УЙЛЯМ УЪРДСУЪРД
Рада Въртунинска
220 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АНГЛИЙСКИЯ ПОЕТ УЙЛЯМ УЪРДСУЪРД
И 160 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА МУ
Уважаеми читателю,
нека си припомним за някои английски поети, съвременници на Р. Бърнс /1759-1796/, Дж. Байрон /1788-1824/, П. Шели /1792-1822/, да се потопим в поезията на създателите на „Езерната школа”, чиито балади звучат като тръстиковата сиринга на бог Пан.
Може би ще попитате: „Откъде и хрумна да ни занимава с предвестниците на романтизма, които отдавна представляват интерес само за „лирични” лирици?” Така е. Или не ги познаваме, или сме ги забравили.
Докато четях откровенията на Владимир Свинтила – „Кладенецът на мълчанието” и „Лицето на Горгоната”, на няколко пъти срещнах името на английския поет Уйлям Уърдсуърд /1770-1850г./. И аз си задавах същия въпрос и още един: Защо преследваният от комунистическата власт син на видни партизани, изпратен на каторга в „Богданов дол”, а по-късно в лудница, Вл. Свинтила търси лек за своите страдания не в поезията на Евтушенко, а на „лейкистите”и открива себе си в духовната биография на Уърдсуърд. „Аз ще умра, четейки Уърдсуърд!” казва той. Защо? Може би защото пантеистите от ХVІІІ в. нямат нищо общо с мизерията на човешката мисъл, изобретила най-съвършените оръдия за мъчение и убийство на духа, или със стремежа на съвременния човек към разрушаване хармонията – човек-природа, човек-човек, човек–Бог, както и със светлата мисъл на поета, възпяващ идиличната, божествената красота на природата, в която рядко се срещат дисонанси.
Как и защо се появяват „езерните” поети? Срещу какво се бунтуват, отдалечавайки се от шума на цивилизацията? Те не са отшелници и аскети, но не са и урбанисти. Каква е тяхната религия?
Поетите „езерници” се противопоставят на унищожителната агресия, на човешката алчност да обсеби, да покори, да използва и изцеди до дъно мястото, където се е появила красотата, планина-гора, езеро-река, поле-трева, ливада-цветя и да остави след себе си безплодна пустиня. Това са забелязали и срещу това са насочили своя творчески талант английските „езерни” поети и романтици от ХVІІІ в. В тяхната езерно чиста, възхитително мелодична поезия е вложено предчувствието за гибелта на естествената красота, на утробата, която е родила човека. Оттегляйки се в планините на Къмбърланд, където е роден Уърдсуърд, край спокойни езера, всред гори и ухание на билки и цветя, те живеят според законите на природата, сливат се с нея, обожествяват я, вдъхновяват се от неподправената и девствена прелест. „Така се появяват пантеистите „лейкисти”, най-ранните предвестници на романтизма. Те въстават срещу академизма и поетичните „канони” на Поуп /1688-1744 г./ и неговите сатирични поеми. Макар Поуп да е един от първите английски поети, призоваващи за връщане към естествената хубост на природата. Техни продължители са романтиците Р. Бърнс /1759-1796/, Дж. Кийтс /1795-1821 г./ и др.
И отново, за кой ли път, си задаваме въпроса: тяхната поезия ще спаси ли човечеството от неговата лудост? И в какво всъщност се състои силата на поезията?
Още Аристотел, визирайки „Илиадата” на Омир, е казал, че поезията, драмата имат дори по-голяма въздействаща сила от едно научно описание на историческото събитие. Припомнихме си твърденията на китайския поет Ай Цин, че поетичното слово може да въздигне или унищожи царства, но нека чуем гласа на големия руски поет О. Е. Манделщам, убит от сталинистите през 1938 г. Той гледа на поезията от друг ъгъл – „Кое прави един човек интелигент? Университетът? Не! Гимназията? Не! Може би отношението му към литературата? Не съвсем. ОТНОШЕНИЕТО НА ЧОВЕКА КЪМ ПОЕЗИЯТА /курсивът мой. Р. В./ Тя събужда хората, формира съзнанието им”. От най-ранна възраст Вл. Свинтила се увлича от поезията, която в значителна степен е формирала неговото отношение към заобикалящата го действителност, за да има куража да се противопостави на идеите, които изповядват неговите родители, а по-късно тези идеи се превръщат в авторитарна власт.
В началото на своя творчески път, в своята ненакърнена от пороци младост, Уърдсуърд, Коулридж, Саути са поклонници на Жан Жак Русо. И тримата въодушевено приветстват Френската буржоазна революция от 1789-1794 г. С. Колридж пише знаменитата ода „Падането на Бастилията”, а Саути поемата „Жана Д’ Арк”-възхваляваща победите на френската Национална гвардия над английските завоеватели, с което предизвиква негодуванието на английското общество като родоотстъпник. Те заминават за Франция, за да участват в следреволюционното и изграждане и се сблъскват с кървавия терор, с бруталното насилие и изтребление на бивши съмишленици. /След близо 150 години не се ли повтори историята със сталинистките репресии?/. Уърдсуърд пише трагедията „Пограничници” /1796 г./, насочена срещу революцията.
Разочаровани и отвратени от жестокостта и мизантропията, с които се налага една „хуманна” идея, възгледите им за комунизма като идеология за „Свобода, равенство и братство” и революцията като инструмент за прилагането и, се променят. Поетите „лейкисти”, мъжете с нежни души заемат контра позиция и преминават на страната на крайно десните. У. Уърдсуърд и Р. Саути стават лауреати и придворни поети. Това тяхно поведение също е охулвано от мнозина, между които П. Б. Шели и Дж. Байрон. Уърдсуърд заминава за Германия и живее в село в близост до езеро. Към него се присъединява и С. Коулридж. Двамата се уединяват и в скромна обстановка, в близост с природата и общуване на простонароден език с обикновените селяни, те слагат началото на „Езерната школа” и създават прекрасните си балади и сонети.
Романтизмът на „езерните поети” с въздушна лекота и емоционална нежност води до диалог със символизма. Ако сравним умението на С. Коулридж да представи свръхестественото като жива реалност в поемата за „Стария моряк” и преклонението му пред свещената вода от баладата „Кабла хан” – „свещена река между скалите”, или ”Вода, вода, отвсякъде вода, а жаден ще умре човек” с „Поточе през ливадата” и „Вода” на Сен-Пол-Ру, както и яснолунните стихове на Ал. Огарев за „Падащата с трепет вода” и „Като сребърна нишка искреше вълна”, долавяме общото настроение и възхищение пред тайнствата на водата, раждаща живот. И още нещо. В сонетите на Уърдсуърд за „Морето” или „На нивицата скромна на сонета”, поемата „Люси” авторът с невероятна поетична лекота и финес изповядва своето отношение към свободата и възможността на човека да избира „своя затвор”. „Затворът, в който влизаш драговолно, не е затвор!”, казва Уърдсуърд, а Вл. Свинтила, чувствителният литератор, мислител, полиглот, преводач в най-тежките моменти от своя живот, обявен за луд и изолиран, подложен на психическо малтретиране е намерил успокоение и се е зареждал с енергия за съпротива и живот от „Лиричните балади” и „Отшелникът” на Уърдсуърд, от дългите автобиографични размишления за израстването на ума и развитието на поетическото въображение, които чете в оригинал. Те остават недостъпни за неговите инквизитори. Ето поради тази причина избрах да напомня за „езерните поети” на Англия. Те са не само съзерцатели. Чрез своята поезия те воюват за опазване на природата и на човека. Тема особено актуална днес с ежедневните екологични катастрофи.
У. Блейк, П. Шели, Р. Бърнс, Уърдсуърд, Коулридж, Кийтс са превеждани многократно у нас. Още през 20-те години на м. в. Георги Михайлов превежда Уърдсуърд. По-късно Атанас Далчев, Ал. Шубранов, Вл. Свинтила, Кр. Станишев и ненадминатата по съвършенство на поетичния превод – Невена Стефанова.
Самуел Тейлър Коулридж
/1772 – 1834/
КАБЛА ХАН
/У някои преводачи Хубилай хаан, Кублай хан/
В Ксанду по заповед на Къбла хан
бил вдигнат на насладите разкошен храм и там
свещените води на Алфа бягали
през пещери безмерни; после лягали
в безслънчев океан.
Тъй плодородна почва десет мили
стени и кули оградили,
градини ясни, а след тях поточета се вили
край плодните цъфтящи дървеса;
и древен като хълма бил леса,
където слънчеви петна се крили.
Ах, тази бездна, толкова дълбока и чутовна
под хълма с кедров свод и със зелен килим!
Тъй диво място, свято, ала и греховно,
под чезнеща луна било е обиталище любовно
на хлипаща жена по демона любим.
