Генка Петрова е родена на 4 ноември 1952 г. в град Добрич. Завършила е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Пише поезия, публицистика и литературна критика. Публикувала е в сп.“Пламък“, сп.“Везни“, сп.“ Знаци“,във в.“Словото днес“, „Новият пулс“, „Кил“. Автор е на 9 поетични книги: “Хубав си, дяволе” – 1991 г., изд. “Е. Няголова“; “Продиктувано от звездите” – 1992 г., изд. “Списание Пламък“; “Спомен за живот” – 1995 г. – София; “Отсрочен апокалипсис” – 1999 г., изд. “Слънце“; “Внезапни думи” – 2000 г., изд. “Ангобой“; “Обичам думите за тебе”– 2002 г, изд. “Ангобой“; “Докоснати антени” – 2002 г., посветена на Н. Хайтов; “Пътека за утре” /Добруджанци за Н. Хайтов/ –2003 г., лит. сборник; ”България объркана приказка” – 2007 г., изд. “Ангобой“; „Любовни преселения“ – 2010 г, изд.“Зах.Стоянов“. Ръководител на литературен кабинет „Николай Хайтов” в Добрич. Съставител и редактор е на първия литературен сборник в памет на Н. Хайтов – „Пътека за утре.Добруджанци за Н. Хайтов” – 2003 г. Носител на награда в първия литературен конкурс „Златен пегас“. Работи като преподавател по български език и литература в родния си град.



ПОЛЮСИ

Все по-къс става сънят ми,
все по-дълги – нощите.
Все по-млади думи говоря –
„супер, яко, жестоко, мило“,
все по-стари са спомените ми.
Все по-неистово ми се ходи в Италия,
все още Перперикон не съм качила.
Все повече обиквам всички кучета,
все по-малко чувам обичам те.
Все по-редовно сядам на масата,
все по-отслабва волята ми, не талията.
Все по-често се питам живея ли,
все по-рядко виждам децата си.
Все по-строго ми шепти огледалото,
все по-насмешливо го дразня с грима си.
Все по-често влизам в църкви,
все тъй неопростени са греховете ми.
Все по-влюбена крача, жива поезия съм,
но ти, живот, все още сричаш прозата.
Все още съм Мара Пепеляшка,
нищо че по паспорт съм Мария.




НЕ МИ Е ДЕН

В такъв излишък ми е любовта,
в такъв излишък, че потъват
гемиите ми, натоварени за дълъг път,
за дългия круиз до Кападокия,
до Нил, Египет и до пирамидите.
Под тайните на пирамидите си лягам
всяка нощ,
изографисала със устни в чаша капучино
мачтите на оня кораб,
превит от всичките високи децибели
на моето, отчаяното SOS,
прехвърлило и белите скали на Кападокия,
самия връх на пирамидите Хеопсови
проболо със разпътното желание за път,
по който в морзовия хор
на срещната ответност
най-сетне твоя глас ще срещна...
Ще те накарам да се влюбиш!
Ще те накарам да се влюбиш
не по Недялко Йорданов.
Товарът на гемиите ще ти разкаже как.
А аз ще сложа бялата тава
със тиквеник и орехи на масата.
И във запалената свещ
ще изгоря търпението ти
да срещнеш думите за обич
прегорели.




СТЕНИ

Спомените са заковали спирачки по тях
и няма мърдане.
Висят си на стените в рамки, колажи,
в настолни поставки са забили крак
и отколешна състоятелност.
Сякаш няма за тях лични дневници,
кафе с приятели, сливовица с туршия,
поезия...
А са накацали спомените в оживели стени,
в четирите посоки на стаите,
в предсърдието на къщите,
в параклисите им с домашните снимки
на момичетата ти, на момчетата ми,
изповедални за изповедници,
говорят ли, говорят, тръгнали след себе си,
далече от къщата на спомените.
Инвестициите текат, големеят.
Манна небесна по стените.
Рани от гвоздейчета.




