Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПРЕЗ ОКТОМВРИ"

ПРЕЗ ОКТОМВРИ

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в гр. Кюстендил. Завършва руска филология през 1971 г. Работи в литературната редакция на Радио София, а по-късно в издателство "Народна култура". Издател - "Нов Златорог" (от 1990). Поет и есеист, член на българския ПЕН клуб, член-кореспондент на френската академия "Маларме", член-учредител на движението "CAP A L'EST" на поетите-франкофони (Братислава, Словакия). Кирил Кадийски е автор на книгите: "Небесни концерти" (1979), "Ездач на мраморни коне" (1983), "Пясъчно време" (1987), "Перо от феникс и други стихотворения" (1991), "О кой" (1994), "Поезия" (1995), "Вечеря в Емаус" (2000), "Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета" (2001), "Green" (2002), "Черепът на Йорик и други стихотворения" (2004). Превежда от френски - Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и руски - Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор е на единствената книга с палиндроми в българската литература "Още нещо" и на поетическата антология "От Вийон до Виан". Негови книги са издавани във Франция (9 поетични книги), Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски. Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които са: "Иван Франко" - Украйна, "Голямата европейска награда за поезия" - Румъния, "Макс Жакоб" - Франция.


АЛЕКСАНДЪР БЛОК
1880-1921

НЕПОЗНАТАТА

Тук всяка вечер над терасите
се стеле здрачът гъст и сух
и властва с крясъци край масите
тлетворно-пролетния дух.

Крайградска прашна скука – алена,
огласяна от детски плач
и над вратата на бакалина
виси голям златист колач.

И килнали назад бомбетата,
край прелеза, щом падне мрак,
повеждат дамички контетата
сред ровища и буренак.

Скриптят весла – до кея близко са –
и глезен писък на жена,
а в свода пак криви се дискоса
на изхабената луна.

И всяка вечер тук, в локала ни,
приятелят ми е пред мен,
от парите в кръвта запалени
и той смълчан и примирен.

Стърчат лакеи, щъкат странници,
In vino veritas ечи.
и вдигат тостове пияници
с червени заешки очи.

И всяка вечер в пари винени
(или сънувам пак пиян)
пристегнат в диплите копринени
вън мярва се девичи стан.

Минава бавно край пияния
народ, в самотен полумрак,
и сред мъгли и сред ухания
тя сяда до стъклото пак.

И в древна магика покръстени,
следим вълшебната игра:
ръка изящна, цяла в пръстени,
и шапка с траурни пера.

Зад тъмния воал с унесени
очи в дълбоките тъми
аз виждам брегове магесани
и омагьосани земи.

И чуждо слънце ми е връчено,
и в тъмни тайни посветен,
аз чувствам със сърце измъчено
как виното държи ме в плен.

И люшкат се перата в сънните
недра на мозъка, трептят
и там, на онзи бряг, бездънните,
лазурните цветя цъфтят.

В душата ми лежи съкровище
и ключът му е само в мен!
In vino veritas, чудовище!
И аз тъй мисля всеки ден.

1906



ПРЕЗ ОКТОМВРИ

Прозореца отварям. Ама че
мъртвило из града!
На двора конче – рижо пламъче –
трепери на студа.

Снежинка носи се сред вятъра
като замръзнал дъх.
И зеленее само шатъра
на борче с хилав връх.

Как бодро, младо беше времето,
но е до време май.
Детето зъзне вън – да вземе то
да си върви накрай.

Тук всичко, всичко е по старому,
тъй дните ще летят:
за кончето и за другаря му
противен е студът.

И без каквито да е поводи
съм на тавана пак.
Не слуша никой мойте доводи,
подложиха ми крак.

Аз искам воля само, целия
живот свободен, лих;
но няма радости, веселия,
откакто се пропих.

Звездата, в чашата потънала,
все там ли ще е – в плен?
Но на – кръжи душата звъннала:
звездата пак е с мен!

В очите ми трепти – сияеща,
люлее се в мъгла...
Животът от далечни краища
се връща пак. С крила!

Богатството ми не е ничие
и, никому длъжник,
усетих свойта мощ, величие!
И ето, литвам! С вик!

Летя... към кончето, другаря му,
през вихри, дим студен...
И всичко пак си е по старому,
но само че без мен!

октомври 1906




РУСИЯ

И както в златните години
три стари повода плющят
и тънат писани главини
в разкаляния селски път.

Русия, просешка Русия,
за мен селата с вид суров
и песните като стихия
са първи сълзи от любов!

Да те оплаквам не умея,
аз нося кръста с лекота...
На който искаш чародеец
отдай разбойна красота!

Да те подмами и забегне –
не ще пропаднеш лесно ти
и само грижата ще легне
върху прекрасните черти.

В реката от сълзи горчиви
поредна капка чиста жал...
Но ти си пак гори и ниви,
и над очите – пъстър шал...

И пътят дълъг става лесен
животът вече не горчи,
щом изпод кърпата в унесен
копнеж те стрелнат две очи,
и в утрото коларска песен
със скръб каторжна зазвучи.

1908




*   *   *

Аз помня тягостната мъка:
нощта догаряше навън,
излегната и белоръка
в лъчи зареше тя насън.

Гори, измъчва, унижава
животът всуе изживян;
и ето че денят изгрява,
от куполите очертан.

По тротоара учестени
по-остро стъпките кънтят
и с капки в локвите студени
чертае кръгове дъждът.

И утрин тиха, тиха, тиха...
Въпроси всуе – и безброй;
и нищичко не облекчиха
сълзите в пролетен порой.

1908




*   *   *

Пиян съм пак. С пиянска стойка
крепя кръчмарския тезгях.
Вън мойто щастие на тройка
изчезна в снежен дим и прах.

Лети в снега на времената,
сред далнини от векове...
И само гвоздеи в душата
сребрист подковен звън кове.

Изхвърчат искри в мрачината,
от тях е светла, светла тя...
Звънчето бъбри под дъгата,
че щастието отлетя...

И само сбруята от злато
искри в нощта... звъни – дин-дан...
А ти, душа... душа, която...
И аз пиян... пиян-залян...

26 октомври 1908




*   *   *

Изкуството – товар нелек!
А как се радваме – поети –
на нещо дребно в тоя век!
От ленност сладостна обзети,
как само чувстваме кръвта,
запяла в младите ни жили,
пожарите на любовта
зад облаците лекокрили,
с които мами ни сама;
животът ни – шампански блясък
сред нежно-мъркащия врясък
на мигащото cinema!

А след година – скръб унила,
умора, нов чужбински бряг,
тълпа и на екрана пак
черти на французойка мила.

1909

Кирил Кадийски

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево