Иван Ставрев е роден през 1940 г. в гр. Варна. Завършва Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на стихосбирките “Девненско ято” (1979), “Шепа пръст” (1994), “Най-красивият брод помежду ни” (2000), “Лирика” (2002) и “Другото име на виното...” (2005). Негови стихове са награждавани на различни национални и регионални конкурси - конкурс за поезия на в. “Полет” (1981), блицконкурс “Кремиковски сияния”, първи конкурс “Любовта, без която не можем”, ежемесечни конкурси за стихове на морска тематика на тв MSAT (2003-2004).

Предлагаме стихове от последната му поетична книга „Продължение в отвъдното”, издание на Сдружението на писателите в гр. Варна, библиотека КИЛ.



МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Хилядолетия, сам –
за себе си морето се вълнува.
Днес – мен вълнува!
Издига ме и ме погубва.
Мен – скитника, неосъществения моряк.
Разпънат, разпилян от бряг до бряг.
Едно море – вълни от черно злато –
премеждие безумно, непознато
и очи,
които ме преследват и на сън.
Морето –
тъмната стихия на сърцето –
се събужда.
Всеки миг ще затрещят
и ще потънат мойте кораби –
флотилия потъващи илюзии.
Вълнувай се, Море! Разкъсай и последното платно
и мачтите строшени изхвърли
на пусти брегове,
където Робинзон ще стъкне огънче.
Бесней, Море, разплискай и душата ми,
преди да се превърне във лагуна.
Вълнувай ме, преди да ме убие
сладникавият вкус на анти-стено-кардин,
с който укротявах и превръщах някога
във равен,
във безцветен
сложния,
неравноделен ритъм на сърцето. И
преди да ме погълне мъртвата вълна
на твойто черно злато,
ще го натъпча с нитроглицерин
и върху билото на сетната вълна,
без жал и без покруса,
с усмивка ще докосна
минуса
и плюса.




ДИАЛОГ СЪС САШО

Твоята категоричност
е гръмоотводът.
Сваля ме от облаците.
Забива ме в земята.
Зарядът изчезва.
Аз – оставам.
Опушен. Целият в синини.
Хубаво е горе. Пухкаво е.
Но реално ли е?
Там ли ми е мястото?
Реално ли е да съм там?
- Има ли значение –
ще кажеш.
На кого му пука дали е реално.
Не е ли по-важно....
Всъщност, кое е по-важно?
Да е реално?
Или да си там?
Или да ти е хубаво.
- Въпрос на избор - ще кажеш.
Твоята категорочност
е Гръмоотводът.
Колко години...
Защо не ме приземи по-рано!?
- Припомни си „Приказка за стълбата” –
ще отвърнеш.
Всъщност в тази „игра”
най-важното е
да си честен със себе си.




ДОМ
         
На Робърт Редфорд

Вече не мога да кажа на някого
„да вървим у дома”. Нямам
нито дом, нито къща,
нямам колиба дори.
И ако кажа на някого
„да вървим у дома” –
значи го каня в сърцето си.




СКИТИЯ
/късни макове/
                
На дядо ми Ставри

Някъде там сред суровата степ на сухата Скития има братска могила. Там, като братя прегърнати, светят костите святи на нашите дядовци.
Някъде там
върху сухата спечена пръст,
под стара изсъхнала круша, с устни напукани
като кората на старата круша
дядо преглъща последната глътчица въздух.
Очите изпиват последната глътка синева.
Последната глътка светлина.
Кръвта му изтича.
Попива в коравата пръст и се смесва с потта на дедите му.
Живите бягат. Без мисъл за дълг или подвиг.
Ескадронът отмина. И конят го няма;
или се срина и той покосен.
Тътен и тропот. Трепери земята.
Лавина от млади коне!
Гласове и очи...
Мисълта му препуска след тях
и взривена
сред кръв и копита крещи:
Хора! Защо се избиваме!?
Защо не си работим нивите! Имаме челяд...
Имаме млади жени и де...
Ето ги пак;
и с гневни копита тропосват,
бродират нивята и...
изстрели.
Цвилят коне. Звън на сбруи...
и саби разсичат втечнената жега...
Късни макове странно цъфтят
и обагрят полето по гроздобер.
И копита хвърчат над овършаните ниви,
над лози необрани, обагрени...
Луди коне го прегазват, прегазват света и очите.
Само алена права черта на хоризонта...
маркирана с трупове...
„Боже!
Нима зарад Каин и Авел пак наказваш?
Или Ахасфер завещал ни е свойто проклятие...”
Нещо се скъса.
И няма черта.
Няма вече бразда.
Няма граница...
Тихо е.
Всичко отмина на юг от земята с кръвта му пропита...
Свири някъде късен кавал.
Меко пеят звънци и го отнасят..
Конска пот, луди гайди... Той е малко момче.
Тодоровден! Конски Великден.
Конска пот го опива. Кипва момчешката кръв.
Изстрел! Кушията тръгва!
Момчето и конят отново са сраснали;
отново лети, както винаги - бърз като вятър!.
И винаги - пръв!...
Бяха тук.
Бяха млади.
А крушата - в цвят. И бръмчаха пчели...
Сянка на щъркел гали лицето му...
Тъмен облак. Роякът се спуска над него...
Тихо е.
Няма оная алена права черта на хоризонта.
Няма бразда.
Няма граница...
Само крушата,
дядо, под главата с войнишката раница,
с напукани устни,
в ръката с пробита войнишка манерка.
Вече няма за него тръба за проверка.
Беше последната му кушия.
Нейде тръбата свири „отбой”.
Не, не беше сигнал за атака. Не за победа.
Този сигнал не делеше убитите на „чужди” и „свои”.
Откакто се помни - на кон.
Вечно препуска. И... ето.
Това ли е краят?! Има ли нещо отвъд? Там ли са?...
Те ли ме викаха?
На тази земя на коне са пристигнали някога мойте деди.
На тази земя на коне отвоювали те Панагория...
Странно.
Магическо.
И магнетично.
Име навяващо страх. И респект.
Може би отзвук оттам като ехо далечно звучи -
Лудогорие...
Чичо е още във люлката. Тати - само на две,
но го чака съдбата на дядо.
Спиралата бавно нагоре се вие и се затваря. Но ето -
задава се нова вълна.
Вълна от железни коне. Без копита.
Но винаги с хора. И винаги с кръв. Много кръв...
И облаци прах. И един...
оня – най-страшният,
най-тъмният облак от... черни забрадки.
И тъмните вести от Там биват страшни и... кратки.
А после пристига капака /голям армаган за майка/.
И тежкото, сиво войнишко сандъче. Щом го погледна -
виждам всички войнишки жени забрадени
пред войнишки могили, на куп; на колени.




ЕПИЛОГ

Дядо, вече сме всички едно!
Тъй си мислим поне. И ...
уж няма граници, пък нещо драще.
Май драще в нас. Прощавай, дядо, май
сега разбирам –
границите винаги са били в нас.
Дълбоко в нас. Наследство от
съдбите ни прегазени, ограбени,
разнищени... Аз – няма. Но
дай Боже, внуците
да доживеят времето
да няма граници в душите ни.