Павел Павлов е режисьор, писател, драматург. Роден е в Червен бряг на 2 април 1934 г.. Завършва през 1959 г. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност театрална режисура в класа на професор Кръстьо Мирски. Има 50 постановки в жанра телевизионен театър на БНТ, автор е на поредицата “Сцена на вековете”. Поставял е Йовковите “Вечери в Антимовския хан” два пъти, като единият е в двусериен ТВ филм с Невена Коканова, Антония Малинова, Георги Георгиев - Гец и Наум Шопов в главните роли. Преди пет години излезе мемоарната му книга „Пленени от спомена”, разкази и спомени за големите български актьори. Казва, че може би настоящият спектакъл ”Странноприемница край границата” в Добрич ще бъде лебедовата му песен.


Моят жетвар ора в нашенската литературна нива. От неговите бразди покълна благодат. Кълновете изкласиха тъй високи, че и до днес затулват малодарните му съвременници. Класовете натежаха от златни думи - не със сърп да ги жънеш, а с коса да косиш.  И той наточи с бруса косата на своето съвършенство и „хвърли още един поглед на цялата нива.” Навярно в тия предчувствани мигове, „като че из самите класове се стрелват първите шипове на слънцето и ослепително заблещяват…над необозримото море на узрелите ниви…”
На това място заменям само едно име с друго и издавам кой е уста-майсторът, при който чиракувах цял живот. И така вместо „Гроздан” изписвам Йордан. Майстор Йордан „сне шапката си, бавно се прекръсти няколко пъти и, като държеше  още едната  си ръка на гърдите, остана тъй и се загледа: обкръжен от лъчите на слънцето, които сплитаха около него огромен златен венец, сред узрелите ниви  пристъпваше Исус, замислен, кротък и благославящ…”
Казват, че Спасителят се явявал само на праведните евангелисти. Те са четири: Матея, Лука, Марко и Йоан. Той се приближи до тях и стана петият.
Евангелие от Йордан Йовков! Неговите святи текстове чета и препрочитам цял живот. В радост и несрета; в униние и копнежи; в падения и възземания. Веднъж бях тежко заболял и той ме изцели. Тогава проумях, че притежава и езическата сила на своя праотец Орфей. Православно или езическо, Евангелието винаги благовести.
Закопнях да посетя добруджанските предели. Чувствах се като кон, който вади вода от долапа, а е с вързани очи и обикаля като в омагьосан кръг кладенеца, но все остава жаден. Поех из ширното поле преди изгрев и с развързаните си очи съзрях как над узрелите класове се стрелнаха първите шипове на слънцето. В пладнешката мараня ме сепваха червените като кръв макове, поникнали над безкръстните гробове на  застигнатите от куршуми войни. Привечер, когато нощта бавно спускаше тъмносиния воал на здрача, край един кръстопът ми се привидя приклекнал човек. Беше бухал, вторачил жълтите си очи в друмищата на припадащата нощ. Слънцето отдавна бе заседнало и изведнъж се мръкна. Сетне стана светло, като че грееше месечина, сякаш нощта беше бяла. Вдигнах очи към небосвода. Там сияеше една пленителна звезда -  Вечерницата - тя първа се появява. И продължава да избледнява отвъд полунощ, за да  възвести възземането на утрото. И стана – Зорница. Кажете ми в кой друг език най-хубавата и най-работната звезда има две имена нощно и дневно. Чудна звезда! Хем вечерница, хем зорница! И закрилница на  вярата, надеждата и любовта. Не можеш я сбърка с никоя друга.
Страстно възжелах да се сгодя за тия предели. Първата табела, на която се спря плененият ми взор на дюкянче в града бе „Годежни пръстени”. Влязох и си купих сребърна халка. Наденах  я на безименния си пръст и се почувствах годеник. Когато се  пооборавих от омаята, проумях, че годежът е едностранен, че ще  трябва дълго да  чиракувам, отсетне още по-дълго да калфувам, дорде се сдобия с майсторско свидетелство. Може би едва тогава Добруджа щеше да склони да ми стане годеница.
