Драгомил Георгиев


Всяко поколение има своите идоли-писатели, артисти, певци, спортисти, в които вгражда мечтите си за достойнство и чест, свобода и начин на живот. Тях то превръща в „учителите”  за пример на поведение и мислене, за вик, жест и дори израз на лицето. Приема ги като светини на великото и идеалистично, които продължава да следва с цялата си воля и енергия, за да си докаже, че са съдбовно запазени големите идеи и личности. Тях то митологизира, превръща ги в лице на доброто и традицията, а без нея сме „дърво без корен” /Николай Хайтов/. Да загубиш себе си, е лесно, но и жестоко в нашето съвремие на глобализация и модерни технологии. Последният роман на Галин Никифоров – „Лятото на неудачниците” е резултат на тези тревоги за необходимостта от съхраняване в паметта на магическия красив свят на детството, на „лятото” на живота ни, когато слънцето свети по-силно, чувствата и преживяванията са екваториални, тогава се лети в красиви пространства и видения сред „тайфуни с нежни имена” /Богомил Райнов/.
Книгата на Галин Никифоров – „Лятото на неудачниците”, Сиелa, 2010, 143 с., е оригинална, любопитна и четивна история. Тя идва след сборника с новели „Последната истина” /1998/ и романите „Умерено нежно” /2003/, „Добро момче” /2006/  „Фотографът: obcura reperta” /2009/.  Това е свежа и артистично разказана съвременна приказка за отминалия свят на едно поколение, което е на неудачници/удачници. На световния и национален хаос то противопоставя идеализма и сантиментализма си от спомените за родителите, с пъстротата от видения в паметта за училището и „вещиците”, с щуротиите и хобитата, с жаждата за съвест, доблест и добродетели. Всеки от героите е част от общото, от другите, от маргиналите   на „махалата” в провинциалния градец, но и от света, защото необратимо е съхранена различността на индивидуалното, на съкровеното Аз, което е нашият билет в пътя ни през времето и пространството към духовната вечност. Романът докосва нежните струни в душата на всеки от нас, затова в процеса на четенето, а и по-късно  на осмислянето, се запазва усещането за естетическа радост и блаженство, за топлота и сърдечност в диалога с героите. Те се превръщат в наши събеседници и приятели, защото са второто, другото Аз, закътано в душата ни, а  този процес на аналогии и асоциации е достатъчен за една добра книга на съвременната ни проза и литература.
   Темите за „бащи и деца” /И. С. Тургенев/,  за „двора с белоцветните вишни”/ Д. Дебелянов/, за „принцовете” /Дончо Цончев/ и за „самотните вятърни мелници”/ Станислав Стратиев/, а „авторът” пристрастно добавя още на „самотни състезания” и на „биплан в дъжда“ /Димитър Паунов/ чертаят художествените пространства на приказния свят на детството, когато се оформят някои от  най-прекрасните и рицарски черти на характера. За всеки човек това е запазена територия на индивидуалното пространство и време от Личната легенда /Паулу Коелю/, а докосването на тази струна води чрез феномена на изкуството до магията и пищната радост за душата, която започва да се къпе във вечните води на спомена за „тихия пролетен дъжд” на Николай Лилиев или за „пролетните води” на И. С. Тургенев.  В тези полета и светове ни води романът на младия и талантлив разказвач от Добрич Галин Никифоров, а  този избор от герои и теми, съдби и преживявания, стил и език е вече покана за задушевен диалог за непреходните и красивите кътчета на живота ни.
В тази съвременна притча героите са от една градска махала на дълбоката провинция, някъде далеч от столицата, както е при Иван Бунин или при Джон Стайнбек. Децата растат на  „улица без паваж” /Павел Вежинов/ в строгите български патриархални семейства на реда и дисциплината, със скритата магическа обич на възрастните към децата. Тя ще бъде разкрита, но за жалост след като Смъртта на Карлос Кастанеда, Тази, „която винаги ходела зад лявото рамо на човек” /с. 11/, посети родителите ни. Разказани са емоционално и пристрастно, със симпатия и обич историите на незабравимите приятели Пирона и Гаро, Бубата и доктор Божко, Влади и автора, малкото Паци, Пепа от Б клас и Мариела. Всеки от тези симпатични последователи на „ децата на града” на Христо Смирненски, Илия Бешков, Павел Вежинов и Емилиян Станев е от поколението, което е с жадно отворени очи към далечното и непознатото, красивото и мечтаното, донесено от музиката, книгите и филмите на Франк Запа, Арета Франклин, Бъди  Холи, Кийт Ричардс, на „Дийп Пърпъл”, „Шофьорът” с Райън О‘Нийл и Изабел Анджани. Това е поколението на битниците в Европа, а в България е на тези, които четат книги вечер на фенерче, а шахът и фотографията са друг и примамлив свят на тайнството. Атрактивно и сгъстено е маркирана съдбата на всеки от персонажите, които заедно преминават през закономерните конфликти с родителите. Идва времето на училищните влюбвания и разочарования, на студентските години и на изригванията на „индивидуалната интелигентност” /Даниел Голман/. Втурват се необратимо лутанията и съмненията на нашето съвремие, което е богато единствено на „пътища за никъде” /Богомил Райнов/. Тези деца „на две епохи” /П. Пенев/ стават истински, достойни студенти, войници, лекари, работници, творци с успехите и грешките си, с влюбванията и разделите , с разводите и децата си. Още заглавието ги кодира като „неудачници”, но те са по-скоро достойни мъже и жени, силни личности, защото преминават през лабиринтите на живота и остават истински хора с чест и достойнство и никога „ не са на колене” /Георги Джагаров/. Те изминават избрания „път през годините” /Константин Константинов/ на „самосъд“ /Любомир Левчев/ със силата и енергията на продължители на колумбовското начало на любимите герои от книгите – Робинзон Крузо и Граф Монте Кристо. Тези образи запазват виталността и жилавостта на българина през времето и годините, те никога не се уморяват да търсят и да искат, да обичат и да са обичани, което ги прави пример за следване и от днешните млади хора на България и на света от епохата на глобализацията и модерните технологии.
Авторът упорито ни показва необходимостта от съпоставки с персонажите на Димитър Паунов от „Биплан в дъжда” /П, Хр. Г. Данов,1987, 128 с./ – коменданта Сокиров, Пешо Желязната глава, Спиридон Халвата, Насо Глината, магическата  медицинска сестра Ана Симова, която напомня Анна Каренина на руския граф Толстой. Препратките са към „Малки състезания” и групата от живописни особняци като Филип Ексеров, побойника, певицата Пепа Белчева, която напомня героинята от „Оркестър без име”, инженер Андинов и още пресаджията Георев, Пепи Топалов, „гамена на Банишора”, Паскал Кубето, Ставри Бъчваров и други. Красиво е това диалогизиране на Галин Никифоров с обичан автор от 60-те години като Димитър Паунов, общото е в любовта им към артистичността и магията на спомена, към уханието на миналото и ароматите на детството, както е при Дебелянов, Йовков и Дора Габе, при приказника Ангел Каралийчев и епика на Добруджа Ивайло Петров. Ще ми се да прехвърлим мостовете и препратките и към световния романист Стивън Кинг със сборника „Особени сезони” /С, Бард, 2009, 493 с./ с новелите „Лятото на покварата” /”Способен ученик” и Есен над детството /”Тялото”/. Детството при младия добруджански романист и колоритния му събрат от Новия свят е в суровото време на съзряване в провинцията, на изправяне пред съдбовните изпитания, когато често пътят до другия е дълъг, труден, но и сърдечен, защото се раждат големите приятелствата завинаги, за цял живот. Крис, Горди, Дюшан и Теди живеят в Касъл Рок, градче до Мейн. Тези 12-годишни деца тръгват да открият „тялото” на убитото от влака дете, да изпитат екстремното усещане на срещата с ужаса от гледката, когато страхът смразява кръвта, мускулите и костите. Това е вид експеримент на възрастта, на жаждата за трескаво трупане на знание и памет.  Късата памет и „забравата”/Иван Вазов/ са резултат на страха, а да защитиш себе си и другите е отговорност, сила на характера и направен избор по дългия и трънлив път на самопознанието, но това е и посоката към щастието.    
В художествения модел на света е предпочетен биографичният метод на представяне на колективния образ на „неудачниците.” Романовият хронотоп е в класическия тип на Гьоте, Дикенс, Джек Лондон, Лев Толстой за романтичните и сантиментални „години на странстване” /В. Гьоте/, за да стигне до времето на зрелостта, на самотата и житейския опит на мъдростта. В тези невероятни години на колективното живеене в махалата се раждат истинското приятелство, спомените за цял живот, изригва „първата любов” /И. С. Тургенев/, която е задължително невероятна, съдбовна и феерична, платонична и рицарска Грешките са горди и чаровни, сбиванията не са жестоки, а са израз на пробуденото мъжко начало. Думите и сълзите са пречупени през финеса на свяна и притеснението, а слънцето в това единствено „лято” в живота ни свети и топли по неотразим начин и ако не съхраним „видяното и чутото”, „преживяното” /Иван Вазов/, то ще останем духовни инвалиди за цял живот. Художественото време лети през пространствата на градове и военни поделения, прескача често пъти границите и отново ни връща там…в махалата, в този храм на „стаята позната” /Димчо Дебелянов/.
Оригиналността, новаторството и постиженията на автора са още и в стила и езика на романа. Те са на радостта и еуфорията от артистичността на родените  метафори, на играта от културни мостове и препратки, на вицове и закачки, на виртуозна лекота във воденето на диалога. С един замах на четката се рисуват картини, детайли от портретната характеристика, както е при учителя Димитър Паунов, но и при други наши талантливи разказвачи като Станислав Стратиев, Дончо Цончев, но и при следващото поколение на Георги Господинов, Димитър Динев, Владислав Тодоров, Илия Троянов. Удоволствието от пристрастността към изобразявания свят на детството и спомена се принася и върху процеса на четенето като творчество и радост от общуването. Ето една от тези мили закачки с учителя, които знаем, че благородно ще ни прости: „Даскалицата по математика рядко излизаше от лудницата и когато това станеше, я връщаха да преподава” /с.20/. Красотата на делника е доближен до вица, до абсурда на невъзможното, но някъде там се ражда необикновеното, за да стане то литература и да се трансформира в изкуство.
Литературният и културният живот на България има естетическа потребност от такива книги като „Лятото на неудачниците” на Галин Никифорв с мъдростта за съхраняването на духовната светлина и топлина в душите ни, а това за автора става чрез запазването на приятелството или както пее Владимир Висоцки:”никой никога не се връща освен старите приятели”. Читателят стига до прозрението, че миналото не е непразно само ако е честно и достойно. Тогава то не е „ненужен спомен” /Димчо Дебелянов/, а „тук си, за да дариш уханието си на света, в който си се родил” /Букай, Х., Трите въпроса, Хермес, 2010, с. 126/.