ОЛОВНИЯТ ВОЙНИК И ШИВАЧКАТА
Николай Милчев е роден през 1958 г. в Плевен. Завършил е гимназия в Ловеч, висше образование- българска филология- във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на няколко стихотворни книги, между които “Пейзажи с Лолита”, “Надеждата е бебе с очила”. През 2009 година излязоха две негови нови заглавия: „Само скреж” и „Петел от малинов пейзаж”. Носител е на национални литературни награди: на СБП за детска поезия, награда “Петя Караколева”, награда “Божидар Божилов”. Негови стихове са превеждани на руски, английски, френски, румънски и др. езици.
Вече 20 години Николай Милчев работи като учител по български език и литература в 105 СОУ “Атанас Далчев” - София.
САМОЧУВСТВИЕ
Където мен ме няма, боже бял,
ще разцъфтят и мишки, и хлебарки.
Най-финият нюанс - надебелял,
ще губи свойта тайнственост и яркост.
Където мен ме няма – жабуняк
ще е воал за всяко огледало.
И нотите с подут от мъка крак
ще куцат към пресипнало начало.
Където мен ме няма, има прах
и Космосът е силно алергичен.
Дори принцесата върху зърно от грах
на невъзможния си сън се врича.
Където мен ме няма… Боже рус,
не вярвам някой да се разтревожи,
че този стих с неописуем вкус
пълзи в калта и сменя девет кожи.
Не си мислете, че съм полудял-
аз просто съм погълнал всички чаши.
И като гледам Господ побелял,
от черните му панделки се плаша.
ЛЕБЕД
Не си го помислях, но стигнах ръба.
Въздъхнах и се надвесих.
И грам поезия не ще понеса-
стига мигли и стига завеси.
Защо да се бъхтя в детелини и кал?
Изписах се до зеници.
Насред планината зърнах корал
и го удавих в съня си.
Невидимо гасна - без устни за стих,
без пръсти, с които да мисля.
Каквото рисувах, го вледених,
за да не свети с мъниста.
Очите са болни от светлина
и няма как нощ да им купя.
Реката, която беше жена,
с рими на други се къпе.
Нима поумнях, за да видя сломен,
че лебедът се е преселил
в облак, който прилича на мен,
но не прилича на себе си.
Накрая - песен, солена на вкус.
Като нота и оправдание-
затова, че си тръгвам, без да знам наизуст
цветното свое мълчание.
ОЛОВНИЯТ ВОЙНИК И ШИВАЧКАТА
Оловото - най-тъжният метал,
бе моя плът, родина и играчка.
Аз нямах нищо... Но си бях избрал
вълшебната надежда за шивачка.
Играхме си на Господ... Ала тя
не издържа на голи обещания.
И ме облече с риза от мъгла
и с мляко от снежинки ме нахрани.
Вместо конец тя вдяваше змия
и ме пришиваше в прахта на пътя.
А беше тънка, хрупкава жена -
сърна и котка, светеща от мъка.
Бе силна и за мен разполови
сърцето си. И после ме изтласка
подобно кръв, която ще горчи
върху изгубена в устата ласка.
Сега се чувствам като игленик,
като перце и като пепелянка.
Душата на оловния войник
е оцеляла след пожара сянка.
Ако ме жалиш, с цветен оксижен
ми помогни да стана молекула.
С просветващите точици от мен
уший си рокля и красиво було.
ТАЙНИТЕ ГРАДИНИ
Благодаря на тайните градини,
и не за лековитата забуленост,
а за усещането, че една малина
е сладка колкото сънуване.
Не знам защо, но зайците и рибите
не ни допускат лесно до езика си.
Но само те отвъд мъглата сива
с наречия и цветове ни викат.
Не съм художник, нито очилата ми
са с някакви магически способности.
Аз само наблюдавам как крилата
на пеперудите започват да се ронят.
И се търкалям в приказки и митове
като дете, което бавно срича.
И се надявам да ми разрешите
докато чакам, всичко да обичам.
Надявам се да стигна до вратата
и със ключе от папрати и шипки
да вляза и, целувайки цветята,
да оцелея с тайната, че пиша.
Ще пиша малко- гатанки сребристи,
с копита и уши, с опашки сини...
Докато чуя как се връщат чисти
душите ни от тайните градини.
МАНАСТИР
Пътеката издъхва най-отгоре
с опашка на орел и на магаре.
Но вижда манастир, скали и орех,
и ветрове с прокъсани хастари.
Един монах долита с боровинки
и оцветява облак и молитва.
Залязва слънце, образът му синкав
ухае на разполовена тиква.
Ако посмееш, гледаш долината,
осеяна с картофи и пъстърви,
или конеца мокър на реката,
със който шипка ризата си кърпи.
Ако не смееш, си измисляш пламък
от свещите, които си говорят,
и сядаш до напечения камък,
за да му капнеш своята умора.
Изгрява нощ и орехът си ляга.
Монах облизва устните си жадни.
Луната тръгва с бронзова тояга
и се страхува, че край нас ще падне.
ПОТОП
В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.
Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.
На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах – как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали.
А можех лесно – като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.
Не е възможно, няма откъде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.
Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.
Вече 20 години Николай Милчев работи като учител по български език и литература в 105 СОУ “Атанас Далчев” - София.
САМОЧУВСТВИЕ
Където мен ме няма, боже бял,
ще разцъфтят и мишки, и хлебарки.
Най-финият нюанс - надебелял,
ще губи свойта тайнственост и яркост.
Където мен ме няма – жабуняк
ще е воал за всяко огледало.
И нотите с подут от мъка крак
ще куцат към пресипнало начало.
Където мен ме няма, има прах
и Космосът е силно алергичен.
Дори принцесата върху зърно от грах
на невъзможния си сън се врича.
Където мен ме няма… Боже рус,
не вярвам някой да се разтревожи,
че този стих с неописуем вкус
пълзи в калта и сменя девет кожи.
Не си мислете, че съм полудял-
аз просто съм погълнал всички чаши.
И като гледам Господ побелял,
от черните му панделки се плаша.
ЛЕБЕД
Не си го помислях, но стигнах ръба.
Въздъхнах и се надвесих.
И грам поезия не ще понеса-
стига мигли и стига завеси.
Защо да се бъхтя в детелини и кал?
Изписах се до зеници.
Насред планината зърнах корал
и го удавих в съня си.
Невидимо гасна - без устни за стих,
без пръсти, с които да мисля.
Каквото рисувах, го вледених,
за да не свети с мъниста.
Очите са болни от светлина
и няма как нощ да им купя.
Реката, която беше жена,
с рими на други се къпе.
Нима поумнях, за да видя сломен,
че лебедът се е преселил
в облак, който прилича на мен,
но не прилича на себе си.
Накрая - песен, солена на вкус.
Като нота и оправдание-
затова, че си тръгвам, без да знам наизуст
цветното свое мълчание.
ОЛОВНИЯТ ВОЙНИК И ШИВАЧКАТА
Оловото - най-тъжният метал,
бе моя плът, родина и играчка.
Аз нямах нищо... Но си бях избрал
вълшебната надежда за шивачка.
Играхме си на Господ... Ала тя
не издържа на голи обещания.
И ме облече с риза от мъгла
и с мляко от снежинки ме нахрани.
Вместо конец тя вдяваше змия
и ме пришиваше в прахта на пътя.
А беше тънка, хрупкава жена -
сърна и котка, светеща от мъка.
Бе силна и за мен разполови
сърцето си. И после ме изтласка
подобно кръв, която ще горчи
върху изгубена в устата ласка.
Сега се чувствам като игленик,
като перце и като пепелянка.
Душата на оловния войник
е оцеляла след пожара сянка.
Ако ме жалиш, с цветен оксижен
ми помогни да стана молекула.
С просветващите точици от мен
уший си рокля и красиво було.
ТАЙНИТЕ ГРАДИНИ
Благодаря на тайните градини,
и не за лековитата забуленост,
а за усещането, че една малина
е сладка колкото сънуване.
Не знам защо, но зайците и рибите
не ни допускат лесно до езика си.
Но само те отвъд мъглата сива
с наречия и цветове ни викат.
Не съм художник, нито очилата ми
са с някакви магически способности.
Аз само наблюдавам как крилата
на пеперудите започват да се ронят.
И се търкалям в приказки и митове
като дете, което бавно срича.
И се надявам да ми разрешите
докато чакам, всичко да обичам.
Надявам се да стигна до вратата
и със ключе от папрати и шипки
да вляза и, целувайки цветята,
да оцелея с тайната, че пиша.
Ще пиша малко- гатанки сребристи,
с копита и уши, с опашки сини...
Докато чуя как се връщат чисти
душите ни от тайните градини.
МАНАСТИР
Пътеката издъхва най-отгоре
с опашка на орел и на магаре.
Но вижда манастир, скали и орех,
и ветрове с прокъсани хастари.
Един монах долита с боровинки
и оцветява облак и молитва.
Залязва слънце, образът му синкав
ухае на разполовена тиква.
Ако посмееш, гледаш долината,
осеяна с картофи и пъстърви,
или конеца мокър на реката,
със който шипка ризата си кърпи.
Ако не смееш, си измисляш пламък
от свещите, които си говорят,
и сядаш до напечения камък,
за да му капнеш своята умора.
Изгрява нощ и орехът си ляга.
Монах облизва устните си жадни.
Луната тръгва с бронзова тояга
и се страхува, че край нас ще падне.
ПОТОП
В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.
Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.
На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах – как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали.
А можех лесно – като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.
Не е възможно, няма откъде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.
Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.