Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БЕЗРОДИЕ"

БЕЗРОДИЕ

Тошо Лижев е роден на 15.09.1941 г. в село (сега град) Стражица, Великотърновско. Завършил е специалност "Славянска филология" в Софийския университет. Работил е като журналист, бизнесорганизатор, библиотекар, кредитен инспектор. С едно прекъсване от 20 години е издал досега 9 книги: „Градините на Марс” (1976, разкази), „Не стреляй дори на шега” (1978, разкази), „Омайко и Умейко” (1980, роман), „Невъзможен свят” (1980, новели), „Животът на една звезда” (1985, приказки), „Звездна люлка” (1986, приказки), „Планината присмехулник” (1987, разкази и новели), „ДУБЪЛ ЧАР” (2008, роман) и „Вселенско отмъщение” (2009, разкази). Има десетки публикации в периодиката и различни сборници. Превеждан е на руски, немски, испански, полски, чешки, унгарски... Живее във Варна.



- А ти?
- Инженер.
- На коя гара слизаш?
- На моята. Последната.
- Санким, в града живееш. Щото то инженери и на село има. Ама са все ябанджии, чужди значи. Техните – на оня край, те – на другия и се женят за другоселки, където работят. При нас дойдоха двамина и си взеха нашенки, единият дигна сватба, без да обади на родителите си, бързал. Майка ти, баща ти къде са?
Високият, късо подстриган млад мъж трепна. Дребното му, безучастно досега лице се извърна към прозореца на купето.
- Такива са сега младите – продължи бабичката, свела поглед в скута си. – Тичат към града като мушици на светло, а с какво ги блазни пустият му град, господ знае. Викат култура, кино, театър, ресторанти разни, свят голям, ама се не здрависват даже из къщята. И плюят. Гнусотия. Кога най-напрежки отидох при нашите, гледам – плочи, преметено, а някой се изхрачил на чистотията. Лошаво ми стана насред улицата. Оттогаз виждам само дето са плюли и хвърляли фасове. Гръбнакът ми е изкривен, все надолу ми са очите, може и от туй да е. Ама другото не го разбирам. Добре де, отишъл си на чуждото, завъртял си къща, народил си деца, а своето защо забравяш? Майка, баща, рода... На сестра ми синовете синцата се пръснаха по градищата. Я свърне някой на година-две към нас, я не. Иван, най-малкият, за десет години с едно писмо се обади. Сегиз-тогиз пращаше много здраве и армагани по нашенци. Чакаха хабер лани, чакаха, баща му не изтрая, вдигна се със старите си кокали, отиде да ги види. Какво носиш, тате, рекъл Иван, има ли в торбата нещо за хапване, за пийване? Снимки ви нося, рекъл сестриният, снимки, моя и на майка ви, да ги увеличиш на потрети, да ги туриш на стената, белким те подсещат да ни драсваш по някой ред за празниците, на гости да си дохождаш. И на дядото, и на бабата вотографиите, завити в таквазинка, в оризова хартия, да помните, рекъл, откъде сте, да не забравяте семето и корена си. А булката, снахата санким, се разсмяла. Тате, рекла, сега не е  модерно потрети по стените да се качат, ние, рекла, сме съвременно семейство.
Бабичката вдигна глава и притеснено огледа спътниците си. Младият инженер стоеше до прозореца. Двете възпълни, на средна възраст жени насреща й седяха със скръстени ръце. Момиченцето между тях сучеше с пръсти дългата си плитка, прибрало тъничките си, провиснали над пода нозе с незараснали драскотини по коленцата.
Влакът намали ход, лашна ги и спря.
- Много гари, много нещо – закима бабичката. – Пък разправят Българията била мъничка. Голяма е тя, голяяяма, де да беше малка...
Едната жена отсреща дръпна пердето.
- Не е гара. На полето сме.
В далечината мержелееха тъмнокеремидени покриви. От другата страна, откъм коридора, прозореца изпълваха белокаменни паметници на потънало в зеленина гробище.
Коридорът се оживи. Мярна се формената фуражка на кондуктора, който приканваше към спокойствие пътниците. Сърдит мъжки бас повтаряше подире му:
- Каква повреда, каква повреда? Какво ще j стане на линията, пладне е...
- Мамо ма, няма ли да се развалят яйцата? – обади се момиченцето. – Кога ще тръгнем?
Инженерът рязко се извърна и припряно, като се препъваше в краката на спътниците си, излезе.
- Тъй е тя, тъй – занарежда отново бабичката. – То и човекът се поврежда, какво остава за машината. Сега инженеринът ще види, той ги разбира тези работи, ще ни обади за повредата. Ти, бабиното, не се бой, влакът от стоене не се разваля. Нека си почине, я виж що народ е помъкнал на гърба си.
Вън край насипа пушеха мъже, подтичваха деца – вагоните лека полека се изпразваха. Високият слабоват спътник на бабичката и двете жени крачеше по дъното на канавката, зареял поглед към покривите.
Сви зад опашката на влака. На тридесетина метра железопътната линия правеше завой и там се бяха насъбрали пътници. Той ги приближи, надникна над раменете им. Почти до насипа, полузакрит в шубраците, се гушеше малък паметник с олющено, неясно женско лице в овална рамка. Младият мъж свъси вежди, обърна се и пое обратно между релсите.
Спря сепнат миг преди да се блъсне в буфера на последния вагон. Слезе от платното на линията. Седна. Бавно, напрегнато изви глава към завоя. Очите му се присвиха.
Шубраците потъмняха пред премрежения му поглед. Сега там нямаше пътници и не беше ден, а ясна звездна нощ. Пред паметника стояха две хлапета в бели конопени ризки, хванати за ръце. Релсите тичаха под нозете им с далечен примамлив звън, устните им безмълвно шепнеха: ще узнаем тайната ти, девойко, ще узнаем всички тайни на света, ще се върнем при тебе, ще превърнем своето село в център на вселената, където никой няма да иска да умира...
Тръсна глава.
Релсите избягаха надалече, отнесоха момчетата и той усети топлината. Прежуряше. Стана, отри чело. Тръгна по стръмното. Зад гърба му обедният въздух жужеше с хор гласове. Ще узнаем, девойко, тайната ти, ще узнаем, ще узнаем... каква тайна бе, хвърлила се е под влака, защото е била бременна... Ами, двойки е имала, много двойки, отгоре до долу в бележника, уплашила се е да не я бие баща й... Бременна... Двойки... Не, тук има тайна, като станем и ние ученици в гимназията...
Младият мъж се извърна.
От тук селото се виждаше цялото. Покривът на училището, по-висок и по-светъл от другите, се вишеше над тях.
Училище ли е сега това?
Някога едно момче беше стояло пред голямата двуетажна сграда със страхопочитание, тя му се струваше живо, мъдро, всезнаещо същество, викаше го, разговаряше с него, но дали не е било сън, дали не се е случило с някого другиго – силуетът сега приличаше на малка картонена къщичка, на мираж. Трепнат ли миглите ти и тя ще се разтопи безследно в маранята.
Пътят – старо, набраздено от пороите шосе – беше същият. Струваше му се, че помни всяко камъче, всяка извивка и той свърна, удари пряко из гъстата трева и храсталаци. Нозете му нагазиха сред магарешки бодили, по панталоните го задърпаха бабини зъби, обущата му хрускаха в сухата земя, пропадаха в невидими ямички.
От гробището го делеше разкривена ръждива ограда от бодлива тел.
Гледаше я смутен, изненадан. Защо ограда? Какво пази тя? Каква тайна брани?
Тайна? Що за глупава дума! Нали всичко е минало, свършено, останало в невъзвратимото детство. Отишло си е. Отдавна-отдавна е сложена точка на наивния романтизъм и празните мечтания; тайни няма, животът е ясен и прост, светът – достъпен и разбираем, миналото е без значение, всичко е напред, с търпение, ум и логика ти се открива и подчинява, непостижими неща не съществуват, каквато и задача да изникне, ще я реши, въпрос на време, а времето е еднопосочно, само към бъдещето и само натам има стойност, назад остават единствено спомените, но спомените са за старците, за силната действена личност те са бреме, а то няма да се промени, не ще оживее, не ще ти даде повече от обикновените сантименти. Важно е бъдещето, само бъдещето, само натам може да се стори нещо, да се усещаш жив, да знаеш, че струваш, че имаш някаква стойност и значение, всичко останало е излишно. Загадки няма. Няма.
