, - и тя да не ме почерпи с нещо: шепа семки или леблебии, бучка захар, дори локумче или бонбонче и даже дребни солени варени черноморски скаридки. Те нямаха зъби за такива неща и аз знаех, че ги купуват специално за тези мои твърде чести до нахалство гостувания.
Никога не съм седнал специално да уча гагаузки, който всъщност е диалект на турския, почти турски, но с чиста българска граматика, което показва как се е родил, а знам немалко. Не помня кога съм проговорил този език, но си останах неграмотен по него. Онова, което знам, ще е спомен до края на дните ми от непринудените безкрайни приказки на незабравимата баба Менеш (освен игрите с двете комшийски турчета Адем и Ремзи, разбира се!) А освен тези приказки, тя ми обясняваше винаги нещо на пеещия си висок глас, придружаваше думите си с енергични жестове на сухите си ръце, за да разбера за какво става дума. Запомнях и... проговорих!.. Е, не съвсем турски, гагаузки, но те нали се родеят един с друг...
…След войната животът стана още по-беден. Старите кираджии все повече оредяваха, хората нямаха пари да ги наемат, а пренасяха нещата си с ръчни колички и върху гърба на взети назаем магарета. Дядо Панчо остана с един кон – бе продал двата, нямаше с какво да ги гледа. Каруцата бе за два коня – сега я преправи за един, тек, както я наричаше, но и тя често гниеше под дъжда до саплъка в двора, защото нямаше работа. Независимо от това дядо Панчо в своята първична гордост никога не ни искаше пари за превоза на дърва за огрев или за появилите се в нашия край за пръв път въглища. Обидено отказваше, когато тате му ги предлагаше.
Баща ми изпадна вероятно в неудобство от това комшийско самораздаване и веднъж нае друг кираджия да му докара дървата. Когато дядо Панчо видя дървата в двора и разбра какво бе станало, той се разсърди толкова, че на очите му избликнаха сълзи на обида и гняв. Отиде в кръчмата да се напие, а вечерта дойде у нас да иска официално извинение със заплахата, че докато е жив, няма да проговори на тате за обидата, ако тутакси не му се извини. И тате примирително поиска “прошка”:
— Аф едeрсин, бай Панчо! (Извинявай, бай Панчо!)
— Абе бен аф едереджeм, ама сен даa йойлe япма кaарик! (Абе аз ще те извиня, ама и ти вече така да не правиш!)
— Япмайджам, бай Панчо! (Няма да правя, бай Панчо!)
Приличаше ми на дете, което се извинява за някоя беля на учителя си. Явно, съседът остана доволен...
…Вече бях ученик от няколко години, когато се случи така, че дядо Панчо се разболя, въпреки, че баба Менеш изглеждаше винаги по-болнавата. Странна болест! На устната му започна да расте едра черна пъпка. “От цигарето е! Все там го слагам като пуша!” – успокояваше се отначало той, изостави цигарето и започна да пуши цигарите без него, като предварително ги мачкаше да омекнат (пушеше само синьо “Момиче”, т.е. “серт” – “яваш” беше кафявото “Момиче”), но израстъкът растеше и явно започна да го боли. Едва тогава се реши да отиде на лекар – до тогава не бе стъпвал в лекарски кабинет. Дебелият и груб, но откровен доктор Марко Петров, изселен по политически причини от София в Каварна, май му бе рекъл без заобикалки диагнозата, защото мама каза на тате с нескрит ужас: “Рак било! Той не се лекува!” Свързвах рака с обикновените морски рачета – ловяхме ги като деца, жестоко им късахме щипките и пак ги пущахме във водата, като гледахме със смях как бързат да се скрият в дълбокото. В тях нямаше нищо страшно, макар, че понякога, като ги хванехме по-неумело, те също не си поплюваха и болезнено щипеха. И аз се чудех как подобен рак може да влезе в устата на дядо Панчо и дори да се засели в устната му.
Все пак той изглежда не губеше надежда, търсеше баячки, знахари, врачки – а сред циганите те не бяха рядкост. После казал на мама, че чул – имало някой си в някакво варненско село, дето “много помагал”. И един ден замина нататък – никой не знаеше нито името на селото, нито на баяча. Баба  Менеш остана сама.
Мръкваше се, когато чух писъка на мама. Тя беше отишла при баба Менеш за нещо. Затичаха се нататък и случайни минувачи. Старата жена, както бе гонила кокошките от градината със сопата си, бе паднала като подкосена посред двора. Вдигнаха я и я внесоха вътре. Когато после ме пуснаха да я видя, тя лежеше върху кревата в гостната – за пръв път влизах в тази стая, в която можех да надничам само през прозореца, за пръв път виждах баба Менеш без забрадка, лицето й, бяло като сняг, се бе изпънало – странно, непознато. Бе неестествено бледа, неподвижна, с разпусната оредяла бяла коса – и само по издигането на сухите й гърди се разбираше, че е още жива. Над нея се бе навел доктор Славов, също лекар в града, вече доста възрастен, може би вече и да  бе пенсиониран, но пък по-евтин, който я преслушваше. Мама тихо ми каза, че е “получила удар”.
А дядо Панчо го нямаше, никой не знаеше къде да го търсят, дори сестра му баба Султани, която живееше наблизо.
Предсмъртната агония на баба Менеш продължи седем дни. Дядо Панчо се върна на седмия. Сякаш го бе чакала до последния си миг, сякаш последното, което бе чула, са били странните за тогавашните ми представи ридания:
— Кимe бракъйосун бенu, бе гюзeл къзъм, татлъ кючюк каръм! (На кого ме оставяш, хубаво мое момиче, сладката ми малка женичка!).
В ковчега Баба Менеш бе все така восъчно бледа, бръчките бяха изчезнали като забърсани с магия от лицето й, то бе съвсем гладко и тя не приличаше на себе си – там лежеше красива жена на средна възраст, с гладко лице, с хлътнали затворени очи. “Каква хубава жена е била!” – прошепна мама.
…Знам, че баба Менеш беше дълбоко вярваща жена, не пропущаше неделя да не отиде на църква. Аз бях вече ученик, сиреч, пионер, с червена, при това копринена връзка, каквато се полагаше само на отличниците. И когато тя си отиде и трябваше да бъде изпратена в последния си дом, аз облякох бялата си риза, обух късото черно панталонче,  вързах червената си пионерска връзка, поех традиционния християнски кръст в ръце, тръгнах пред „черния поп” и го понесох пред скромната погребална процесия. Тогава пионерите (наричани все още септемврийчета) още нямаха бяло-зелени калпачета с лъвче по средата – ако имаха, и него щях да си сложа! И по пътя срещах множество искрено удивени очи – едно момче с униформа на септемврийче, комунистче с червена връзка, върви с вдигната глава и с християнски кръст в ръце. Не ме извикаха никъде, не ми искаха обяснение. Просто бе лято, бяхме във ваканция и може би това ме спаси от строги санкции. Но случката не се бе разминала на баща ми, който тогава не бе в града. Чух го след няколко вечери да пита мама:
— Вярно ли е, че Кирчо е носил кръста на погребението на баба Менеш?
— Той поиска... – отговори тя. – Много я обичаше, нали знаеш!
Значи все пак се бе намерил някой да ме наклевети „където трябва”…
Точно след четирсет дена историята се повтори – изпращахме дядо Панчо до последния му дом...
… Той остана сам в къщата. Един ден прескочих при него. Бе седнал на прага на дама, с насълзени очи, цигарето се бе върнало върху растящата черна пъпка на устната му. Откакто умря баба Менеш, не бе сложил капка алкохол в уста. Запитах го защо плаче, а той отговори: “Продадох и този кон! Няма го вече Кара Мустафа!” След няколко дни изчезна и каруцата.
Той се въртеше безцелно из двора, в цигарето непрекъснато една цигара се сменяше с друга, палеше ги една от друга. Не обръщаше внимание на кокошките, които весело изкълваваха зачервилите се домати. Понякога спираше при големия орех зад къщата, опираше се о него, гледаше гъстата му корона и дълго мислеше за нещо съкровено свое. Един път посочи към дървото и каза:
— Тази есен няма бера... Аз и преди само за тебе бера... (Това си беше чистата истина!) Тъй кажеш на баща си: Оберете, половината изяжте вие, а другата половина раздайте на добри бедни хора – за хаир и здраве!
— Ще го берем заедно! – отговорих. – Ти ще ме избуташ да се кача, аз ще ги късам и ще ти ги хвърлям отгоре!
Така ги бяхме брали предишни години. Той тъжно се усмихна и нищо не каза.
Веднъж като се мотах по двора, той тежко прескочи през комшулука и ме извика. В ръцете си държеше малка примитивна детска пушчица, такива продаваха на сбора пътуващи търговци – обикновено дървено прикладче, металическа тръба вместо цев, с желязна остра твърда дебела тел в нея, с пружина и опъвач “затвор” – слагаш “куршума” (обикновено една гърмяща тапичка в цевта, но може и камъче), опъваш пружината със “затвора”, телта се изтегля назад, дърпаш спусъка – и бум! По онова време без играчки това бе изключителна ценност. Вярно, нямаше “тапички”, с които трябваше да гърми, трябваше да чакам догодина „сбора”, т.е. градския панаир, за да си купя. Но и обикновено камъче да сложиш в цевта, опънеш ли пружината докато прищрака и се запъне, а после натиснеш ли спусъка – „пушката” можеше с трясък да го изплюе на няколко метра.
— Вземи го, намерих го на тавана! – каза той. – Купих го като младоженец за мой син, ама нe япаuм (какво да се прави), Аллах не даде  деца! Рааметли (покойната) Менеш болен стана, не можа жив да роди, а повече – гeлмеди (не дойде)!
С години щях да разбера какво ми е обяснявал.
А тогава грабнах пушката и се затичах да я изпробвам. Пък той се запъти към мама, която излизаше от къщи, и каза на развален български:
— Марика, там една кокошка разклочи са. Няма как да гледа! Мъжка работа, знайш –  за боклука, боклук работа! Нося я във вашия курник – за хаир я вземи!
Мама се съгласи след няколкократните му настоявания и при условие, че пораснат ли пиленцата – ще ги ядем заедно. Той кимна с глава в знак на съгласие, въздъхна и си тръгна.
— Сбогом! – се изтръгна заедно с въздишката му когато донесе кокошката заедно с полога с яйцата и дори се вмъкна в курника да я намести в ъгъла (не знам на кого го каза – на нас или на кокошката). – Аф едeрсин (извинявай), Марика!
— Довиждане... – отговори мама.
Видях как едрата му снага сякаш изпълни черния правоъгълник на вратата на неговия дам, където изчезна и тя се хлопна зад него...
За “четирсетте” на баба Менеш той помоли мама да му свари повече жито за помен, защото не знаел как се прави, а искал да подаде на гробищата за “Аллах берекeт версuн!”, т.е. “Бог реколта да даде!”, (не каза нашенското “Бог да прости!”) Тя изпълни молбата му, той напълни една своя паница за мене и ми я даде, (”Туй на тебе, с хаир да помниш!”), сипа останалото в широка нова тава, извадена кой знае откъде, покри я в бял месал с дантелени кенари и се запъти към гробищата.
Към обяд се върна без нищо – сигурно бе подарил на някой беден циганин и тавата, и месаля.
… Бе вече след обяд, а аз продължавах да стрелям с камъчета. По едно време пружината на пушката заяде и реших да отида при дядо Панчо и да го помоля да я поправи. Бе топло, но вратите и прозорците бяха затворени. “Сигурно спи!” – помислих си и надникнах за всеки случай през прозореца.
И изтръпнах. В първия миг ми се стори, че дядо Панчо стои неестествено прав – значи бе буден! После ми се видя някак издължен и че главата му е килната напред. Едва тогава забелязах дебелото въже, което в единия си край бе завързано за дебелата греда на кара-тавана, а другият се криеше някъде в гънката на шията на наведената глава, която скриваше примката. Краката му опираха пода, неестествено свити в колената, зад тях бе обърнатият дървен шиник. Без да проумея станалото, инстинктивно усетих, че се е случило нещо непоправимо. Изкрещях и се затичах изплашено към къщи с вик и плач: “Дядо Панчо се обесил...” (Имах представа за бесило, вече ходех на училище и знаех за гибелта на Левски). Мама се затича да му вика роднините, аз пък се затичах към бръснарницата, в която работеха заедно двамата му племенника Димитрото и Желез. Димитрото, като чу думите ми, заговори объркано с речитатив: “Ама убесило ли съ’й? Ами как тъй съ’й убесило?” Накрая съобщих и на тате в шивачницата.
Когато се прибрах, видях как баба Султани, сестрата на дядо Панчо, която дори не му бе дала паница боб след смъртта на баба Менеш, излизаше задъхана от вратата, награбила в ръцете си две големи бохчи, от които се влачеха извезани с дантели чаршафи. Самоубиецът вече лежеше на желязното легло с блестящите топки върху голите дъски – бе изчезнало всичко, включително сламеният дюшек под него, чекмеджетата на скрина бяха отворени и празни.
Погребаха го в другия край на гробищата, при самоубийците, далеч от гроба на баба Менеш – жената, която той толкова обичаше, че не можа да я преживее повече от четирсет дни. Погребаха го без кръст, без поп – църквата не позволявала тези атрибути за самоубийци!...
… И двата гроба отдавна ги няма. Нямаше кой да сложи паметни камъни, кой да ги оплаква и чисти. Отдавна там са погребани други хора. Все пак ние имаме един хубав обичай – когато се погребва мъртвец в стар гроб, костите на предишните покойници се изваждат, увиват се в бяла кърпа и се остават при новопогребания. Този християнски обичай, слава богу, се спазва и днес! Сигурно така е било и при тях…
Всеки път, когато отивам при гроба на моите родители, аз се отбивам и оставям на мястото на тези два отдавна забравени и изчезнали гроба, които може би само аз помня,  по едно цветенце. От снимките на надгробните паметници ме гледат непознати лица. Аз не ги виждам, нека ми простят. А виждам другите, забравените. Знам, че независимо от смъртта на дядо Панчо, независимо от каноните на църквата, те са някъде там, в неизвестния за хората безкрай, заедно, непременно заедно! Защото бяха свети хора и се обичаха! Знам, че ще съм последният, който си спомня с подробности за тях. Нека и след мене каварналии да знаят, че такива хора са живели сред тях – скромни, работливи, безименни, честни. Те ми оставиха не само една примитивна детска пушчица или една „разклочена” кокошка, но и много други неща, които спазвам, понякога в ущърб на интересите си. Главно – да бъда добър с всички. Да помагам винаги, когато мога, с каквото мога. Направиха го просто не с тъпи морализаторски приказки, а с примера си. Те, двамата неграмотни бездетни старци, ми дадоха първите уроци за онова, чието име даже не знаеха –  хуманността! И освен това – пример за любов, за истинска семейна вярност и преданост до край! Боже мой, как съм си мечтал сред всички хора да има такава обич, такава привързаност... Мечти...