Повярваш ли в Йовковото евангелие ще спасиш душата си. Припомнете си   словата  на  Спасителя  „Твоята  вяра те спаси!” Над главите на Йовковите герои грее изпепеляващото бяло слънце на степта. Но в този негов свят не е душно, дори когато небето се начумери. Ведри са тези предели, защото вярата не струи от небесата, а от  грешната земя. И макар понякога героите му да са странни, дори мистични, те вярват в земята, която избраздяват. И в хляба, който измесват. Йовковото  евангелие е някаква  друга, нова религия. Вярата в доброто! „Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да  виждам и да търся у тях преди всичко доброто” -  доверява  ни той. Затова творбите му се наспорили от белите символи на вярата. Над тях прелита бялата лястовица. Повярваш ли, че я има,  ще се изцелиш. Белите - като тройка лебеди – коне на Ак Яхя носят бричката, с която ще докарат щастието на Боянов. Белите рози. Бялата лайкучка  на Люцкан. И вярата в безсмъртието понесла със степните ветрове белия ескадрон.
По-крехка е надеждата. Понякога дори измамна, защото те кара да отлагаш днешното щастие за бъдните дни. Тя е добър спътник – подпира като посоха1, но е измамен водач. Отвежда те по заобиколни пътища. И уж по-прекия друм, става най-дългият. Сладко е да се надяваш, горчиво е да не се сбъдне надеждата. Тогава бялата лястовица – самотницата – се превръща в черно ято, увиснало като черна броеница по жицата. Песента на колелетата на бричката с белите коне се заглушава от тропола на копитата на черните коне на Кара Яхя. И ето ги черните символи на безнадеждието! Какво може да изцели оболената душа?
Любовта!
Червени са символите на любовта.
Червена е простата червена кърпа около шията на даскала Баташки. Но е с бели капчици. Той има вид на човек, който търси нещо изгубено. И е отчаян от безнадеждие, че току виж подир малко се самоубил. Но преобладава червеният цвят на любовта, който ще го подстори към убийство и ще завърши със самоубийство. Защото той не е престъпник, а грешник. У Йовков нийде няма да срещнете покварени хора, опустошени  души, насилници. Има грешници с разбити сърца - човешко е да се греши. Но няма  престъпления. А греховете могат да бъдат изкупени чрез покаяние. И крехката  надежда се превръща в патерица по стръмния път към  душевното прераждане.
Но докато надеждата е почти незабележима, любовта  винаги  е ярка  и на  показ. Припомнете си Маруся Петренко, чийто червен чадър се люлее между нивите като голямо цвете. Или червената забрадка на спасената удавница Параскевица. Ами червените свирчици в антерията на убития контрабандист? И още колко червени символи ще открием, ако тръгнем подир пеещите каруци на Сали Яшар. По синорите край коловозите са разцъфтели червени макове – пламъчета на любовта. И не само по друмищата,  а и в хановете и странноприемниците. Навсякъде.
„— Кажете нещо за себе си – помолил го един литератор.
— Прочетете моите книги – отвърнал Йовков. – Там съм казал всичко интересно за хората.
— Кои по-точно – не отстъпвал оня.
— Всичките! В тях са изобразени моите надежди, цялата ми Философия за хората и света.”
Така Йовков се превърна в пленник на собствените си завоевания. Бе пленен от своите герои. Той умря в тях. Може би затова, когато четеш неговото евангелие, проумяваш святостта му. Той показа у българина човека.
Вярата, Надеждата и Любовта сплитат като ореол красив венец. Над него пърха бялата лястовица. Зрящите я съзират. Незрящите стават окати. Но всички се надяват да я съгледат. Вярват в нейното съществувание. Изпълнени са сърцата им от любовен копнеж. Бялата лястовица е разперила криле над всички йовкови творби. За добруджанци тя е символ – като чайката за чеховите хора. Тя е „красотата, която ще спаси света” у Достоевски. Поела на плещите си и Вярата, и Надеждата, и Любовта, Красотата се преобразява в някакъв небесен символ. И Антимовският хан се превръща в оазис на красотата, кръстопът на греховни съдби. Всички се въртят около двете Сарандовици „като харманджийски коне около стожер.” А времето отсява преходното от вечното. Някои от героите се преселват в отвъдното; други остават в земната юдол. Но и духовете, и телата им бродят около този оазис, защото у Йовков красотата е равнозначна на доброта. А тя – добротата – превръща десетте Божии заповеди в десет човешки заповеди, позабравени в нашето бездуховно време, но които трябва да възкресим в своя душевен храм, да пребъдем и в бъднините.
„Вкоренената” красота на двете Сарандовици в хана или „бродещата” по света циркова артистка Елиза Шмид са клони на едно и също дърво – дървото на Красотата. А какво е селото без Албена? Така от съвкупността на Йовковите героини пред нас се възправя образът на вечната жена. И Калмука се превръща от вардиянин на хана в пазач на красотата. И дори хуморът на Йовков става висша категория. Несподелената любов понякога преобразява красотата в разрушителна сила. Тя клокочи в душите на отхвърлените като подземна река, но когато бликне на повърхността, тя ги поглъща във въртоп и те загиват в него. Така си отиват от живота даскала Баташки и дядо Моско. Револвер или торба барут? Но у Йовков няма бит. Има битие! Бродят човеци и пишат своя ГРЕХОПИС страстите на душите.
В навечерието на заснемането на „Вечери в Антимовския хан” един литератор ме предупреди: „Внимавай! Да поставяш Йовков е все едно да фотографираш своята мечта.” Опитах се. Дали успях?
„В тих, слънчев ден съм седял край узряла, вече изсъхнала нива и съм се заслушал в гласа на класовете – странен, мистичен глас, с който нивата, земята сякаш говори – доверява ни Йовков. – За мен и всяко дърво е живо нещо, със свой характер, свои радости и трагедии. На едно място край пътя имаше два кавака един до друг, сякаш бяха братя, стояха там и разговаряха за онова, което става по пътя. Те бдяха над равнината.”
Шушненето на класовете, шепота на листата, песента на чучулигите, които искат да попеят на Бога – това е музиката на Йовков. Колко ли пъти този Жетвар на слова се е захласвал по оная широка и без межди песен на заспалия млад челеби, не видял какво чудо поминало край него: тримата овчари с ваклото агне, руйното вино и медения кавал и трите моми с пъстрата хурка, аршина бяла коприна и шарения гергеф. И в омаята си е възкликнал: „Високо стои музиката над другите изкуства – всички те са нейни слуги!” И наставя другаде: „Аз не мога да си представя съвършено художествено произведение, което не отзвучава в човешките души като музика. Дори мисля, че всяка творба се ражда из музика.”
Може би това сливане с природата създава онова чувство за Вечност. А вечността не е нейде си, а тук – в земните дела на човека. Тя пресява като през сито безсмъртието в човека. Тя е всичко, което става с него СЕГА, В ТОЗИ МИГ. И се запомня от вечната памет или от висшия разум. И добротата, на която се крепи съвестта както къщата върху крайъгълния камък и дървото на своите корени. Доброто дело е нещо, което ЧОВЕКЪТ САМ ИЗБИРА чрез своята воля, нравственото иго, което не обременява душата.
През вечерите, в които чиракувах в Антимовския хан, аз срещнах много човеци. Заслушвах се в гайдите и кавалите. Дочувах гласовете на животните и се силех да проумея какво ли биха ми казали „ако можеха да говорят”?Долових някой да дума, че „Светът е като стълба – едни се качват, други слизат.” И тъкмо да попитам: „Има ли стълба към вечността?” – някой ми възрази: „Не стълба, колело!”
Да, вечността е колело, което се върти в омагьосания харман на времето. Това колело прегазва хората, променя съдбини, но над него остават годините. На мястото на старата Сарандовица ще застане дъщеря и. „Животът не спира, той тече като вода в старо корито.”
Припомням си мисълта на Нона: „Стори ми се, че тъй е било и тъй ще бъде… Без начало и без край… Вдигнах глава и видях три-четири звезди – те все там си стоят – и ми става леко, радостно. Ето тези звезди са наши, те все там си стоят, аз съм си у дома.”
Аз съм си у дома с героите на Жетваря. Те бродят като лунатици из прашните коловози на живота, загледани в небето, ориентират се по звездите. Ерес ли е тогава, че този евангелист свали Спасителя от небето и го ориса да върви сред узрелите нивя на земята „замислен, кротък, благославящ?”

Октомври 2010 г.
Добрич