От бездната на непрестанното кипение
- земята сякаш вечно е била вълнение -
внезапно бликнал извор мощен
и тласъци безспирни, като град среднощен
и като белени в мелачница зърна от жито,
изригвал нанагоре късове, сред пяна,
а там, сред бесния въртеж на камъните, запъхтяна
се раждала свещената река между скалите.
Пет мили криволичела в забъркано движение,
през долини и лесове се носела напред,
додето стигнала веднаж до пещерите неизмерни-
измъчена и във смущение,-
оттам се хвърляла в безжизнения океан.
И Къбла хан
дочувал във това брожение
гласа на своите предци,
които предвещавали война.
А храма на насладите се отразявал
върху вълните, сякаш волно плавал.
Над извора и пещерите, смесен, ритъма долитал.
Невероятно хрумване и постижение:
сред ледни пещери, сам в слънце потопен,
палат за наслаждение.
Девойка с цитра ми се мярна в сън веднъж –
на Етиопия тя беше дъщеря
и свиреше и пееше в планината Абора.
Възможно ли е в себе си да възкреся
вълшебството на песента и?
Възможно ли е да ме овладее толкова дълбок екстаз,
та в нейната мелодия, забавена и величава,
да построя такъв въздушен храм и аз
сред пещери от лед, облян във слънце,
като храма на насладите?
И всеки, който чуе, да извика: „Хей, внимавай!
Че огън блика от очите му
и плуваща коса
три пъти като вихър го обвива
и затвори очи в благоговение,
че той се храни с медена роса
и с райско мляко музите небесни го опиват.”
Превод от Н. Стефанова
Уйлям Уърдсуърд
/1770 – 1850/
НА НИВИЦАТА СКРОМНА НА СОНЕТА
На монахинята не й е болно
от туй, че е натясно в манастира;
Школарят в свойта крепост се прибира
безропотно; Момичето доволно
чекръка си върти и как охолно
пчелата, пребродила ефира,
в едно цветче със часове се свира.
Затворът, в който влизаш драговолно,
не е затвор. И затова с отрада
на нивицата скромна на сонета
се трудих и в блаженство, и с несрета –
честит, ако за миг даря наслада
на оня, който, ширните полета
пребродил, за почивка с мен присяда.
Превод на Александър Шурбанов
220 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АНГЛИЙСКИЯ ПОЕТ УЙЛЯМ УЪРДСУЪРД
И 160 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА МУ
Уважаеми читателю,
нека си припомним за някои английски поети, съвременници на Р. Бърнс /1759-1796/, Дж. Байрон /1788-1824/, П. Шели /1792-1822/, да се потопим в поезията на създателите на „Езерната школа”, чиито балади звучат като тръстиковата сиринга на бог Пан.
Може би ще попитате: „Откъде и хрумна да ни занимава с предвестниците на романтизма, които отдавна представляват интерес само за „лирични” лирици?” Така е. Или не ги познаваме, или сме ги забравили.
Докато четях откровенията на Владимир Свинтила – „Кладенецът на мълчанието” и „Лицето на Горгоната”, на няколко пъти срещнах името на английския поет Уйлям Уърдсуърд /1770-1850г./. И аз си задавах същия въпрос и още един: Защо преследваният от комунистическата власт син на видни партизани, изпратен на каторга в „Богданов дол”, а по-късно в лудница, Вл. Свинтила търси лек за своите страдания не в поезията на Евтушенко, а на „лейкистите”и открива себе си в духовната биография на Уърдсуърд. „Аз ще умра, четейки Уърдсуърд!” казва той. Защо? Може би защото пантеистите от ХVІІІ в. нямат нищо общо с мизерията на човешката мисъл, изобретила най-съвършените оръдия за мъчение и убийство на духа, или със стремежа на съвременния човек към разрушаване хармонията – човек-природа, човек-човек, човек–Бог, както и със светлата мисъл на поета, възпяващ идиличната, божествената красота на природата, в която рядко се срещат дисонанси.
Как и защо се появяват „езерните” поети? Срещу какво се бунтуват, отдалечавайки се от шума на цивилизацията? Те не са отшелници и аскети, но не са и урбанисти. Каква е тяхната религия?
Поетите „езерници” се противопоставят на унищожителната агресия, на човешката алчност да обсеби, да покори, да използва и изцеди до дъно мястото, където се е появила красотата, планина-гора, езеро-река, поле-трева, ливада-цветя и да остави след себе си безплодна пустиня. Това са забелязали и срещу това са насочили своя творчески талант английските „езерни” поети и романтици от ХVІІІ в. В тяхната езерно чиста, възхитително мелодична поезия е вложено предчувствието за гибелта на естествената красота, на утробата, която е родила човека. Оттегляйки се в планините на Къмбърланд, където е роден Уърдсуърд, край спокойни езера, всред гори и ухание на билки и цветя, те живеят според законите на природата, сливат се с нея, обожествяват я, вдъхновяват се от неподправената и девствена прелест. „Така се появяват пантеистите „лейкисти”, най-ранните предвестници на романтизма. Те въстават срещу академизма и поетичните „канони” на Поуп /1688-1744 г./ и неговите сатирични поеми. Макар Поуп да е един от първите английски поети, призоваващи за връщане към естествената хубост на природата. Техни продължители са романтиците Р. Бърнс /1759-1796/, Дж. Кийтс /1795-1821 г./ и др.
И отново, за кой ли път, си задаваме въпроса: тяхната поезия ще спаси ли човечеството от неговата лудост? И в какво всъщност се състои силата на поезията?
Още Аристотел, визирайки „Илиадата” на Омир, е казал, че поезията, драмата имат дори по-голяма въздействаща сила от едно научно описание на историческото събитие. Припомнихме си твърденията на китайския поет Ай Цин, че поетичното слово може да въздигне или унищожи царства, но нека чуем гласа на големия руски поет О. Е. Манделщам, убит от сталинистите през 1938 г. Той гледа на поезията от друг ъгъл – „Кое прави един човек интелигент? Университетът? Не! Гимназията? Не! Може би отношението му към литературата? Не съвсем. ОТНОШЕНИЕТО НА ЧОВЕКА КЪМ ПОЕЗИЯТА /курсивът мой. Р. В./ Тя събужда хората, формира съзнанието им”. От най-ранна възраст Вл. Свинтила се увлича от поезията, която в значителна степен е формирала неговото отношение към заобикалящата го действителност, за да има куража да се противопостави на идеите, които изповядват неговите родители, а по-късно тези идеи се превръщат в авторитарна власт.
В началото на своя творчески път, в своята ненакърнена от пороци младост, Уърдсуърд, Коулридж, Саути са поклонници на Жан Жак Русо. И тримата въодушевено приветстват Френската буржоазна революция от 1789-1794 г. С. Колридж пише знаменитата ода „Падането на Бастилията”, а Саути поемата „Жана Д’ Арк”-възхваляваща победите на френската Национална гвардия над английските завоеватели, с което предизвиква негодуванието на английското общество като родоотстъпник. Те заминават за Франция, за да участват в следреволюционното и изграждане и се сблъскват с кървавия терор, с бруталното насилие и изтребление на бивши съмишленици. /След близо 150 години не се ли повтори историята със сталинистките репресии?/. Уърдсуърд пише трагедията „Пограничници” /1796 г./, насочена срещу революцията.
Разочаровани и отвратени от жестокостта и мизантропията, с които се налага една „хуманна” идея, възгледите им за комунизма като идеология за „Свобода, равенство и братство” и революцията като инструмент за прилагането и, се променят. Поетите „лейкисти”, мъжете с нежни души заемат контра позиция и преминават на страната на крайно десните. У. Уърдсуърд и Р. Саути стават лауреати и придворни поети. Това тяхно поведение също е охулвано от мнозина, между които П. Б. Шели и Дж. Байрон. Уърдсуърд заминава за Германия и живее в село в близост до езеро. Към него се присъединява и С. Коулридж. Двамата се уединяват и в скромна обстановка, в близост с природата и общуване на простонароден език с обикновените селяни, те слагат началото на „Езерната школа” и създават прекрасните си балади и сонети.
Романтизмът на „езерните поети” с въздушна лекота и емоционална нежност води до диалог със символизма. Ако сравним умението на С. Коулридж да представи свръхестественото като жива реалност в поемата за „Стария моряк” и преклонението му пред свещената вода от баладата „Кабла хан” – „свещена река между скалите”, или ”Вода, вода, отвсякъде вода, а жаден ще умре човек” с „Поточе през ливадата” и „Вода” на Сен-Пол-Ру, както и яснолунните стихове на Ал. Огарев за „Падащата с трепет вода” и „Като сребърна нишка искреше вълна”, долавяме общото настроение и възхищение пред тайнствата на водата, раждаща живот. И още нещо. В сонетите на Уърдсуърд за „Морето” или „На нивицата скромна на сонета”, поемата „Люси” авторът с невероятна поетична лекота и финес изповядва своето отношение към свободата и възможността на човека да избира „своя затвор”. „Затворът, в който влизаш драговолно, не е затвор!”, казва Уърдсуърд, а Вл. Свинтила, чувствителният литератор, мислител, полиглот, преводач в най-тежките моменти от своя живот, обявен за луд и изолиран, подложен на психическо малтретиране е намерил успокоение и се е зареждал с енергия за съпротива и живот от „Лиричните балади” и „Отшелникът” на Уърдсуърд, от дългите автобиографични размишления за израстването на ума и развитието на поетическото въображение, които чете в оригинал. Те остават недостъпни за неговите инквизитори. Ето поради тази причина избрах да напомня за „езерните поети” на Англия. Те са не само съзерцатели. Чрез своята поезия те воюват за опазване на природата и на човека. Тема особено актуална днес с ежедневните екологични катастрофи.
У. Блейк, П. Шели, Р. Бърнс, Уърдсуърд, Коулридж, Кийтс са превеждани многократно у нас. Още през 20-те години на м. в. Георги Михайлов превежда Уърдсуърд. По-късно Атанас Далчев, Ал. Шубранов, Вл. Свинтила, Кр. Станишев и ненадминатата по съвършенство на поетичния превод – Невена Стефанова.
Самуел Тейлър Коулридж
/1772 – 1834/
КАБЛА ХАН
/У някои преводачи Хубилай хаан, Кублай хан/
В Ксанду по заповед на Къбла хан
бил вдигнат на насладите разкошен храм и там
свещените води на Алфа бягали
през пещери безмерни; после лягали
в безслънчев океан.
Тъй плодородна почва десет мили
стени и кули оградили,
градини ясни, а след тях поточета се вили
край плодните цъфтящи дървеса;
и древен като хълма бил леса,
където слънчеви петна се крили.
Ах, тази бездна, толкова дълбока и чутовна
под хълма с кедров свод и със зелен килим!
Тъй диво място, свято, ала и греховно,
под чезнеща луна било е обиталище любовно
на хлипаща жена по демона любим.
От бездната на непрестанното кипение
- земята сякаш вечно е била вълнение -
внезапно бликнал извор мощен
и тласъци безспирни, като град среднощен
и като белени в мелачница зърна от жито,
изригвал нанагоре късове, сред пяна,
а там, сред бесния въртеж на камъните, запъхтяна
се раждала свещената река между скалите.
Пет мили криволичела в забъркано движение,
през долини и лесове се носела напред,
додето стигнала веднаж до пещерите неизмерни-
измъчена и във смущение,-
оттам се хвърляла в безжизнения океан.
И Къбла хан
дочувал във това брожение
гласа на своите предци,
които предвещавали война.
А храма на насладите се отразявал
върху вълните, сякаш волно плавал.
Над извора и пещерите, смесен, ритъма долитал.
Невероятно хрумване и постижение:
сред ледни пещери, сам в слънце потопен,
палат за наслаждение.
Девойка с цитра ми се мярна в сън веднъж –
на Етиопия тя беше дъщеря
и свиреше и пееше в планината Абора.
Възможно ли е в себе си да възкреся
вълшебството на песента и?
Възможно ли е да ме овладее толкова дълбок екстаз,
та в нейната мелодия, забавена и величава,
да построя такъв въздушен храм и аз
сред пещери от лед, облян във слънце,
като храма на насладите?
И всеки, който чуе, да извика: „Хей, внимавай!
Че огън блика от очите му
и плуваща коса
три пъти като вихър го обвива
и затвори очи в благоговение,
че той се храни с медена роса
и с райско мляко музите небесни го опиват.”
Превод от Н. Стефанова
Уйлям Уърдсуърд
/1770 – 1850/
НА НИВИЦАТА СКРОМНА НА СОНЕТА
На монахинята не й е болно
от туй, че е натясно в манастира;
Школарят в свойта крепост се прибира
безропотно; Момичето доволно
чекръка си върти и как охолно
пчелата, пребродила ефира,
в едно цветче със часове се свира.
Затворът, в който влизаш драговолно,
не е затвор. И затова с отрада
на нивицата скромна на сонета
се трудих и в блаженство, и с несрета –
честит, ако за миг даря наслада
на оня, който, ширните полета
пребродил, за почивка с мен присяда.
Превод на Александър Шурбанов