Гробището лежеше пред него. Макар тихо и безмълвно, то изглеждаше съвсем реално: частица от настоящето, от движението, от времето.
Някога му викаха селището на вечния сън и влизаха в него безпрепятствено. Хлапетата от махалата идваха тук надвечер. Прецапваха плитката рекичка, която опасваше като петала селото, притичваха двадесетина метра по релсите на железопътната линия и се изкачваха по пътечката на ниския хълм. Тя криволичеше между гробовете. По нея по мръкнало се прибираха и възрастните от къра. Пътека сега нямаше. Натам, към старото гробище, растеше клонесто сливово дърво, чиито плодове не береше никой, дори децата, разправяха само Лудия Слави си варял ракия от падалиците...
Споменът за талисмана на селото извика в паметта други имена, случки; една пъстра, необикновено ясна картина оживя в представата му, но тя не приличаше на този пущинак, опасан от бодлива тел.
Наведе се, промуши се и затъна до коляно в бурен. Затърси отново с поглед онази слива и пътеката.
И изведнъж споменът избледня, стори му се, че е сбъркал, че е попаднал на непознато място. Обхвана го почти паническа боязън – къде ще намери  нейния  гроб сред тези посивели камъни, хлътнали тревясали могилки и напечени от жегата плочи?
Криволеше между тях, като час по час се озърташе. Беше сам, ала му се струваше, че зад всеки паметник, зад всеки кръст го наблюдават нечии очи. Счуваха му се въздишки. Съобрази, че долавя приглушения говор на пътниците под ската край спрелия влак. Да, бяха пътниците, но внушението не изчезна. С ненавист подминаваше поддържаните гробове с прекопана пръст и повехнали цветя в лимонадени бутилки, защото си беше дал сметка, че  той  не е сред тях, трябва да го дири сред другите – слегнати, тревясали. А те са толкова много! Разчиташе избледнели имена и дати, но и те му бяха чужди, потъваха безответно в паметта му.
Почувства се безпомощен както в полузабравения далечен ден, когато му обадиха, че майка му е мъртва; беше готов, както тогава, да се разридае, тялото му конвулсивно потръпна, после застина в някакво безчувствено вцепенение и той си помисли: ето, след толкова години е дошъл, а няма, не знае къде да клекнe. Никакъв белег, нищо не му напомняше онзи ден, като че ли него не го е имало. Колко време беше минало оттогава? Колко години и през ум не му е минавало, че от него трябва да има някаква следа? Сети се за вуйчо си, нейния брат, който живее на някакви тридесетина километра в окръжния град, за братовчедите си в съседното градче, те бяха съвсем близко...
Преди петилетка, месец след сватбата си, беше идвал на село. Водеше младата си хубава жена, на лелите и стринките очите им останахa в нея. Тогава си беше наумил да се отбие тук – да, да, веднъж се беше сетил!, - все се канеше да го стори през двата дни на гостуването, а те преминаха в ядене и пиене, роднините му ги гощаваха и им се радваха, разпитваха за града, за строежа, от трапези и приказки – право на гарата ги изпратиха. Беше щастливо време, за пръв и последен път безделничеше в цяла отпуска, забравил и обърканите проекти, и разправиите с чужденците, и ядовете със строителите. Накрай, преди да си тръгнат, му хрумна да покаже на жена си родната си къща, купена отдавна от преселник балканджия, ала и за нея не остана време, влакът не чака.
Сега той стоеше под ската. Беше същият влак. Беше онзи влак, с който напусна след гимназията селото. След института премина на два пъти, все нощем – спеше в кушет – и от онова последно гостуване комай не беше влизал във вагон. До София и зад граница пътуваше със самолет и целият му досегашен живот като че ли беше преминал с такава скорост: инвеститорската дирекция, заводите, командировки, раждането на сина, два-три пъти през зимния сезон на театър; времето не му стигаше, все му се струваше, че закъснява, изостава, а другите го изпреварват.
Сепна го свирка. Кондукторът подтичваше край вагоните и викаше на пътниците, а те бавно, като че ли с неохота се прибираха по купетата.
Докато слизаше по старото шосе и се катереше по железопътния насип, решението беше взето. И макар да се беше задъхал, отведнъж му олекна. Наумеше ли си нещо, той го вършеше. И сега знаеше, че ще го стори, дори си представяше паметника: от гранит, най-висок и най-личен, да се вижда и от влаковете, и от селото, най-внушителният в селото на вечния...
Стига! Точка по въпроса.
В устата си усещаше тръпчив блудкав вкус. Мяркаха му се бодили и остри, твърди като тел цветя. Теглеше го назад, измъчваше го желание да се обърне още веднъж, да свърши веднъж нещо наспроти логиката и благоразумието, да остане, но се застави да скочи на високото стъпало.
В купето бабичката омърлушена дремеше. Двете жени насреща й разговаряха полугласно. Той прескочи внимателно кошницата и черната престилка на старицата, седна в ъгъла.
- Чичо, тръгваме ли? – попита момиченцето.
Той кимна и се опита да му се усмихне.
Електровозът рязко дръпна, бабата се размърда и разтревожено възкликна:
- Стигнахме ли?
- Рано е, бабо.
- Тъй, тъй, рано... Е, все някогаш ще я сколасаме. И що, думате, станало с оная мома?
- Ами какво – обади се едната от жените насреща й, - прежалила си живота и турнала глава под машината.
Бабичката закима и се завайка.
- Стара история – намеси се инженерът. – Да има, да няма, тридесет години са минали оттогава.
- Боже, боже – занарежда старицата, - как не му е домиляло, отде е събрало такъв кураж?
- Но това е отдавна минала история – повтори с нескрито раздразнение инженерът. – Защо ви интересува? Какво толкова има? Щом веднъж се решиш, става лесно. Облякла си дългата празнична пола, тогава все с дълги поли са ходели, такава е била модата, но тя за всеки случай я закопчала с карфица под коленете си. Денят бил ветровит. Не е искала явно да й се разголват краката. Изчакала в шубраците и като чула пухтенето на локомотива, слязла на линията зад завоя, за сигурност, да не я види машинистът.
В купето настъпи мълчание. Влакът набираше скорост.
Това е то, помисли си инженерът, съдба. Не всичко зависи от нас. Помисли си го и изненадано осъзна, че тази бабешка, примиренческа философия му е чужда, противна, а се беше вкопчил в нея като в спасително откритие. Неочаквано се почувства гузен. Нагретият от слънцето дунапрен на тапицерията му пареше отдолу и той се усещаше както в онази минута на детството си, когато стопанката на съседската градина го беше заварила да седи над откраднатите царевични мамули, за да ги скрие от погледа й. После друга, натрапчива мисъл, спроти волята му, го затерза: ами ако не беше останал без билет за самолет? Ако влакът не беше спрял тук?
Занизаха се още рой скверни въпроси: къде ще сложи паметника, като не знае мястото на гроба?; кого да пита; защо излъга за локомотива, нали още в детството му по линията вече препускаха дизели; какво значение имаше обстоятелството момичето от паметника само ли се е отрекло от живота и каква точно машина го е блъснала; за кога, на коя дата след тридесет години се бяха наговорили за романтична среща в гробището с тогавашните си съученици; къде са те сега...
Струваше му се, че пропада в дълбока, бездънна яма, преследван от свирката на допотопен парен локомотив.
Чу глас:
- Колко бързо кара! Нали няма да се развалят яйцата, мамо?
Двете жени мълчаха. Бабичката също омърлушено клюмаше.
- Мамо, яйцата ще се развалят ли? - повтори въпроса си момиченцето.
- Няма, пиле, няма.
А крайпътните стълбове и дървета бягаха назад, бягаха, бягаха...

Славка Денева - "Стърнище"

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево