КРАЕВЕД С ВЪЗРОЖДЕНСКИ ДУХ
Атанас Пеев е роден в с. Златия, Добричко. Има висше икономическо образование. Автор е на 22 книги за Добруджа. Проучил е повече от 150 родове на изтъкнати исторически личности от национална и регионална величина и е установил връзките им с Добруджа. Сред тях са родовете на Георги Раковски, капитан Георги Мамарчев, поп Паскал, Пею Буюклията, Димитър Калъчлията, Райна Княгиня, Дядо Павел Атанасов, Ловчо Стоянов, Йордан Йовков, Капитан Димитър Списаревски, майор Георги Векилски, Захари Медникаров, Райко Тонев, Петър Крумов, Кръстьо Кьорпенчев и много други. Бил е 32 години на щатна журналистическа работа. Шестнадесет от тях е кореспондент на БТА в Добрич.
Атанас Пеев е почетен гражданин на Добрич /2002/. Удостоен е /2006/ със Златна лира на Съюза българските музикални и танцови дейци. Почетен член е /2006/ на Българската генеалогична федерация „Родознание”, в чиято почетна книга е вписано името му. Той е единственият двукратен носител на званието „Почетен член” на съюза на краеведите в България /2006 и 2010/.
Да се говори и разказва за такъв деликатен и хрисим човек като Данаил Бекяров е твърде отговорно и не е дадено на всеки. Беше достолепен, с горда осанка, винаги елегантен, скромен и красив. С ерудираността си, с богатата си обща и професионална култура и с изисканото си европейско възпитание, той се извисяваше над колегите си. Всяка фибра от лицето му излъчваше доброта и човещина. Някои го смятаха за особняк и за човек със затворен характер, а той с поведението си ги опровергаваше, защото мереше всяка дума, която казваше.
В семейството на родолюбивите българи Донка и Стефан Бекярови се родили три деца - Василка, Данаил и Николай. Дъщерята завършила във Варна. Данаил дошъл на този свят на 31 януари 1911 година в Добрич. През1934 г. се дипломирал в юридическия факултет на Сорбоната в Париж – висше учебно заведение, което малцина добруджанци са завършили дотогава. По-малкият брат Николай Бекяров бил обичан и уважаван от поколения добруджанци известен невролог, завършил медицина в Букурещ. Съдбата на родителите му била съдба на много други добруджански българи - преселили се от Котел.
Данаил Бекяров беше харизматична личност. Беше почтен в отношението си към другите, не беше майстор на разгорещения спор, дори го отбягваше. Не се биеше в гърдите с превъзходната си биография, както биха сторили други на неговото място. През Балканската война баща му участвал в боевете при Одрин. След нея отишъл доброволец в ІІІ-а Българска армия на генерал Стефан Тошев и се е сражавал за освобождението на Добруджа от румънска окупация през 1916 г. По-скромна била биографията на майка му - Донка Бекярова членувала в женското дружество „Майчина грижа” в Добрич. В миналото Данаил Бекяров бил сред най–младите членове на Българската миноритарна /национална/ партия в Добруджа и неин активен деятел до разтурването ѝ. По време на следването си в Париж /1930-1934/ се среща с голямата българска поетеса и видна общественичка Дора Габе. Обявил се срещу идеята за Балканска федерация, която целяла узаконяването на границите, определени на България от жестокия за страната ни Ньойски мирен договор от 27 ноември 1919 г. Известни са монографичните му изследвания „Българското малцинство в Добруджа” и „Юридическа постановка на миноритарния въпрос”. Секретар е на Българския народен университет /БНУ/ в Добрич от 1935 до 1942 г. Ценни за българската историческа наука са изследванията му за добруджанския периодичен печат от 1880 до1893 г.
Данаил Бекяров бе обществено ангажиран и позитивен човек и има заслуги и като политическа личност с определени позиции. При масовите репресии и арести на българи от Добричко и Силистренско през 1936 г. с известния добрички поет Борис Колев и други интелектуалци от града изпращат протестна телеграма до тогавашния румънски министър–председател Георге Татареску. Работи неуморно и се среща с изявените добруджански публицисти и общественици Христо Капитанов, Любен Станчев, Яни Калиакренски, Пенчо Господинов и с други видни българи. От 1941 до 1943 г. Данаил Бекяров е експерт-консултант в Министерството на външните работи по прилагането на клаузите по Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. за уреждане на спорните въпроси. Отдава на правото 40 години от живота си – половината като адвокат, а другата половина – като съдия в Добричкия окръжен съд. Много са публикациите му в националния и регионалния всекидневен и периодичен печат. Но книгите му са две – „Материали и спомени за добруджанския периодичен печат. Вестници и списания, излезли в Добрич от 1919 до 1940 г.” и „Хаджиоглу Пазарджик. Някогашният Добрич от 14 в. до 1882 г.”. Но и те са достатъчни да го поставят в редиците на най-талантливите, винаги търсещи и най-авторитетни краеведи от национална величина. Едва ли броят на книгите е критерия за таланта на един творец, за неговите творчески възможности и за интелектуалния им потенциал. И с двете си книги Данаил Бекяров ще заеме едно от челните места сред най-стойностните изследователи в добруджанското краезнание, а не само в него.
Съвсем заслужено през 1999 година Данаил Бекяров бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Добрич”. Преди него това звание получи друг достоен краевед – юристът Любен Бешков. Тогава Данаил Бекяров обрисува най-добре себе си, заявявайки: „Аз съм скромен човек, не обичам шумотевицата… предпочитам да съм анонимен… Избягвам връзките си с големци и управници. Не се чувствам добре сред тях. Най-добре ми е сред колеги-юристи и журналисти, сред приятели, с добри хора.” Бихме попитали – а колко са у нас творците, които биха се охарактеризирали толкова искрено и точно? Прекланяше се пред историческата значимост на Народно читалище „Йордан Йовков” в Добрич и неговия главен булевард „25 септември”. Обичаше читалището, защото от 1940 до 9 септември 1944 година бил негов секретар. Като адвокат прави необходимото за узаконяването му, набира членове, неуморен бил по събирането на книжен фонд. До настаняването в собствена сграда на читалището то се помещавало в адвокатската му кантора. Изпитваше особени чувства към главната улица на града, защото с вълнение си спомнял за посрещането на българските представителни военни части на историческия за добричлии 25 септември 1940 г., когато градът беше освободен от многолетното чуждо господство. Той остана в спомените ни като земен, духовно извисен и добронамерен. Все още има хора, които са дълбоко убедени, че за влога в духовната ни съкровищница основно мерило е броят на написаните книги. Нека да си спомним за Христо Ботев и Никола Вапцаров. Те написаха по една стихосбирка, но се наредиха в българската литература сред най-добрите поети. Така, че и Данаил Бекяров и с двете си книги ще остане сред най-можещите творци на добруджанското краезнание, а и не само в него! А за да покаже, че обича читалището и главната улица на родния си град в студ и пек, в дъжд и сняг той всеки ден в 17.30 часа слизаше по едната от черните ивици на улицата до градския парк и се връщаше точно в 18.30 часа по другата ивица. Спираше за десетина минути пред читалищната сграда и се прибираше. Правеше го всеки ден почти до края на дългия си живот. Може би това е впечатлило някого, за да го счита за особняк!
Данаил Бекяров бе живата история на Добрич. Богат беше личният му архив, в който малцина надникваха. Подбираше приятелите си, не им се откриваше току-така. Беше перфекционист, човек с много знания за административното управление на града, за историята на неговите квартали и за житието-битието на най-интересните и колоритни добричлии. По всеки проблем имаше позиция, но не влизаше в разгорещени спорове. Беше винаги деликатен и дипломатичен. Активен беше и като член на Дружеството на краеведите „Отец Павел Атанасов” в Добрич. Участваше в дебатите с мъдрите си умозаключения. Всяка негова дума тежеше на мястото си.
Патриархът на българското краезнание Данаил Бекяров си отиде от този свят на 18 октомври 2006 година. Остана в нашата памет като краевед с възрожденски дух. Дни преди да ни напусне казал на съпругата си Вяра: „След Добруджа най-много обичам тебе…!” А на такива изповеди са способни само силните мъже! Та нали подобна бе изповедта на великия Ботев, който бе признал, че след Отечеството си най-много обича жена си Венета!
Атанас Пеев е почетен гражданин на Добрич /2002/. Удостоен е /2006/ със Златна лира на Съюза българските музикални и танцови дейци. Почетен член е /2006/ на Българската генеалогична федерация „Родознание”, в чиято почетна книга е вписано името му. Той е единственият двукратен носител на званието „Почетен член” на съюза на краеведите в България /2006 и 2010/.
Да се говори и разказва за такъв деликатен и хрисим човек като Данаил Бекяров е твърде отговорно и не е дадено на всеки. Беше достолепен, с горда осанка, винаги елегантен, скромен и красив. С ерудираността си, с богатата си обща и професионална култура и с изисканото си европейско възпитание, той се извисяваше над колегите си. Всяка фибра от лицето му излъчваше доброта и човещина. Някои го смятаха за особняк и за човек със затворен характер, а той с поведението си ги опровергаваше, защото мереше всяка дума, която казваше.
В семейството на родолюбивите българи Донка и Стефан Бекярови се родили три деца - Василка, Данаил и Николай. Дъщерята завършила във Варна. Данаил дошъл на този свят на 31 януари 1911 година в Добрич. През1934 г. се дипломирал в юридическия факултет на Сорбоната в Париж – висше учебно заведение, което малцина добруджанци са завършили дотогава. По-малкият брат Николай Бекяров бил обичан и уважаван от поколения добруджанци известен невролог, завършил медицина в Букурещ. Съдбата на родителите му била съдба на много други добруджански българи - преселили се от Котел.
Данаил Бекяров беше харизматична личност. Беше почтен в отношението си към другите, не беше майстор на разгорещения спор, дори го отбягваше. Не се биеше в гърдите с превъзходната си биография, както биха сторили други на неговото място. През Балканската война баща му участвал в боевете при Одрин. След нея отишъл доброволец в ІІІ-а Българска армия на генерал Стефан Тошев и се е сражавал за освобождението на Добруджа от румънска окупация през 1916 г. По-скромна била биографията на майка му - Донка Бекярова членувала в женското дружество „Майчина грижа” в Добрич. В миналото Данаил Бекяров бил сред най–младите членове на Българската миноритарна /национална/ партия в Добруджа и неин активен деятел до разтурването ѝ. По време на следването си в Париж /1930-1934/ се среща с голямата българска поетеса и видна общественичка Дора Габе. Обявил се срещу идеята за Балканска федерация, която целяла узаконяването на границите, определени на България от жестокия за страната ни Ньойски мирен договор от 27 ноември 1919 г. Известни са монографичните му изследвания „Българското малцинство в Добруджа” и „Юридическа постановка на миноритарния въпрос”. Секретар е на Българския народен университет /БНУ/ в Добрич от 1935 до 1942 г. Ценни за българската историческа наука са изследванията му за добруджанския периодичен печат от 1880 до1893 г.
Данаил Бекяров бе обществено ангажиран и позитивен човек и има заслуги и като политическа личност с определени позиции. При масовите репресии и арести на българи от Добричко и Силистренско през 1936 г. с известния добрички поет Борис Колев и други интелектуалци от града изпращат протестна телеграма до тогавашния румънски министър–председател Георге Татареску. Работи неуморно и се среща с изявените добруджански публицисти и общественици Христо Капитанов, Любен Станчев, Яни Калиакренски, Пенчо Господинов и с други видни българи. От 1941 до 1943 г. Данаил Бекяров е експерт-консултант в Министерството на външните работи по прилагането на клаузите по Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. за уреждане на спорните въпроси. Отдава на правото 40 години от живота си – половината като адвокат, а другата половина – като съдия в Добричкия окръжен съд. Много са публикациите му в националния и регионалния всекидневен и периодичен печат. Но книгите му са две – „Материали и спомени за добруджанския периодичен печат. Вестници и списания, излезли в Добрич от 1919 до 1940 г.” и „Хаджиоглу Пазарджик. Някогашният Добрич от 14 в. до 1882 г.”. Но и те са достатъчни да го поставят в редиците на най-талантливите, винаги търсещи и най-авторитетни краеведи от национална величина. Едва ли броят на книгите е критерия за таланта на един творец, за неговите творчески възможности и за интелектуалния им потенциал. И с двете си книги Данаил Бекяров ще заеме едно от челните места сред най-стойностните изследователи в добруджанското краезнание, а не само в него.
Съвсем заслужено през 1999 година Данаил Бекяров бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Добрич”. Преди него това звание получи друг достоен краевед – юристът Любен Бешков. Тогава Данаил Бекяров обрисува най-добре себе си, заявявайки: „Аз съм скромен човек, не обичам шумотевицата… предпочитам да съм анонимен… Избягвам връзките си с големци и управници. Не се чувствам добре сред тях. Най-добре ми е сред колеги-юристи и журналисти, сред приятели, с добри хора.” Бихме попитали – а колко са у нас творците, които биха се охарактеризирали толкова искрено и точно? Прекланяше се пред историческата значимост на Народно читалище „Йордан Йовков” в Добрич и неговия главен булевард „25 септември”. Обичаше читалището, защото от 1940 до 9 септември 1944 година бил негов секретар. Като адвокат прави необходимото за узаконяването му, набира членове, неуморен бил по събирането на книжен фонд. До настаняването в собствена сграда на читалището то се помещавало в адвокатската му кантора. Изпитваше особени чувства към главната улица на града, защото с вълнение си спомнял за посрещането на българските представителни военни части на историческия за добричлии 25 септември 1940 г., когато градът беше освободен от многолетното чуждо господство. Той остана в спомените ни като земен, духовно извисен и добронамерен. Все още има хора, които са дълбоко убедени, че за влога в духовната ни съкровищница основно мерило е броят на написаните книги. Нека да си спомним за Христо Ботев и Никола Вапцаров. Те написаха по една стихосбирка, но се наредиха в българската литература сред най-добрите поети. Така, че и Данаил Бекяров и с двете си книги ще остане сред най-можещите творци на добруджанското краезнание, а и не само в него! А за да покаже, че обича читалището и главната улица на родния си град в студ и пек, в дъжд и сняг той всеки ден в 17.30 часа слизаше по едната от черните ивици на улицата до градския парк и се връщаше точно в 18.30 часа по другата ивица. Спираше за десетина минути пред читалищната сграда и се прибираше. Правеше го всеки ден почти до края на дългия си живот. Може би това е впечатлило някого, за да го счита за особняк!
Данаил Бекяров бе живата история на Добрич. Богат беше личният му архив, в който малцина надникваха. Подбираше приятелите си, не им се откриваше току-така. Беше перфекционист, човек с много знания за административното управление на града, за историята на неговите квартали и за житието-битието на най-интересните и колоритни добричлии. По всеки проблем имаше позиция, но не влизаше в разгорещени спорове. Беше винаги деликатен и дипломатичен. Активен беше и като член на Дружеството на краеведите „Отец Павел Атанасов” в Добрич. Участваше в дебатите с мъдрите си умозаключения. Всяка негова дума тежеше на мястото си.
Патриархът на българското краезнание Данаил Бекяров си отиде от този свят на 18 октомври 2006 година. Остана в нашата памет като краевед с възрожденски дух. Дни преди да ни напусне казал на съпругата си Вяра: „След Добруджа най-много обичам тебе…!” А на такива изповеди са способни само силните мъже! Та нали подобна бе изповедта на великия Ботев, който бе признал, че след Отечеството си най-много обича жена си Венета!
