ДА СИ СПОМНИМ ЛЕСЯ
Олена Димитрова
Българо-украинско дружество ”Добруджа-Украйна”
Всеки ден по света се отбелязват най различни паметни дати: годишнини на събития, юбилеи, Дни на какво ли не. Преглеждам календар на паметните дати в Украйна. Една от първите големи дати през тази година е 140-та годишнина от раждането на Леся Украинка. В паметта ми изплува портрет на една много красива жена. Замислям се. Какво си спомням за нея? Думи, определения: поетеса, писателка, преводач; изключително талантлива, велика, гениална. Няколко римувани реда:
Стояла я i слухала весну,
Весна менi багато говорила,
Спiвала пiсню дзвiнку, голосну,
То знов таємно тихо шепотiла...
И още един спомен за редовете от училищната програма, в които тъгува за родната Украйна. И Мавка... разбира се – Мавка! Прекрасна и трагична самодива от драмата „Горска песен”. И... и това, горе-долу, е всичко. Учудвам се. Как така? Нима е възможно да съм забравила всичко, което прочетох някога?! Започвам да търся информация в интернет. Намирам (да живее Google!) Енциклопедия на Леся Украинка и доста статии и на украински език и три на български, едно малко томче поезия в библиотечката на българо-украинско дружество “Добруджа-Украйна” и една книга избрани творби в превод на български в библиотека “Дора Габе”.
Все пак, коя е Леся Украинка?
Лариса Петривна Косач, родена на 25 февруари 1871 г. в г. Новоград-Волински, Украйна. Дъщеря на адвокат и на писателката Олена Пчилка. Пише първото си стихотворение на 9 години. През 1884 г., за първи път, в списание „Лвов” се появяват две нейни стихотворения. Тук тя за пръв път използва псевдонима си „Леся Украинка”. Изключително музикална, тя започва да свири на пиано и да композира кратки музикални пиеси още от петгодишна. Музикалната й кариера, обаче, не се състои – намесва се съдбата – десетгодишна Леся се разболява от туберкулоза на костите, засегната е лявата ръка, последва операция. Оттук насетне, през целия си живот тя се бори със заболяването, с лечебна цел пътува до Крим, из цяла Европа.
А през юни 1894 г. идва в България. Интересът на Леся Украинка към България не е случаен. Тук живее нейния вуйчо - известният украински учен и политически деец професор Михайло Драгоманов, преподавал история във Висшето училище - сега Софийски университет "Св.Климент Охридски". През годината, прекарана в България, Леся се запознава с Алеко Константинов, скулптора Борис Шац, университетските преподаватели Иван Георгов и Борис Минцес, поетесата Мара Белчева и други, посещава заседание на Народното събрание.
И където и да отиде събраните впечатления, мисли, емоции се превръщат в стихове. Пише и проза, превежда: творбите на Хайнрих Хайне, Иван Тургенев, Адам Мицкевич, Виктор Юго, „Макбет” от Уилям Шекспир, „Inferno” на Данте, произведения на Джордж Байрон и Герхарт Хауптман.
Последните си години Украинка прекарва в Грузия и Египет. Въпреки напредналото си заболяване, тя неуморно продължава да пише чак до своята смърт. Почива на 1 август 1913 г. в грузинския град Сурами. По-късно тленните й останки са пренесени към Киев и положени в Байково гробище.
За живота на Леся Украинка са написани много книги, заснети са филми. Нейните драми „Горска песен” и „Каменният господар” се играят в театрите. Талантлива, велика, гениална – всички подобни епитети са верни.
Само че в забързаното си всекидневие, в борбата за насъщния забравяме за поезия и поетите, забравяме класиците, не се и сещаме за съвременниците. Колко от нас след завършването на училище препрочитат Христо Ботев или Тарас Шевченко? Отворих напосоки книга с избраните творби на Леся Украинка в български превод. Зачетох се:
...В старо време, в край далечен
и в години неизвестни,
имало поет – нещастен,
но с голям талант за песни...
Нещо много познато имаше в ритъма, като че ли тих женски глас зазвуча наблизо, но неразбираемо, като зад стената. Отворих украинското томче и сякаш някаква врата се отвори. Спомних си: аз съм малка, а майка ми ми чете „Стара приказка” на Леся Украинка...
Все пак, добре, че има годишнини. Нека си припомним забравеното.
Да отворим книга...
Леся Украинка
НАДЕЖДА
Живея без радост, живея във плен;
надеждата само не гасне у мен:
на видя с очите си пак Украина,
на видя пак своята скъпа родина,
да видя пак синия Днепър пред мен,
а после да легна във гроба студен,
да видя пак хълмите голи в степта
и пак да си спомня за мойта мечта.
Живея без радост, живея във плен;
надеждата само не гасне у мен.
Луцк, 1880
* * *
Стоях сама и слушах пролетта.
Тъй много и тъй весело мълвеше.
Звънлива песен пееше ми тя
и тайнственно, и тихо ми шептеше.
Тя все ми пееше за любовта,
за младостта, надеждите разкрити.
И пак, и пак повтаряше ми тя
това, което чувах от мечтите.
1893 – 1894
НА ДРУГАРИТЕ
О, дни в далечен край, ще ви запомня аз!
Ще помня онзи дом и чужд, и роден.
Там често чувах трепетния глас
на истината – тъжно благороден.
И някак просто строгите въпроси
заставаха пред мен за първи път.
Там ми говореха герои белокоси:
„На нас ни стига! Днес е ваш редът!
Редът е ваш, но де сте? Говорете!
Нима несмелия, така отпаднал глас,
пропит с безпомощните сълзи на детето,
принадлежи наистина на вас?
Нима пред славните събития мълчите
или пък в отговора ви личат
стенанията, сълзите, мечтите
и сили нямате по своя път?
Нима е тъй?...” И в мене като рана
горяха тия обвиняващи слова.
Като на стълб позорен прикована,
мълчах с наведена от срам глава...
Защо сега мълчите, мили мои братя?
Доволни ли сте? Нищо ли не ви тежи?
Нима без жал ви е притиснала съдбата?
Или по-ясен път пред вас лежи?
Да утешим борците побелели,
че всеки между нас е воин несравним;
ако ли не – да кажем тъжно смели
на старите: „След вас не ще вървим!”
1895, София
Стиховете са взети от библиотека „Избрани творби” Михайло Коцюбински, Леся Украинка Народна култура, София, 1978г. Превод: Стоян Бакърджиев,
"Писмата ти винаги ухаят на повехнали рози…"
/До Сергий Мержински - Съвременниците го описват като изключителна личност, романтик, революционер, един от първите пропагандисти на марксизма в Украйна и Беларус. Както и Леся, в Ялта той се лекува – туберкулоза на белия дроб. Между тях се завързва искрено и близко приятелство, прераснало в обич. Те често се срещат. На 7 януари 1901 г. Леся отива в Минск да се грижи за болния. На 3 март 1901 г. на Сергей става съвсем зле. Умира в ръцете на Леся/
Леся Украинка
Превод от украински: Олена Димитрова.
Писмата ти винаги ухаят на повехнали рози, ти, горкото ми повехнало цвете!
Лек, тънък аромат, като спомен за някаква скъпа, минала мечта. И нищо повече не впечатлява така сърцето ми както това ухание, тънко, леко но неотменно, неотвратимо, припомня ми за това, което сърцето ми предрича и на което не искам, не мога да вярвам. Приятелю мой, скъпи мой приятелю, създаден за мене, как може да живея сама, сега, когато познавам друг живот? О, аз познавам и друг живот, изпълнен с някакво режещо, пропито със съжаление и тъга щастие, което ме изгаряло, измъчвало, карало да си кърша ръцете и да се удрям, да се удрям в земята, в дивото желание да умра, да изчезна от този свят, където щастие и мъка така лудешки се преплитат. А после и щастието и мъката секнаха така ненадейно, като детско ридание, и аз видях теб. Виждах те и по-рано, но не толкова прозирно, а сега тръгнах към теб с цялата си душа, както разплакано дете отива в прегръдките на онзи, който го съжалява. Нищо, че никога не си ме прегръщал, нищо, че между нас не е имало и помен за целувки, о, аз ще тръгна към тебе от най плътните прегръдки, от най сладките целувки!
Само с тебе не съм сама, само с тебе не съм в чужбина. Само ти умееш да ме спасяваш от мен самата. Всичко, което ме притеснява, всичко, което ме измъчва, знам, ще отнемеш с тънката си трепереща ръка, - тя трепти като струна, - всичко, което помрачава душата ми, ти ще прогониш с лъчите на блестящите си очи, - о, издръжливи към живота хора нямат такива очи!
Това са очите от друг свят...
Приятелю мой, приятелю мой, защо писмата ти миришат като повехнали рози?
Приятелю мой, приятелю мой, защо не мога да полея ръцете ти, ръцете ти, които трептят като струни, с горещите си сълзи?
Приятелю мой, приятелю мой, нима самотна ще загина? О, вземи ме със себе си, и нека вехнат над нас бели рози!
Вземи ме със себе си.
Ти, може би, имаш някаква друга мечта, където ме няма? О, скъпи мой! Аз ще създам за тебе свят, нов свят на новата мечта. Нали за тебе започнах новата мечта на живота, аз за тебе умрях и възкръснах. Вземи ме със себе си. Така се страхувам да живея! Дори с цената на новата младост, пак не искам живот. Вземи, вземи ме със себе си, ще тръгнем тихо сред цялата гора от мечти и ще се изгубим двамата бавно в далечината. А на мястото, където бяхме в живота, нека розите вехнат, вехнат и ухаят като твоите любими писма, мой приятелю...
През мрака в простора протягам ръцете си към тебе: вземи, вземи ме със себе си, това ще е моето спасение. О, спаси ме, любими!
И нека вехнат бели и розови, червени и сини рози.
7.11.1900
Българо-украинско дружество ”Добруджа-Украйна”
Всеки ден по света се отбелязват най различни паметни дати: годишнини на събития, юбилеи, Дни на какво ли не. Преглеждам календар на паметните дати в Украйна. Една от първите големи дати през тази година е 140-та годишнина от раждането на Леся Украинка. В паметта ми изплува портрет на една много красива жена. Замислям се. Какво си спомням за нея? Думи, определения: поетеса, писателка, преводач; изключително талантлива, велика, гениална. Няколко римувани реда:
Стояла я i слухала весну,
Весна менi багато говорила,
Спiвала пiсню дзвiнку, голосну,
То знов таємно тихо шепотiла...
И още един спомен за редовете от училищната програма, в които тъгува за родната Украйна. И Мавка... разбира се – Мавка! Прекрасна и трагична самодива от драмата „Горска песен”. И... и това, горе-долу, е всичко. Учудвам се. Как така? Нима е възможно да съм забравила всичко, което прочетох някога?! Започвам да търся информация в интернет. Намирам (да живее Google!) Енциклопедия на Леся Украинка и доста статии и на украински език и три на български, едно малко томче поезия в библиотечката на българо-украинско дружество “Добруджа-Украйна” и една книга избрани творби в превод на български в библиотека “Дора Габе”.
Все пак, коя е Леся Украинка?
Лариса Петривна Косач, родена на 25 февруари 1871 г. в г. Новоград-Волински, Украйна. Дъщеря на адвокат и на писателката Олена Пчилка. Пише първото си стихотворение на 9 години. През 1884 г., за първи път, в списание „Лвов” се появяват две нейни стихотворения. Тук тя за пръв път използва псевдонима си „Леся Украинка”. Изключително музикална, тя започва да свири на пиано и да композира кратки музикални пиеси още от петгодишна. Музикалната й кариера, обаче, не се състои – намесва се съдбата – десетгодишна Леся се разболява от туберкулоза на костите, засегната е лявата ръка, последва операция. Оттук насетне, през целия си живот тя се бори със заболяването, с лечебна цел пътува до Крим, из цяла Европа.
А през юни 1894 г. идва в България. Интересът на Леся Украинка към България не е случаен. Тук живее нейния вуйчо - известният украински учен и политически деец професор Михайло Драгоманов, преподавал история във Висшето училище - сега Софийски университет "Св.Климент Охридски". През годината, прекарана в България, Леся се запознава с Алеко Константинов, скулптора Борис Шац, университетските преподаватели Иван Георгов и Борис Минцес, поетесата Мара Белчева и други, посещава заседание на Народното събрание.
И където и да отиде събраните впечатления, мисли, емоции се превръщат в стихове. Пише и проза, превежда: творбите на Хайнрих Хайне, Иван Тургенев, Адам Мицкевич, Виктор Юго, „Макбет” от Уилям Шекспир, „Inferno” на Данте, произведения на Джордж Байрон и Герхарт Хауптман.
Последните си години Украинка прекарва в Грузия и Египет. Въпреки напредналото си заболяване, тя неуморно продължава да пише чак до своята смърт. Почива на 1 август 1913 г. в грузинския град Сурами. По-късно тленните й останки са пренесени към Киев и положени в Байково гробище.
За живота на Леся Украинка са написани много книги, заснети са филми. Нейните драми „Горска песен” и „Каменният господар” се играят в театрите. Талантлива, велика, гениална – всички подобни епитети са верни.
Само че в забързаното си всекидневие, в борбата за насъщния забравяме за поезия и поетите, забравяме класиците, не се и сещаме за съвременниците. Колко от нас след завършването на училище препрочитат Христо Ботев или Тарас Шевченко? Отворих напосоки книга с избраните творби на Леся Украинка в български превод. Зачетох се:
...В старо време, в край далечен
и в години неизвестни,
имало поет – нещастен,
но с голям талант за песни...
Нещо много познато имаше в ритъма, като че ли тих женски глас зазвуча наблизо, но неразбираемо, като зад стената. Отворих украинското томче и сякаш някаква врата се отвори. Спомних си: аз съм малка, а майка ми ми чете „Стара приказка” на Леся Украинка...
Все пак, добре, че има годишнини. Нека си припомним забравеното.
Да отворим книга...
Леся Украинка
НАДЕЖДА
Живея без радост, живея във плен;
надеждата само не гасне у мен:
на видя с очите си пак Украина,
на видя пак своята скъпа родина,
да видя пак синия Днепър пред мен,
а после да легна във гроба студен,
да видя пак хълмите голи в степта
и пак да си спомня за мойта мечта.
Живея без радост, живея във плен;
надеждата само не гасне у мен.
Луцк, 1880
* * *
Стоях сама и слушах пролетта.
Тъй много и тъй весело мълвеше.
Звънлива песен пееше ми тя
и тайнственно, и тихо ми шептеше.
Тя все ми пееше за любовта,
за младостта, надеждите разкрити.
И пак, и пак повтаряше ми тя
това, което чувах от мечтите.
1893 – 1894
НА ДРУГАРИТЕ
О, дни в далечен край, ще ви запомня аз!
Ще помня онзи дом и чужд, и роден.
Там често чувах трепетния глас
на истината – тъжно благороден.
И някак просто строгите въпроси
заставаха пред мен за първи път.
Там ми говореха герои белокоси:
„На нас ни стига! Днес е ваш редът!
Редът е ваш, но де сте? Говорете!
Нима несмелия, така отпаднал глас,
пропит с безпомощните сълзи на детето,
принадлежи наистина на вас?
Нима пред славните събития мълчите
или пък в отговора ви личат
стенанията, сълзите, мечтите
и сили нямате по своя път?
Нима е тъй?...” И в мене като рана
горяха тия обвиняващи слова.
Като на стълб позорен прикована,
мълчах с наведена от срам глава...
Защо сега мълчите, мили мои братя?
Доволни ли сте? Нищо ли не ви тежи?
Нима без жал ви е притиснала съдбата?
Или по-ясен път пред вас лежи?
Да утешим борците побелели,
че всеки между нас е воин несравним;
ако ли не – да кажем тъжно смели
на старите: „След вас не ще вървим!”
1895, София
Стиховете са взети от библиотека „Избрани творби” Михайло Коцюбински, Леся Украинка Народна култура, София, 1978г. Превод: Стоян Бакърджиев,
"Писмата ти винаги ухаят на повехнали рози…"
/До Сергий Мержински - Съвременниците го описват като изключителна личност, романтик, революционер, един от първите пропагандисти на марксизма в Украйна и Беларус. Както и Леся, в Ялта той се лекува – туберкулоза на белия дроб. Между тях се завързва искрено и близко приятелство, прераснало в обич. Те често се срещат. На 7 януари 1901 г. Леся отива в Минск да се грижи за болния. На 3 март 1901 г. на Сергей става съвсем зле. Умира в ръцете на Леся/
Леся Украинка
Превод от украински: Олена Димитрова.
Писмата ти винаги ухаят на повехнали рози, ти, горкото ми повехнало цвете!
Лек, тънък аромат, като спомен за някаква скъпа, минала мечта. И нищо повече не впечатлява така сърцето ми както това ухание, тънко, леко но неотменно, неотвратимо, припомня ми за това, което сърцето ми предрича и на което не искам, не мога да вярвам. Приятелю мой, скъпи мой приятелю, създаден за мене, как може да живея сама, сега, когато познавам друг живот? О, аз познавам и друг живот, изпълнен с някакво режещо, пропито със съжаление и тъга щастие, което ме изгаряло, измъчвало, карало да си кърша ръцете и да се удрям, да се удрям в земята, в дивото желание да умра, да изчезна от този свят, където щастие и мъка така лудешки се преплитат. А после и щастието и мъката секнаха така ненадейно, като детско ридание, и аз видях теб. Виждах те и по-рано, но не толкова прозирно, а сега тръгнах към теб с цялата си душа, както разплакано дете отива в прегръдките на онзи, който го съжалява. Нищо, че никога не си ме прегръщал, нищо, че между нас не е имало и помен за целувки, о, аз ще тръгна към тебе от най плътните прегръдки, от най сладките целувки!
Само с тебе не съм сама, само с тебе не съм в чужбина. Само ти умееш да ме спасяваш от мен самата. Всичко, което ме притеснява, всичко, което ме измъчва, знам, ще отнемеш с тънката си трепереща ръка, - тя трепти като струна, - всичко, което помрачава душата ми, ти ще прогониш с лъчите на блестящите си очи, - о, издръжливи към живота хора нямат такива очи!
Това са очите от друг свят...
Приятелю мой, приятелю мой, защо писмата ти миришат като повехнали рози?
Приятелю мой, приятелю мой, защо не мога да полея ръцете ти, ръцете ти, които трептят като струни, с горещите си сълзи?
Приятелю мой, приятелю мой, нима самотна ще загина? О, вземи ме със себе си, и нека вехнат над нас бели рози!
Вземи ме със себе си.
Ти, може би, имаш някаква друга мечта, където ме няма? О, скъпи мой! Аз ще създам за тебе свят, нов свят на новата мечта. Нали за тебе започнах новата мечта на живота, аз за тебе умрях и възкръснах. Вземи ме със себе си. Така се страхувам да живея! Дори с цената на новата младост, пак не искам живот. Вземи, вземи ме със себе си, ще тръгнем тихо сред цялата гора от мечти и ще се изгубим двамата бавно в далечината. А на мястото, където бяхме в живота, нека розите вехнат, вехнат и ухаят като твоите любими писма, мой приятелю...
През мрака в простора протягам ръцете си към тебе: вземи, вземи ме със себе си, това ще е моето спасение. О, спаси ме, любими!
И нека вехнат бели и розови, червени и сини рози.
7.11.1900
