В началото на октомври  ръководството на „Фама-Сердика” ЕАД, съвместно със Сдруженията на писателите в гр. Добрич и Варна организираха безплатна школа за талантливи деца „Творим с РОСА”.
Школата работи в три направления – фотография, изобразително изкуство и литературно творчество. На децата от Добрич читалище „Йордан Йовков” е предоставило като партньор своята база, а децата от Варна навлизат в света на изкуството в писателската къща. В продължение на седем месеца /до края на май, 2011/ те ще получават безплатно обучение, възможност за срещи с изтъкнати творци в своята област, творчески изяви – изложби, литературни четения. А днес ги представяме на страниците на списанието.


Славина Момчева
VІІ кл. ОУ „Хр. Смирненски“, Добрич


НА СЕЛО

На село винаги са по-зелени
и лятото, и пролетта.
И зимата не е така студена
и по-оранжева е есента.

На село винаги е по-омайна
на всички птички песента.
И по полето, и в гората –
навред, навред е красота.

На село винаги са по-ядливи
и вкусни всички плодове.
Небето даже е по-ясно,
дори да има дъждове.

На село винаги са по-красиви
и най-мъничките цветя
и даже там са по-щастливи
в игрите всичките деца.



СРЕД НАЙ-ДОБРИТЕ

Сред най-добрите хора на света
изпъква образът на мама,
която даже и в съня си
усеща моята тъга и болка.

Изпъква с буйната коса,
която вятърът разрошва,
когато бърза за дома
след работа, за да ми сготви.

Изпъква с махаща ръка,
а в другата, държейки ключа,
пред дървената ни врата,
изпращайки ме, за да уча.

Изпъква с грейнали очи,
когато нежно ми говори,
че най-красивите мечти
са близо, щом човек се бори!

Изпъква с онова сърце
за мен, в което любовта си пази.
Да! Аз съм най-щастливото дете
с майка като тази!




Карина Байчева
11 г., Варна

ИСТОРИЯТА НА ЕДНА КНИГА

Аз седях зад витрината на една книжарница. Бях нова книга и изглеждах красива, изящна с твърди и лъскави корици. Децата ми се радваха и с нежни пръстчета разгръщаха моите страници. Те често водеха своите родители, защото желаеха да ме имат в дома си.
Един прекрасен, слънчев ден, малко русокосо момиченце тичешком прекоси улицата и с бързи, решителни крачки влезе в книжарницата. Само след миг се озовах в топлите му ръце. Почувствах се безкрайно щастлива. Така попаднах в нейната къща. Момиченцето често четеше от моите интересни истории, вземаше ме дори в своето училище. Никога няма да забравя усмихнатите лица на децата и тяхното искрено възхищение.
Така мина много време... Веднъж на шкафчето до мен се появи друга книга. Тя също беше много хубава и пъстра. Но какво се случи?
Русокосото момиче вече не посягаше към мен... Забрави ме...!
Защо? Погледнах се и изтръпнах. Красивите ми корици бяха смачкани и накъсани. Липсваха листи, а шарените илюстрации бяха избледнели. Накрая някой ме захвърли в един тесен и тъмен шкаф и настъпи безкрайна тишина. Молех се да ме намерят и да отворят отново страниците ми. Но това не се случи. Прахът се трупаше по овехтелите ми корици и аз все повече забравях коя съм и каква съм била.
Един ден ярка светлина заслепи очите ми. Някой отвори вратите на шкафа! Топли човешки ръце ме взеха... Затворих очи. Изведнъж ужасен шум ме стресна. Намирах се в огромен, мръсен и грозен склад. Огромна машина поглъщаше купища книги като мен! Помислих, че сънувам, но страхът впиваше студените си пръсти в сърцето ми. Нека не ме погубват! Децата толкова ме обичаха! Молех се тихо и безутешно, докато дойде и моят ред. Машината отвори огромната си паст и аз се изгубих, потънах в бездна.
Но колко чудно? Нямаше никаква болка. Само топлите лъчи на слънцето милваха лицето ми и ме успокояваха. Отворих очи, огледах се... Аз седях зад витрината на една книжарница и бях красива книга, с лъскави и твърди корици.




