Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИМА ГО ДОБРОТО!"

ИМА ГО ДОБРОТО!

130 години от рождението на Йордан Йовков

Вдъхновени от творчеството на големия български писател, учениците от ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов” в гр. Търговище създадоха своите малки шедьоври. В литературните клубове към училището, под ръководството на преподавателите Ризова и Апостолова, учениците проведоха дискусии - за доброто и злото, за греха и възмездието, за любовта и смъртта. Провокирани от хуманистичните възгледи на Йовков, в своите есета те споделиха мислите си за общочовешките ценности  и за тяхното проектиране в нашата съвременност. Най-добрите произведения представяме на страниците на списанието.


Симона  Стефанова - XII б клас

ИМА ГО ДОБРОТО!

Бялата лястовица символизира надеждата, доброто, светлото начало в живота. Всяка среща с нея разкрива драматичната съдба на човека, който не намира спасение от злото в света и е принуден да го търси в невероятното, в чудото. Не  можем да живеем без Вяра, Надежда и Доброта! Те са нашата „бяла лястовичка”, към която е устремено цялото ни съзнание, целият ни живот!
В най-тъжния и най-оптимистичния си разказ „По жицата” сърцеведът Йовков ни дава отговори на всички житейски въпроси. Това е една мъдра притча за човешката болка и разбиране. Болка, която и днес е толкова много в човешките души.
Една тъжна картина – деца без родители, изоставени в домове, деца в риск, сираци - както и да ги наричаме... Те чакат празниците, когато красиви и богати фотомодели, спортисти и др. им носят лакомства и играчки. Но дали децата имат нужда от тази фалшива обич? На тях им е необходима споделеност – винаги. И си спомням за сцена от българския игрален филм „Лейди Зи” – изоставени деца в един дом стискат в ръцете си получените шоколади и играчки. След високопарните думи богато облечена жена прошепва на друга такава: „Следващия път трябва да им подарим сапун, защото много миришат.”
Една ужасна картина – просяци - упоени, невръстни, дори бебета – край църкви, мостове, кръстовища, хиляди, заливат София, заливат Европа.  Умопомрачителните размери на просията у нас ни осигурява първото място на най-просешката страна в Европа. Най-бедна и най-просешка.
Една зловеща картина в Дряново  - куче с отрязани крака. Окървавеното животно в шок, прехапало езика си от болка. Не може да се изправи и е принудено да лежи само по гръб. Не че другаде не стават подобни трагедии: напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас.  
Има го доброто!
Една трогателна постъпка - отец Иван, свещеникът от Нови хан по собствена инициатива направи сиропиталище за повече от шейсет души. Приема самотни майки, бездомници, наркомани…
Една благородна постъпка – миналата година шестгодишно момченце пада от кула на хълма Царевец във Велико Търново. Дилян дава шанс за живот на четирима болни. Родителите му вземат тежкото решение да дарят органите на сина си. “Сами го направиха и го съобщиха на лекарите. Никой не ги е убеждавал. Когато научиха, че е в мозъчна смърт, го обсъдиха с нас и всички от семейството ги подкрепихме. Нали така частица от него ще продължи да живее” – разказва бабата на детето.  
Една парадоксална постъпка - двадесетина затворници в Бургас събират средства за лечението на тежко болния си началник, на когото предстои  операция в Германия. Те предоставиха рисувани от тях картини за благотворителна изложба.
Аз вярвам, че съществува бялата лястовичка - символ на надеждата и чистотата на душата! Винаги съм се стремяла именно към тези три неща - да вярвам, да се надявам и да обичам! И ще продължавам да вярвам и да се надявам, че все по-малко мъка ще има по света. И може би ключът към всичко това е обичта! И мъдрецът Йовков го е казал в друг свой шедьовър – „Песента на колелетата”: “С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората.”  Дори науката да отрича чудото, ние, хората, винаги ще вярваме в него, защото то ни прави човеци. И пак в нас – хората - е ключът към изцелението и щастието. Бялата лястовица е в самите нас – вярваме ли в нея, значи я има!



Славена Стилиянова - VІІІ в клас

СИМВОЛЪТ НА НАДЕЖДАТА

Името на класика на българската литература Йордан Йовков неизменно се свързва с Бялата лястовица. В народните вярвания тя е чудо, което носи надежда за добро. В представите ни тя е природно изключение – „бяла, една такава, бяла…”, различна и неприемана от своите посестрими, гонена от гнездата им, но търсена от хората. Защото легендата разказва, че който я види, оздравява. Тя е лъч надежда в мъглата на сивото ежедневие, на болестите, мъките и страданията. Затова като малки наивни деца сме готови да тръгнем по необятните пътища да търсим  непостижимото. Защото казват, че тя се появява веднъж на сто години и щастливци са тези, които я видят. Подхранено от хорските думи, въображението преминава границата на действителното и прескача в почти невероятното, за да търси спасение за последния останал дъх надежда.
Всеки човек, ненамерил спасение от злото, е принуден да вярва в чудото. А ключът към изцелението е в обичта, добротата, милосърдието, вярата. И ги виждаме в Бялата лястовица. Наивно ли е? Смятам, че всеки от нас я носи в сърцето си. Вярвайки в доброто, надявайки се на спасение, ние се опитваме да променим съдбата си с вълшебство, с надежда. Надеждата е слънцето в душите ни, което дава начало на всеки нов, изпълнен с красота и вяра ден. Има хора, които не вярват в Бялата лястовица. Те са страдащи и отчаяни в страданието. Други са скептични – не вярват  на легенди. Всеки сам избира. Може никога да не я видим. Но тя е там – в Йовковия свят, където хората ни учат да бъдем милостиви и сърдечни, да обичаме и да помагаме, да носим надежда в сърцата си.



Яница Йорданова - VІІІ д клас

НАДЕЖДАТА Е ЧАСТ ОТ НАС

Живота си ние започваме с мечти и копнежи. И с надежда! Една мъдра мисъл гласи, че надеждата умира последна. Тя е част от нас, тя умира заедно с нас.
Красив и вечен символ на надеждата е бялата лястовичка. Хората вярват в нейната чудодейна сила – който я види, от каквато и болест да страда, ще оздравее.
Винаги свързваме бялата лястовичка с името на Йордан Йовков и с разказа му „По жицата”. Едно нещастно семейство силно се надява да види мистичната птица, която ще донесе лек на болната девойка. Изтощени от дългия път, другоселците срещат един сърдечен човек – Петър Моканина. Той възвръща светлината в сърцата на родителите и на Нонка. Уверява ги, че някъде сред черните лястовички тях ги чака бялата лястовичка, чака ги тяхната надежда.
Сякаш всеки от нас е участник в тази случка. Понякога и нас се налага да търсим лек за тежка болест. Колко силно тогава нашите близки се надяват да оздравеем! Колко силно тогава вярват в бялата лястовичка!
Скептично настроените биха казали, че това е само легенда, т.е. измислица. Но нали именно измислици като тази поддържат надеждата в нас. Нали именно болката на другите ни прави по-добри. Изход винаги трябва да има, човечност трябва да има. Понякога и една добра дума може да помогне. Възхищавам се на такива хора, които само с думи убеждават другите да продължават напред.
Животът ни е даден, за да мечтаем, да се развиваме и да помагаме на другите. Тогава ще станем и по-добри, изпълнени с надежда!