ЖИВОТ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ

Нямаме време да живеем разделени.
Нямаме време да живеем –
аз оттук, на големия нос Надежда забола
бялото знаме,
ти – оттам, метнал ехото на отчаяни фасове
мъжка тъга,
да подхвърляме залъци здравословен придатък
/здравословен ли!/
на душите си, гладни отколе за пир.
Пир по време на разстояния,
тежки за тежки мъже на възраст,
дето знаят отдавна що е любов и след нея що е.
Разстояния нежни за нежни жени на зряла младост
/да им се чудиш и маеш на младостта/,
дето знаят що е любов и
в нелюбовна пътека самотно израстъче що е.
Нямаме време да живеем
със любов, по-тиха от нощ, скрита в острите ъгли –
провинциални кьошета за влюбени,
дето всичките черни мисли са светло табу
във часа за прегръдка на моята мисъл със твоята,
на километри, прехвърлени
сто пъти по сто във свирепи Мечтания
и по Шуман, и дълго след Шуман –
във света, дето все не е време
да си кажем предъвкани думи,
на простирите метнали
дългите сенки на мислите ни през плет.
В многоточията на прободени редове,
в бронхиалната астма на тихото им пришиване
в тихата ни любов,
не е време да ги загърбваме,
не е време да ни делят.
Нямаме време да живеем между редовете.




ЕЙ ТАКА

Не мога,
никак не мога да спра онази мисъл –
скача от стола по никое време,
не е мисъл за две ракии и вчерашни приказки на вечеря,
на масата, край масата, край мивката за остатъчни въпросителни,
край балкона – удивителна, заковала СРС-то на съседите –
кой знае защо пожелали да я видят отвътре – гола голеничка,
отвънка – да ѝ се усмихнат благоприлично,
ни лук яли, ни лук мирисали.
Онази мисъл от час си е сложила слънчеви очила –
очила през февруари, егати снобката,
да не ѝ видят очите – водоеми, по-бистри от Седемте рилски езера,
да не ги урочасат неверни веди, самодиви нощянки, караконджули.
Ряпа да яде онази мисъл, щом е тръгнала да се мери
с дълбокото зад очилата на Рей Чарлз,
да подражава на незабравимата му „Хващай пътя, Джак“.
Седем години след него онази мисъл е на път да се пише плагиат,
но е забравила, че нямам име, забравила е, че пътят ми е безпътен,
път на едно място, което дълбая.
Дълбая с мислите си, останали след последното преброяване
на компютри, фейсбуци, приятели, любови, нелюбови...
заседнали така дълбоко в кладенеца на душата ми.
Изгребвам я – все по-дълбоко греба,
колкото повече, толкова повече се пълни.
Ей така – от самосебе си.
Не мога да спра тази мисъл.
Но не е задължително да се вслушвам в нея.

РАЗХОДКА В КАРТИНА

Ако дочакам късната доба
на твоята млада палитра, бременна от слънца,
от изгубен в сезоните на душата Вивалди,
от четката, фаворит на нощта,
побеляла от бесния танц на оранжа –
гвоздей на белия дом, на белия стон
в недокоснати бели пътеки,
в недокоснати успоредни на самотата,
в махове на слънца,
безсрамно оголили бялата страст
на четката в късна доба,
в самия зенит на студа,
в прощалния вик на декември за сбогом,
ако дочакам апогея на белите ти слънца,
ще ливна със ангелска сила менчето светена вода
върху сянката на криле,
със които твоята млада лудетина – четката,
ще те грабне –
петстотин въздишки далече от последния ден на декември,
петстотин усмивки по-близо до първия ден на влюбени думи –
модел за позиране...
Ако дочакам късната доба,
в която твоята млада палитра,
бременна от слънца, ще изроди утрото,
ще я помоля с последната мазка да ме нанесе,
да ме скрие с най-нечетливия почерк на зимата,
с най-дискретния подпис на любовта –
в подзаглавие на картината ти в късна доба:
Очите на мама в последния ден на декември.

ЕРОТИЧНО ЗА ДУМИТЕ

Същинска оргия настава
           в предсърдията на душата ми,
           когато думите нахлуят в нея.
Събличат ме,
така безсрамно и желано ме събличат!
Не ми помагат нито въпросителни-
средновековна инквизия на канонизираните грешници,
ни удивителни – в пречупените остри възмущения,
ни многоточията – знаци за суетни премълчаности,
ни запетаите с извечното си обещание за след това,
ни точките – разбити със ритник
пред острата врата на куртоазното мълчание...
           Съблечена в предсърдията на душата си,
           разголена – същинска скверница на колене пред Аз-а,
съблечена от думи, възвисили я,
обяздвам ги, пришпорила земя и небо...
Безсрамни са във смелостта си думите самотници.
Страхувам се единствено когато боледуват от амнезия.