Йоана Маринкова
V кл. ХГ „Св. Св. Кирил и Методий”, Добрич


ЕСЕН

Шарена, марена,
от сланата попарена.
Пъстроцветна окичена
и дървета – съблича ги.
Листата са по земята
и гола остана гората.
Есен иде – ето я,
чука на вратата,
мине първо през полята
и нашари тя земята.
Хората са по полето
и обират своя плод,
Есента ги гледа скришом
и попива свойта пот.
Тя навреме е дошла,
ред да има на света,


ВЪЛШЕБНОТО ЧАДЪРЧЕ

Тръгвам аз с вълшебното чадърче,
по пътечка малка и тънка,
но не щеш ли капва капка,
капка малка, звънка.
Капва тук до мен една,
после зад гърба.
Дъжд пороен ще вали,
няма кой да ме спаси.
Да, но имам аз сега
едно вълшебство под ръка.
Бързо то ще се отвори
и дъждът нищо няма да ми стори!

Християна Рачева
15 г., Варна

КРАЧКА НАПРЕД

Всяко дълго пътешествие започва с една единствена стъпка. Нужно е само да повярваш в себе си и в най-невъзможното. Трудът и упоритостта трябва да бъдат твоята сянка, която дори и в тъмнината да изпъква. Любовта в сърцето ти не бива да бъде изолирана, защото твоят път ще бъде дълъг и ще срещнеш какво ли не. Понякога ще падаш, но ти отново се изправяй. Раните нанесени ще бъдат твоята опора и лъчът, който, където и да идеш, ще проблясва. С всяка твоя крачка ще осъзнаваш колко много си изминал и колко още ще учиш. Дори и злото да пресече пътя ти, запази разума си. Не губи време, не се спирай никъде, защото загубеното злато може да се намери, но загубеното време никога. Не знаеш кога ще удари часът на чудото. Бъди готов за всичко, защото зад всеки ъгъл те дебнат хиляди неочаквани изненади. Докато пътят ти свършва, той отново ще започва, но тогава ти ще бъдеш на върха. Тези истини са загадка, загадки, за които дори не предполагаш. Просто си пожелай нещо и направи стъпка напред, за да се сбъдне. Тогава ти сам ще напишеш своята история!

Стоян Николчев
V кл. ОУ „Хр. Ботев”, Добрич

НЕДОВЪРШЕНА ИСТОРИЯ

Всеки човек си има своята история, но тя не е довършена. Всеки ден по пътеките, улиците, навсякъде има хора. Вървят навън съвсем спокойно – очите сочат напред, едни носят куфари, други носят чанти, а трети не носят нищо. Обикновени хора няма, всеки е направил нещо голямо и ще направи още. Разхождат се като хипнотизирани, като ходещи и мигащи статуи. Когато един човек чака автобуса, не се питаме къде ще отиде, а просто минаваме покрай него или се качваме на автобуса. Този човек може да бяга от някого или да е тръгнал да обира банка, а може би просто се прибира. Колко души сте срещали, които не са ви разказали някаква своя откачена история? Хората все още имат да направят много неща, имат минало, имат бъдеще, имат недовършена история.




Екатерина Станчева
16 г., Варна

ЦИГАНСКО ЛЯТО

Дядо Горан – най-усмихнатият и приветлив жител на село Кукувица. В действителност сега селото наброяваше по-малко от 10 жители, така че не беше много трудно за добрия старец да си спечели тази титла. Преди време хората тук си имаха поминък и животът им беше спокоен и щастлив. Тогава дядо Горан също си имаше работа. Той ставаше в ранни зори, отиваше в съседната на къщата му пристройка, поздравяваше Мирка, отиваше да нахрани и Чочко, след което се връщаше в дома си и започваше да майстори чудни дрехи за селяните. В действителност най-голямата болка на дядо Горан беше тази, че съдбата така и не го дари с възможността да има деца. А и неговата дългогодишна съпруга много рано си отиде от земния свят. Така старецът остана сам. Единствената му утеха бяха Мирка, кравичката, която преди време един селянин му беше дал срещу приказните рокли, които дядото беше ушил за дъщеря му, и Чочко, малко прасенце, което по незнайни причини само се беше озовало в двора на възрастния човек. Той беше разпитал селото, но никой не си позна малкото животинче. Най-вероятно някой от изселилите се беше пропуснал да си го вземе. Но донякъде това беше добре, защото вместо да краси нечия новогодишна трапеза, то си живееше най-спокойно в дома на добрия старец.
Преди време жителите на Кукувица наброяваха над 150 души, всеки от които се радваше на дрехите, които майстореше дядо Горан. Той не можеше да си позволи да използва скъпи материи, но въпреки това всяка селянка, носеща премените, които той беше ушил, се чувстваше като принцеса. Дори и работническите дрехи той майстореше с такова внимание и усърдност, че те се превръщаха в произведения на изкуството.
Но ето, че сега добрият старец изгуби своята работа. След като младите решиха да си търсят късмета из градовете, жителите на селото рязко намаляха. Сега шивачът нямаше за кого да твори и дните му станаха все по-скучни и еднообразни. Известно време след заминаването на младежта, той продължи да шие, но след като платовете му привършиха, човекът осъзна, че нито една дреха не беше купена и той нямаше пари за нови тъкани.
Така старецът изостави своя занаят. И дните за него започнаха да се нижат все по-бавно. Къщичката му постоянно светеше от чистота, защото от сутрин до вечер, търсейки си занимание, дядо Горан все метеше, бършеше прах, миеше прозорци, поливаше градинката пред дома си и береше плодовете на своя труд, които бяха единственият му, но предостатъчен източник на прехрана. А когато и това му омръзваше, той отиваше при Мирка и Чочко, играеше си с тях и им разказваше чудни истории. Той възприемаше животинките като свои дечица и те сякаш бяха единственото хубаво нещо в живота му, откакто старецът овдовя и загуби работата си.
 В действителност Кукувица беше едно прекрасно кътче, но за жалост като всички красиви места и това беше трудно за откриване. Пътят към селото, по който на места можеха да се забележат остатъци от някога съществуващ асфалт, сега беше толкова каменист и стръмен, че малцина бяха тези, които биха поели по него, особено ако не знаеха къде ще се озоват и какво ще намерят. Но рискувалите да потрошат автомобилите си, се изправяха пред величествената природна гледка, разкриваща се от селото. Странно е как изселниците бяха напуснали това прекрасно кътче от земната повърхност, позволявайки къщите им да се обградят от бурени и да останат само спомен от някогашен живот. Но това беше тъжната действителност.
И сега, сред първия дребен снежец, сипещ се над хладната земя, дядо Горан потъваше в своята самота. Дълги години той се надяваше да настъпи някаква промяна, нещо, което да го изведе от пустинята, от която сякаш нямаше как да се измъкне сам. Дори и свистенето на вятъра около къщата и пращенето на клоните, което напомняше стенание, не можеха да изкарат стареца от вътрешния му свят. Цяла вечер лежеше на старото, вече продънено, но все още добре изглеждащо легло, и се взираше в една малка пееща кутийка. Той я отваряше, за да чуе любимата мелодия на покойната си съпруга и да гледа танца на усмихващата се балеринка, след което отново затваряше украсения с панделка капак. Наблюдаваше как танцуващото момиченце излиза и се усмихва и си представяше какво става с нея, когато затвори кутийката. Той сякаш виждаше мрачния ? поглед и усмивката й, изкривяваща се в тъжна гримаса и си представяше колко е самотно момиченцето в тъмния свят, в който дядо Горан я заключваше.
Неусетно клепачите му започнаха да натежават, докато накрая той потъна в дълбок сън. В действителност старецът всяка вечер заспиваше с надеждата светът на сънищата да отвори вратите си за него и всяка сутрин ставаше разочарован. Това негово разочарование се появи и на следния ден. Но то не продължи дълго, защото слънчевите лъчи, които проникваха през прозорците на къщата, я караха да засиява и това радваше сърцето на възрастния човек. Той си мислеше, че вече е видял последните тазгодишни лъчи, но ето, че беше сгрешил. Стана и се запъти към входната врата. Отваряйки я, той вдиша дълбоко от свежия планински въздух, който слънцето постепенно сгряваше. Старецът се огледа и видя една от най-прекрасните гледки, които можеха да се разкрият пред него. Слънчевите лъчи, красиво падайки върху зловещо отворените прозорци на изоставените къщи, се отразяваха в тях и сякаш вдъхваха нов живот на земята. Нямаше и следа от снега, който се сипеше над селото през нощта. Старецът погледна към небето и виждайки слънцето, което го заслепяваше, се усмихна. В същото това време до слуха му достигна буботенето на двигател. Изведнъж дядо Горан се сепна. Не беше чувал този шум от около две години, когато оттук заминаха последните изселници. Осъзнавайки, че звукът се приближава, любопитството на възрастния човек се повиши. Той усети нещо ново. Усети странен трепет. Сякаш този шум му даваше някаква надежда. Надежда, че душата му ще се спаси. Странно как, сърцето му в действителност го водеше право към истината. И докато тези сигнали преминаваха през съзнанието на възрастния човек, шумът се изясни напълно и накрая ненадейно секна. С това и мисълта на дядото беше прекъсната. Той рязко се обърна по посока на вече утихналия шум.
Оттам го гледаше една стара, очукана, тъмнозелена Лада „Нива”. Старецът си спомни за вече покойния си съсед Петко, който също караше такава кола. С нея преди години, той возеше дядо Горан до съседните селца, за да си купи необходимите платове. Но мисълта му беше прекъсната от детето, което слезе от автомобила. Да, то караше погаления от времето джип, но за дядо Горан си беше невръстно момченце – русоляво, с ведро лице, с игриви, преливащи от живот очи, то се взираше в стареца, очакващо от него отговор на въпроса, който явно вече беше задало. Разбра по въпросителния поглед на стареца, че не е чул питането, и крещейки, попита къде се намира. Дядо Горан започна бурно да се смее – нещо, което не беше правел от много години насам. Той осъзна, че детето си е помислило, че старецът има проблеми със слуха. Момченцето го изгледа учудено и го попита какво има. През смях, старикът му отвърна:
— Момче, явно смяташ, че дядо ти Горан е глух, но много се лъжеш. Залповете на Втората Световна война не са засегнали слуха ми дотолкова.
Детето искрено се засмя на забележката и се извини на стареца за отношението. Но дядо Горан ни най-малко не се беше засегнал от объркването и отвърна:
- Паметта също не ми изневерява и доколкото си спомням ме беше попитал къде си. Е, момчето ми, съдбата те е изпратила в село Кукувица и сега си говориш с един откачен старец, вместо да си сред момите, които те очакват в Широка лъка.
За пръв път от много време насам някой бъркаше отбивките за селата, но като видя изумлението по лицето на момчето, беше сигурен, че то в действителност се беше отправило в другата посока. След кратко мълчание момченцето се приближи към възрастния човек, подаде му ръка и се представи под името Искрен. В действителност това се оказа началото на един дълъг разговор, който продължи до късна доба. Възрастният човек разбра защо момчето му изглеждаше толкова малко. То беше едва на 19 години. Все още не знаеше с какво смята да се занимава. Тръгнало от село Букаците, то се беше отправило към Широка лъка, с малката надежда, че там ще си намери работа. Но неговото притеснение се коренеше в това, че му липсва образование и няма занаят в ръцете си. Знаеше единствено как се пасат овцете и доят кравите и до там приключваха неговите способности. Разговаряйки и гощавайки се, дядо Горан и Искрен загубиха представа за времето. Момчето понечи да си върви, но възрастният човек го спря. Месецът бе изгрял и небето бе обсипано със звезди, и старецът заяви опасенията си, че е прекалено тъмно за младия шофьор да подкара джипа, който се оказа, че е наследство на момченцето от неговия дядо. Искрен се съгласи да пренощува в къщичката на новия си познайник. Неочаквано и вечерта, взимайки пример от ясния ден, беше прохладна и свежа. Въпреки че момчето беше в чужд дом, то спеше спокойно и сякаш къщата на дядо Горан му беше уютна също толкова, колкото и бащината.