Николай Николаев - VІІІ д клас

* * *

Ние, хората на новото хилядолетие, задъхани в ежедневието, объркани в динамиката на живота, забравихме ценностите, които ни правят човеци. Има ли място за обич, вяра, милосърдие в един свят, подчинен на икономически закони? Йовковите герои ни показват, че има. „С мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има                                                                                                      нещо хубаво, което стои над всичко – любовта между хората.” – казва Сали Яшар от разказа „Песента на колелетата”. Един неук, обикновен селски човек прозира истината, че не богатството прави човека щастлив. Щастие е да дариш красота, да оставиш частица от себе си в нещо, сътворено за другите. Щастие е и да дариш надежда дори тогава, когато самият ти се съмняваш.
Писателят признава: „Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто.”           
Всеки трябва да вярва в чудото. На тази вяра Йовков е намерил ярък символ - бялата лястовица - един от централните образи в творчеството му. Целият разказ “По жицата” е една сложна и драматична игра на погледи. Гунчо гледа на околния свят с невиждащ поглед, Моканина - обратно, е зрящ за най-незабележимите белези на мъката и болката. Мълчаливо, само с очи двамата се съюзяват в благородната лъжа, за да опазят Нонкината надежда. Питащите очи на момичето са “още светли, млади и усмихнати...” и Моканина безкрайно повтаря, че тези очи ще видят бялата лястовица, макар самият той да не вярва в чудото на спасението. Едно зло, едно страдание го навежда на мисълта за вечното и безконечно и човешко тегло.
Бялата лястовичка! Трудно е да се опише как в толкова малко създание се крият надеждите на толкова много хора. В разказа си „По жицата” Йовков ясно изразява тази надежда. Гунчо търси спасение за болното си момиче. Но не страдат само членовете на неговото семейство, страда и чуждият за тях човек - Петър Моканина. Той споделя тяхната болка, съчувства на непознатите.Когато човек е тъжен и отчаян, когато човек е безсилен пред съдбата,  дори и най-малката надежда го кара да продължи напред. Овчарят не е чувал за бялата лястовичка, но когато вижда сълзите в очите на болната девойка, изрича една лъжа, една благородна лъжа. Нещастното семейство продължава по пътя си да дири бялата лястовичка, да търси спасение за Нонка. И всеки търси тая птица – единствената надежда в живота.



Никол Стоименова
- VІІІ д клас

* * *

Много хора в днешно време са забравили какво е да имаш надежда, да вярваш. Мислят, че това е нещо ненужно, загуба на време. Аз бях една от тях – преди да прочета чудесния разказ на Йовков „По жицата”. Героите на Йовков са загубили надеждата още преди да срещнат Моканина, но той им казва, че щом има бял бивол, бяла мишка, защо да няма и бяла лястовица. И те му вярват! Често си задавам въпроса – ако нямам надежда в доброто, ще бъда ли същата, или ще стигна предела на своите възможности. Вече знам, че човек трябва да вярва, за да живее в по-добър свят.
Ина Николова - VІІІ д кл.
Не знам дали бялата лястовичка съществува. Може би това е само легенда. Но винаги трябва да има нещо, в което да вярваме. Надеждата крепи хората. Аз си поставям определена цел и се старая да я постигна, а не чакам бялата лястовичка да ми помогне. Ако разчитаме само на нея, няма да успеем в нищо, няма да се научим сами да се справяме с трудностите. Вярвам в много неща, но в митове и легенди – не. Животът ни изправя пред много изпитания, трябва да ги преодоляваме и без бялата лястовичка.   



Йорданка Филева - главен учител по литература,
ІІ СОУ “Проф. Никола Маринов” Търговище.

Йовков показва жестоки сблъсъци и конфликти, защото споделя идеята за съществуването на злото в света, но извън човека и независимо от него. Затова в творбите му има своеобразно нравствено надмогване на злото, което не е оставено да възтържествува. Човешкият живот е предопределен, но въпреки това за всеки има шанс да бъде спасен. Пътят на спасението е открит пред човека и той трябва да направи само някакъв жест, за да поеме по него. От това разбиране за човека и света произтича основният белег на Йовковия хуманистичен светоглед – вярата в човека и в неговите възможности да твори добро.
Колкото и тъжен, мрачен и зловещ да ни се струва светът, болката винаги може да бъде смекчена от обичта между хората. Ще я открием в детската усмивка, в благата дума, в бащината ласка, в майчината милувка. И тя ще грее безкрайна и лъчиста, често неочаквана точно там, където нещастието е най-голямо. Живеем в несъвършен свят. Мечтаем за любов и красота. Търсим нещо, в което да вярваме. И ако не ги откриваме около себе си, се връщаме към Йовковото творчество.
Там, в неговата „бяла страна”, където на воля лети бялата лястовица и пеят каруците на Сали Яшар.
Там, където се живее по законите на красотата.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево