Валери Станков е роден, живее и работи в град Варна. Завършил е специалност „Руска филология” в Шуменския университет „Константин Преславски”. Бил е учител, спасител по плажовете, културтрегер, шофьор на такси, пазач на паркинг, моряк, телохранител в частна детективска агенция, редактор и главен редактор в алманах „Простори“, телевизионен репортер, журналист-криминален репортер, служител в община Варна, управител на ИК „Галактика“, директор на университетското издателство на ВСУ „ Ч. Храбър”, в момента е главен експерт в Дирекция „Култура и духовно развитие“ в община Варна и управител на Издателство „Книгата“.Баща е на трима сина, автор на 28 книги с поезия, белетристика, публицистика, последните от тях са „Автопортрет със светкавици“ (2006), „Писателят като чудовище“ (роман – есе, 2006), „Наръчник за лунатици“ (2007), „Обиск на пустините“ (2007), „Къща без икони“ (2007), „Аз съм светлият мъж към безкрая“, „Усмирителна риза за ближния“ (2008), „Слалом между мълнии” – 2010, „Буквар за влюбени” – 2011 г. Носител е на национални и регионални литературни награди, сред които са наградите на СБП за публицистика и поезия, Национална награда „Гео Милев“, Национална награда „Дамян Дамянов“, Национална награда „Богомил Нонев“, Национална награда за поезия „Биньо Иванов“, Национална награда „Николай Искъров”, Национална награда „Усин Керим”, Награда „Варна” и др. Член е на Съюза на българските писатели.




ГОСПОДИ, КАКВА СТРАННА, ПАДНАЛА ОТ НЕБЕТО ПТИЦА

Никой няма да разбере,
подарих ти шепа от песъчинките на Сахара и Атакама –
тури си ги при стотинките в портмонето,
купи си с тях каквото поискаш, но първо цвете –
да бъдеш хубава, най хубавата Жена с цвете на дюните –
парцелирани, приватизирани, застроени от индустриални мъже гърди на Жена,
мачкани в нощи от некъпани в реката Йордан хубавци,
трънен вятър ли ти разплита валмата от бурени и ти плете венци,
кротали в сънищата ми съскат, секат пеещите тръстики,
забрави, че на 400 години веднъж пада пустинен дъжд –
ти вече имаш най прекрасния оплодителен дъжд на света,
с песъчинките на Сахара цяла нощ ще ти скърца на спалнята
моето топло обичам те,
гълтай жълтите гибли на това гибелно мое обичам те,
изкрещяно през облаци жълта прах,
в тях ще ти се изтръгне и вихрулката ще ти даде
солената ми от стискане мъжка сълза,
нали помниш какво ти написах с клечка по рижия гръб на пустините –
песъчинката иска сълза – да се върне при своите пясъци,
и обичам те – също написах с кратък писък на есенна птица,
паднала в пламналата жарава,
никой няма да разбере – ще се спре и ще си каже:
– Господи, каква странна,
паднала от небето
птица.
Скоро ще те науча как да обяздваш страданията си –
не им позволявай да те качат на покрива,
с какво по-щастливо е птичето, умърлушено на корниза,
мокро е, тихо е – Пастернак ли минава и сяда на пейката да мисли
зимний день в сквозном проеме незадернутых гардин,
спи градът – над него уличните лампи свождат вити гранки –
люспести брони на мокри чудовища, бебешки кожици са покривите на света,
ида гол като дъжд – и дъждът ми е дреха –
погледни ризата ми, поднеси я към устните, подуши я и я хвърли –
така правят замислените Жени,
никой не ме е въртял в безмълвните центрофуги на мисълта
стремително да се белея до теб,
стара е ризата ми, но историята също е секънд хенд,
стара като Париж е тя –
ченгетата ще те рисуват на тротоара силуета ти с парченцето бял тебешир,
аз ще рисувам около теб поляните с туфи цветя,
стискай юмручета и лети само в своя прекрасен сън –
сигурно си бълнувала – устните ти са лотоси,
пуснати да погалят сънената Меконг,
добре следваш сърцето си – то няма да те излъже,
ще се чудиш колко бързо с камък на шия летиш,
не си длъжна да минеш пустини, за да стигнеш Париж,
но, да идеш в Париж без пустините, невъзможно е.
Париж е центърът на пустинна окръжност,
как да те вдигна, моя топла совалке,
да минеш през стратосферите на учестените ми дъхове,
да гориш и да светиш – озарената от страдания Жена винаги свети,
върви по улицата и се познава – мисли за дъхаво цвете, за мъж,
мъж ли е, или пустинен дъжд, винаги нейде се бави –
по-бавен от кораб, но все пак иде с величествените си бурии към теб,
носи ти нанизи папуаски синци от Ява,
тури си на шията папуаски синци – да ми тракат в сънището,
полетът през страданията е страшен,
задължително трябва да е съпроводен от музика,
но си струва да разпериш ръце над света и да летиш,
а под теб учудените ченгета да рисуват на разкъртения асфалт
полетяла с бяло хвърчило Жена.
Другото е илюзия.




ПЛАМЪЧЕ МОЕ, НЕ УМИРАЙ В СВЕТЛИТЕ МИ БЕЗУМИЯ

Подарих ти карфица –
закърфичи си шепа жълти листа от сънливата дрямка на листопадите,
усучи с разтегливите ветрове косите си на стърчаща опашка,
тръгни в моя сън – леко стъпвай,
вървиш въхру паяжинните въжени мостове над света,
полудели от хилядолетни безмълвия,
евразийските земетръси душата ми лашкат, аз едва те крепя да не литнеш навън –
тъй кристалната кана полита и пръска уплаха – три в едно –
вик, стон и звън на строшено стъкло,
аз съм нейде из светлите пълноструи есетри и чиги на Енисей, Ангара и Иртиш,
ако искаш, ела и ме виж –
ще лежа на раздраните от хилядолетия техни очни дъна,
ще те гледам как идеш на търкалящи се валма тръни към мен –
накачулени с листопади бодливи кълбета нежност,
трябва да видиш колко съм смешен и колко смешно ми почва денят –
шаманите могат да ми завидят на приказките, които мълвя на Бога,
всичко, което му искам, е да те обича,
да ти постила насметените в края на твоята спалня,
в самия край на моя живот хилядолетни облаци и треви,
аз съм навсякъде, където ти видят очите –
тревичка, която си иска да кацне врабче при трошица,
охлювче да пропълзи – опитай се да му хванеш рогцата, ще ти избяга,
до довечера ще работи, докато грохне в едностайната си варовикова коруба,
път ще се прокарва, друже,
тука – ще пише името ти със сребриста следа
върху отсечените калкани с мухлясал бетон,
така и аз се возя с автобусите, които се друсат по кратери –
асфалтираха вече дори смазаните каверни в тундрите
след врязването на Тунгуския метеорит през деветстотин и осма,
къде да те скрия, че да ти кажа колко е хубаво
и колко хубаво ще бъде всичко,
към което отиваш – там просто се диша на пресекулки
и слънцата не се остойностяват,
светлината не чини пет пари, тя само боли, ако не е споделена,
пиша ти името с пръст върху дъховете в прозорците на таксито
и ти ловя безмълвията на радостта –
да си имаш другарче с кибрит, свещ и орех в момчешкия заден джоб,
с костурката на отлетелия мой баща ти срязах пъпната връв на света
и ти казах – свети, лети и дишай!
Леденясали от панели, зъзнат добрите ни сърчица –
ние така сме сами в безчовечните тундри и джунгли,
непомъдрели, зачеркнали себе си, залутани из сибирския сняг деца,
нищо друго не искам,
освен да играем в последните свои щастливи секунди,
вече знаеш как се ходи красиво по тръни, трънена моя,
търкулни се на бавната жар – нека пламнат листата,
гръдта ти накичих с писмената на есента – прощалните мои думи,
драсни клечка кибрит, затули я в шепите си –
и съм сигурен – само след миг ще лумнеш – мой степен пожар,
пламъче мое, не умирай в светлите ми безумия.




СПОМЕН ЗА ХОТЕЛСКАТА СТАЯ С БОНЗАИТЕ

Като мислиш за мен,
си представяй окуцелия щъркел из мокрите есенни угари,
заорали из преспите охтики на товарните влакове,
кораби на Летящи холандци, зарязани без гориво из Пасифиците,
аламутските впрягове, ботушите на златотърсачите,
прокъсаните вигвами от кожи на мъртвото карибу,
демонът на Врубел, отрязаното ухо на Винсент ван Гог,
смахнатите върху пустините ята пламнали птици.
Не си и помисляй дори за мен нещо хубаво –
така по-малко ще те боли, като ровиш в своите кичури с едрите гребени,
не си казвай – ех, това мое малко момче
си е хванало по-красиво момиче,
заиграло се е с момичето, сигурно го заравя,
тъй както повива се бебе, из топлите ланшни елхови игли,
по-добре представи си, че съм онзи мумифициран Христо Проданов
в ледовете на лобния Западен хребет – далече, все по-далече –
статуя на Великдените,
Александрийския фар,
Фидел Кастро,
клонинг на долетяло
и отлетяло зелено човече.
Ние нямаме никакъв шанс – смазани сме от джунгли неизгазено минало,
накъде из тръстиките пред нозете ти просека да сека?
Тъй сме залутани из пространствата – два космически кораба,
натоварили призраците на маите,
ако в миг те прегърна, ще се срине екваторът –
безименната ми, изтъняла брачна халка,
ще кънтят из галактиките разкъртените стени на хотелските бани
и печалните стаи за странстващи влюбени,
а ние с теб ще летим не с вълшебен килим –
яко дим ще се вием – дим от фас недопушен,
нервно смачкан в оскъдната пръст на бонзаите.




ВИК ОТ КОРНИЗА

Живея на ръба на лудостта,
разкъсвам се, като не те съзра през километрите,
не ми е хляб, не ми е вино, не ми е песен на уста –
в гръкляните ми вият ветрове – а аз мълча и пия векове,
побратимен с кварталните несретници.
Дали, отнейде ако ти ми се явиш,
или, ако пристигнеш с влака утре,
аз вече няма да съм някой стар сархош, пергиш,
клошар с изпит хипоталамус от компютрите,
дали ще минеш – хубава – край мен,
дали и есента ще бъде хубава,
или ще гледам с поглед на кретен
как пие водка барманът на шубера –
разрежда с „Туборг” милата „Смирнофф”,
дали ще ме познаеш – с дрипав шал,
кашоните натиснал със обущата…
Ела сега, докато гълъб бял
над теб, любов,
лети с писмата ми и ти ги пуща.
Ох… вчера шитнах три кила желязо,
кашони – три вързопа съчлених –
и вих, когато кучето ми го премаза
кортежът на невястата с наклания жених.
Побъркан свят, град-лудница – ти как я караш,
речи ми нещо, за да знам, че си добре?
Ако излезеш на разходка, ще поседиш ли с мен на тротоара? –
ще ти постеля своето прокъсано сетре –
ще те прегърна – студен се случи тази пролет бризът,
и утре пак ще бъде същото – тъй пише вестникът –
прочетох го в един квартален РЕП.
И ще си знам – когато ме завържат с усмирителната риза,
душицата ми ще лети – и моят полет от корниза
ще бъде вик – обичам те – към теб.