Рангел Стоилов - Бачо е роден през 1936 г. в с. Огняново, Пазарджишко. Завършил е дърворезба и скулптура в НХА. Автор е на иконостаси, кивоти, декоративни стени, пана, тавани и др. Има 18 самостоятелни изложби дървопластика и бронз. Освен в страната, негови творби са били представяни в Германия, Русия, Гърция и Бразилия. Към творчеството му се прибавят и три книги - “Нерон какъвто го познавах” /спомени за художника Димитър Казаков-Нерон/, “Записано върху камък” /мисли и сентенции/, “Отломки светлина” /стихове/.

Интервю с художника

— Откъде са корените ти?
— Роден съм на връх Илинден през 1936 година в Татар-Пазарджишкото село
Саладиново. Понастоящем то се казва Огняново, на името на загиналия партизанин Огнян. Уж дойде демокрация, а никой не посмя да възстанови старото име на селото. Причината да се родя там е прадядо ми Тилчо /Стоил/, който е от панагюрско потекло. Участник в Априлското възстание, при потушаването му той побягнал по течението на река Луда Яна и се спрял на мястото, където тя се влива в Марица. Задомил се и основал нашия род там. Така или иначе селото се докосва до древната история на тези земи. В непосредствена близост до него са още неразкритите руини на древно тракийско селище, за което навремето проф. Александър Фол изказваше предположение, че може би е митичната столица на племето Беси. Така че аз съм и малко бес-ен столичанин.
— Кога за първи път усети тръпката към изкуството, която те направи
различен от останалите?
— Не знам орисниците ми какво са ми наричали, та съм кърмен цели три години с майчино мляко. Може би да стана юнак или велик-ан. Определено обаче са объркали времето на моето зачатие. Още в трети клас, макар и недобре осъзнато, се прояви желанието за проявление на това, което можех да правя, т.е. обичах да рисувам. Първият ми “пробив” стана след една среща в училище с внука на Васил Левски, който ни разказа истории от живота на Дякона. Силно впечатлен от тях, прерисувах картината на Борис Ангелушев “Обесването на Васил Левски”. Получих и изживях вълнуващо овациите на учителите и съучениците ми. След това ме направиха редактор на училищния стен-вестник. Рисувах портрети, илюстрации, карикатури. В ушите ми звучеше постоянно всеобщото убеждение на всички: “Ти ще станеш художник!” Това възпламеняваше желанието и амбициите ми. Дарбата ми обаче трябваше да мине проверката на тежки житейски изпитания. Тогава беше започнало “мирното” социалистическо строителство. Насилствено коопериране, национализация, глад, мизерия, репресии. Баща ми не издържа и излезе от ТКЗС-то. Прибраха го в Държавна сигурност. Излезе с инфаркт. Ние, децата и майка ми, оряхме, сеехме, копаехме, жънехме. Тежко. Властта ни беше дамгосала със страшното по онова време – “врагове на народната власт”. Където и да отидех, тази дамга вървеше с мен. След завършването на седми клас трябваше да се хвана на работа. В семейството нямаше пари. Преминах през трудовата “академия” – работник, чирак, майстор шлосер, заварчик и бояджия. Едновременно с това учех във вечерната гимназия в Пловдив. През цялото време обаче желанието ми да рисувам не ме напускаше и подхранваше упоритостта ми да вървя по своя път. Исках да кандидатствам в Художествената академия. Пет години подред не ме допускаха. Чак след като написах писмо-молба до ЦК на БКП и Народното събрание, ми беше разрешено да следвам. Мечтаех живописта, записах дърворезба при проф. Асен Василев и едновременно вземах изптите по скулптура при проф. Величко Минеков.
— В крайна сметка ти ли избра резбата и скулптурата, или те теб?
— Съпротивлението на материала – дървото, камъка, метала, глината отговаряше на физическата ми експресивност за създаване на триизмерна форма в пространството. Двуизмерното пространство е естетически духовно, триизмерното пространство е космически духовно. То съдържа и двуизмерното, плоскостта в себе си. Всяка форма е изградена от плоскости и линии. Като начало тръгвам от взаимоотношенията на духа и материята. Духът опложда, материята ражда. Генералната идея на Вселенския разум е творението като движение на енергиите на духа и материята, което аз наричам космическа музика. От тук всичко се ражда. Това е моят Бог. Тази музика на проявлението съществува във всяка форма, във всеки материал. Тя въздейства на сетивата ми, тя ме настройва към инвенции и аз я превръщам в движение на форми, линии и фигури. Дърворезбата ми даде музиката. Самото композиране на формите заедно със зарезите, гравировките и светлосенките е хармониране на минорни и мажорни тоналности, които изграждат ансанбъла на произведението. Фигуралната пластика ми даде философията. В нея има мъка и страдание. Тя не е условна, а адекватна на пространството и трябва да му бъде естетично подчинена. В нея вибрира реалната форма на живота. Във всеки материал трябва да се търси вътрешното пластично движение и възможностите му за хармониране с идеята, т.е. трябва да се търси душата на материала, за да я съешиш със своята душа, тогава творбата е искрена и въздействаща. Колкото и плътни да са материалите те имат празно пространство, в което прозира същността – душата. Тя пулсира, движи се. Понякога аз изгребвам част от плътта на формата, за да осигуря простор на душата и да я усетя по-добре. Празно пространство няма. То винаги е запълнено. Ако няма плът, в него има дух. Това наричам присъствие на отсъствието. Там, където има празно пространство, звучи шепотът на мълчанието. Всички души имат тъждественост с Прависшата душа, както в живата, така и в неживата природа. Човекът е съвкупност от всички космични принципи и състояния. Битието на човека е съществуване и съзнание, мислене и творчество.
По отношение на линиите във формите и тяхното енергийно натоварване
откривам, че кривата линия отговаря на материята, на земята, на земния живот, на утробността. Процесите в нея са сложни, амплитудни, мъчителни, раждащи. Натоварена е магнетично. И от другата страна – правата линия е натоварена електрично, пробивно, безкомпромисно. Тя е линия на духовното, която е категорично уточнена права, идваща като лъч небесна светлина, за да оплоди земята. Това е поляризация на мъжкото и женското начало, стремящи се да се съединят в единно цяло отново и отново. Успешно поляризирани в произведението, раждат естетичното. Аналогично в изкуството – идеята като вид енергия поляризира душата и създава отношения между полюсите в нея от една страна и между мисълта и чувството, от друга страна. Така идеята се насища с образи. Не можем да отделим чисто духовното от материалното. Духовността не е стерилна. Тя е вертикално въплатена в хоризонталното тяло на материята. Образите-материя трябва да носят състояния, от които да струи енергията на идеята.
— Кога остарява един човек на изкуството?
— Говорим за пространство и време в изкуството. Времето и пространството са
отношения между съществуването и съществото. Ако преминем към други измерения,  ще открием имагинерната същност на великото измерение на Бога – ЛЮБОВТА. Тази любов в своята абстрактност изключва всякакви пространства, времена и плътности, но те са просмукани от нея в своето съществуване. Любовта е вътрешната божествена светлина на ума. Тя е творческо предизвикателство, което не позволява старостта да обсеби човека. Той трябва непрестанно да чете, да изучава, да пее, да трансформира, поляризира и хармонизира положителните и отрицателните енергии. Духът е вечно млад, защото е вечен. Докато той присъства творчески в човека на изкуството – няма старост. Изгуби ли се – вече е грохнал.

Интервюто записа Емил Кирилов



ГРАНИЦИТЕ НА БЕЗКРАЙНОСТТА

Симеон  Димитров

/”Записано върху камък” – за книгата на Рангел Стоилов/

Една сентенция от тази мъдра книга гласи: „Всички гледат през телескопа на живота, но не всички знаят накъде да го насочат”. Многообразната творческа личност на Рангел Стоилов насочва телескопа на живота не във физическия, а към духовния свят. Неговата талантлива природа се изявява и в майсторството на резбаря върху дървото, и във ваятелската страст на скулптура върху глината, и в магията на звуците, извлечени от гайдата и кавала, и в словесните облекла на огнените му чувства в неговите стихотворения. Във всички тези прояви на творческата му енергия той успява да превърне стихията на своята емоционалност в смисъл. Неговият дух обитава светове, които разбиват границите на ежедневието и чертаят линии на безкрайността. На пръв поглед те са други светове, а всъщност са нашите същински светове – безграничността на Битието.
В „Записано върху камък” Рангел Стоилов синтезира натрупания си разнороден опит в сентенции и създава сгъстената материя на своята книга като мъдрост. За разлика от европейската традиция, подобни книги са рядкост в нашата култура. Достойнството на това четиво е интензивността на съдържанието, в което авторът изненадващо преплита научното с източното мислене, езотеричното с религиозното и интимното с глобално космическото. Прозренията на неговия интелект и интуиция се родеят с модерния мироглед на третото хилядолетие – стар, колкото света.
Човечеството, в голямата си част, спи непробудно, без какъвто и да е „хабер” за своята духовна/божествена същност. Рангел Стоилов. Той помни. Той знае. Той проявява своята изконна същност. Същността на мъдрец. Същността на синтетичен човек. Той не съчинява лабораторно своите мисли. Бликовете на будния му дух са изводи от неспирния пъстър/богат поток на взаимоотношенията му със света и резултати от процесите на творческите  и житейските му усилия. Съчетал в себе си искрометната си вулканична емоционалност с философската предразположеност за обобщения, той интелектуализира, осмисля мига, придава му значение на правило. Но това не го ограничава, напротив, разширява дуалистично пространството му и го превръща в безкрайност.



Из книгата на Рангел Стоилов „Записано върху камък”

Безкрайното е граница на нашите разсъждения.
Вселената е крайна дотам, докъдето стига
човешкото мислене.
Всички атоми са творящи ангели.
На нещата смисълът е в самия смисъл на нещата.
Бог реши проблема за съществуването ни,
съществуването си е наш проблем.
Откриеш ли Бога в себе си, ти си благословен.
Не се страхувам от грешките си пред Бога,
а от лицемерието пред него.
Бог ни е дал свобода да се проявим чрез Него,
а ние Го ограничаваме да се  прояви чрез нас.
Опитваш ли се да доказваш съществуването на Бог.
Той престава да съществува.
Зачатието става отвън навътре,
раждането - отвътре навън.
Търсим Бога чрез законите на науката,
намираме Го чрез духа.
Нулата е границата между парадокса и истината.
Духът е вечното същество
на  Безпричиннността.
Преградите пораждат недоверие в преградените.
На човека е дадено съзнанието,
за да направлява инстинкта си.
За да ползваш духовна храна,
трябва да имаш подготвен „стомах”.
Каквато песента, такова и ехото от нея.
Когато си извън себе си, виждаш малкото,
когато си вътре в себе си, виждаш Голямото.
Да мислиш, е принудата на живота да съществуваш.
Кармата е счетоводната книга в еволюцията
на индивида.
Разстоянието от душа до душа определя близостта
и отдалечеността на хората.
Формите на мисълта са историята
на човешкия език.
Любовта е чистата музика на живота.
Ако трябва да ставаме това, което сме,
кому е нужно да ставаме това, което сме станали?
Смъртта е доброжелателна,
когато я погледнем в очите.
Раждането и смъртта не са
наша собственост.
Мъдростта е ужасна, когато ти стане приятна.
В търсене на хуманоидите в космоса,
човечеството изгуби хуманността на земята.
Колкото повече казваш, толкова повече
се ограничаваш. Запази мълчание, за да си свободен!
Човек приема външната свобода
посредством вътрешната свобода.
Откъснеш ли се от себе си, объркваш пътя.
Докато носим кръста си, ние сме изобретателни.
Когато кръстът ни понесе, започва падението.
Не си ли готов за нещо, ти не го разбираш.
Кривата линия е радост и мъка,
правата линия е космична.
Думите са пластичен звуков израз
на понятията.
Напрежението в художественото произведение
е не избухнало мълчание.
Липсата на нагледност в музиката
дава голяма пространственост на израза.
Всеки творчески процес е енергия на Огъня.
Душата подготвя гостуването
на идеите.
Суетността у художника се отразява
в творчеството му като агресия.
Цял живот нося в себе си музиката на Световния  дух.