Настъпилата сутрин беше още по-топла от предходната. Старецът беше свикнал да става рано, но явно имаше хора, които се събуждаха и преди него. Виждайки, че дядо Горан спи, детето тихичко се придвижи из къщата и излезе на двора. Реши да помогне на своя домакин като нахрани Мирка и Чочко. Въпреки че животинките не бяха свикнали да виждат друг освен техния стопанин, те не се уплашиха от близостта на момчето. Усещайки неговите добри намерения, Мирка и Чочко послушно изядоха храната, която той им предложи. След като свърши това, момчето се върна в къщата. То пристъпваше леко, внимавайки да не изскърца някоя от дъските, служещи като подова настилка. Но без да иска в желанието си да не събуди стареца, то се спъна в един кашон, който беше оставен до стената на стаята, в която спеше дядо Горан. Той се събуди, но момчето не забеляза това. То се взираше в съдържанието на кашона, което се беше разпиляло по пода. Старецът видя как момчето не можеше да отдели поглед от чудните дрехи, които представляваха последните творения на възрастния човек. Това били именно онези премени, които така и не бяха намерили своите купувачи. Детето се наведе и започна нежно да докосва плата. То прокара пръсти по красиво бродираните фигури, които дядо Горан беше майсторил по цели нощи. Старецът се усмихваше. Беше забравил трепета в очите на хората, които се възхищаваха на таланта му. Ненадейно момченцето откъсна поглед от дрехите и видя с периферното си зрение, че дядо Горан го наблюдава. Забрави дори да поздрави с добро утро своя домакин, Искрен го попита чии са тези прелестни премени. След като разбра за таланта на стареца, то остана удивено. Изказа искреното си възхищение. Но дядо Горан му обясни, че всеки би могъл да се научи да майстори, стига да има желание и добър учител. Това бе достатъчно за Искрен, за да разбере с какво иска да се занимава и кой може да го научи. То помоли дядо Горан да му предаде занаята си. Това бе най-голямата радост за възрастния човек. Той мечтаеше да остави нещо след себе си. Съдбата го бе лишила от деца, но ето, че сега имаше възможност да завещае занаята си и да бъде наследен. От този ден започнали да се точат дългите часове на усилен труд за Искрен и дядо Горан. Счупени игли, сменяни макари и монотонен звън на шивачна машина – това били единствените събития в малкото селце, където се променяли две човешки съдби. Един месец – това било времето на промяната. На сутринта след неговото изминаване Искрен трябвало да се сбогува със своя приятел. Както казал тогава дядо Горан, вече било време птичката да излети от гнездото и да се опита да лети сама. Сега Искрен имал занаята, имал желанието, имал и подкрепата. Той вече не бил лутащото се между възможностите момче. През този месец, прекаран с неговия приятел и учител, той възмъжал и придобил необходимите умения, за да оцелее в реалността. И ето, че сега дошло времето да се сбогува със своя наставник и да тръгне по пътя си. Раздялата била трудна, но неизбежна. Дядото дълго време се взирал в каменистия път, гледайки как колата изчезва и потъва в безкрая. Усещайки отново самотата си, една сълза се отронила от очите му. Денят кротко давал път на нощта, а старецът все още стоял там, взирайки се в далечината. С падането на мрака, времето отново се влошило. След топлината на изминалия месец, дошъл ред на студа да скове земята. Земята, на която се беше излегнал дядо Горан. Сълзите все още се стичаха по лицето му, но усмивката му също не залязваше. На сутринта той отново беше там – излегнат на каменистата земя. Сълзите му бяха пресъхнали, очите му – широко отворени, усмивката му – замръзнала върху вече изстиналото му лице.