Таньо Клисуров е роден на 23 май 1944 г. в Мъглиж. Член е на СБП и на СБЖ.Завършил е Българска филология във Великотърновския университет. Работил е в културния отдел на в. „Септември“, бил е главен редактор на литературния алманах „Хоризонт“ и на в. „Вик“.Автор е на 9 стихосбирки: „Южна гара“, „Най-скъпото“, „Минирано поле“, „Резервен изход“, „Вътрешен глас“, „Собственик на болката“, „Във втората половина на живота“, „Страхувам се от рая“ и „Казано с очи“. Първата му книга „Южна гара“ получава голямата награда на литературните празници „Южна пролет“ в Хасково. Носител е на Наградата за поезия на СБП и редица други литературни награди.


Слово, произнесено по време на
Дните на унгарската култура в Добрич


Уважаеми приятели на литературата,
Поех нелеката задача да представя една антология на унгарската поезия, поезия, колкото близка по дух до българската, толкова и различна като език, изпреварила в ранния етап на развитието си българската по обясними исторически и географски причини, много разнообразна като индивидулности и художествен изказ.
Второто не по-малко предизвикателство, но признавам си лично за мен по-приятно, е представянето пред вас на книгата на Ищван Шинка „Поле и мечти“. Казвам по-приятно, защото животът отдавна ме направи сърдечен приятел с преводача на Шинка българския поет Марин Георгиев.
Тъй като познавам доста добре Марин и като научих еднаквия им произход с Шинка и допирните точки в техния селски свят, всичко това сякаш облекчи тази моя задача.
Но да започна по ред.
Бил съм в Унгария два пъти през живота си. Първият път като дете – на пионерски лагер край Балатон. Беше през далечната 1957 година, лятото след размирните унгарски събития. Във втория случай през 1983 година в командировка от Съюза на писателите. Запомнил съм доста неща, но искам да ви уверя, че много повече за духа на унгареца научих, когато миналата година разтворих страниците на „Сам във Всемира“, антологията, подредена и издадена от Марин Георгиев.
Няма да следвам хронологията, но още на първата страница силно ме впечатли стихотворението „Монахинята“ от Йожеф Байза. Неговият живот е затворен в отрязъка между 1804 и 1858 година. За миг направих съпоставка с онова, което е представлявала българската поезия по онова време: основно народно фолклорно творчество – израз на колективното съзнание и психика, стилизирано през вековете, носещо огромния жизнен опит на поколенията, но в което все още липсва индивидуалната творческа личност. Да не говорим за модерната проблематика на средноевропейската лирика, представител на която се явява Байза. В стихотворението си „Монахинята“ той вече „обсъжда“ конфликта между аскетичното служене на Бога и нормалната човешка жажда за любов: „На страстите морето/ ме тласка в пропастта./Ще изрека, което/ е в моите уста.“ И по-нататък: „О, небеса, паднете!/Гасете тая жар./ Върху ми сгромолете/ кубета и олтар!“
Далеч съм от мисълта да подценявам родното, просто нещата, както се казва, се движат в една посока, но по различно време.
Аз лично откроявам по висота трима поети в антологията, без ни най-малко да подценявам останалите. Това са Шандор Петьофи, Ендре Ади и Атила Йожеф. Освен безспорните художествени качества на творбите им, те са намерили и щастливото си превъплъщение на български от преводачите си Петър Алипиев, Невена Стефанова и Кирил Кадийски. Не познавам оригиналите поради незнанието на унгарски, но преводите звучат като на роден език – естествено, без езикови неясноти, без неконтролируемото маниерничене, което си позволяват някои преводачи.
Шандор Петьофи неслучайно е сравняван много често с Ботев. Вероятно поради сходство на местата, които двамата заемат в отечествените си поезии, а и поради тематичната и идейната им близост. Ето как звучи Петьофи в превод на Димо Боляров, не дочувате ли съзвучия с Ботевата поезия в редовете: „И сринати държави, робски – /но стонове не чувах в тях,/,че заглушил бе всички вопли/ надменният тирански смях.“ В стихотворенията на унгареца наред с революционните, национално-освободителните теми, прозвучават и философски и екзистенциални мотиви. Но всичко това е изразено с една подкупваща пластичност, осезаемост на стиха, което го прави разбираем и възприемчив от широка читателска аудитория. Много често това усещане безспорно се налага от майсторски „пипнатите“ на български строфи от Петър Алипиев. „Пустее пустата, какво и е доброто?/ Стопанин лош излезе есента, защото/ каквото лятото грижливо/ сбере и пази пестеливо,/ то тя със лекомислие го разпилява/ и нищичко на зимата дошла не дава.“ Тук философията е изведена с гениална простота. Нещо такова усетих, когато за първи път в студентските си години прочетох стихотворенията на късния Пастернак.
Унгарският фолклор, както нашия при Ботев, е проникнал редица творби на Петьофи. Както се казва, това се дочува и с просто ухо: „В пустата табун вей грива/ там бетярски път извива. /А пастирът пий ракия/ в кръчмата на поразия.“ Световните поети, без дори да се познават, живели в различни епохи, несъзнателно се докосват с творчеството си. Аз например се сетих за известно стихотворение на Вийон, напомнящо ни физическата преходност на женската красота, когато прочетох унгарското „Леля Шари“: „ Гледам я, усещам мраз в гърдите – /целите във скреж са ѝ косите./Щръкнали са двете плетки бели/ като две проскубани къдели./ Равна е гръдта като поляна./ Сякаш и сърце там вече няма.“
В компанията на съвременните преводачи на Петьофи изненадващо вероятно за мнозина се явява и Иван Вазов. Неговият превод на „Лудия“, въпреки известна архаичност на лексиката си, е съхранил от онова време духовната енергия, силната емоционалност, изненадващата образност. Ето едно от уменията на съставителя: той оценява „доброто старо“ и не дава предимство на съвременното на всяка цена. А стихове от рода: „ Глупец, глупец! Не би той гладувал,/ да знайше да краде и да убива, да!“ са си направо актулни към днешна дата.
Имам едно по различно мнение единствено за емблематичното стихотворение на Петьофи „Свободата, любовта“. Марин е предпочел превода на Радой Ралин: Свободата, любовта/ са ми всичко на света./ Любовта ми е цената /на смъртта. Бих отдал за свободата/ любовта“. Аз зная и превода на Невена Стефанова и го предпочитам с неговата по-голяма естественост и простота: „ Две неща ми трябват на земята – / туй са любовта и свободата. /Жертвал бих живота безвъзвратно/ за любов, /любовта да дам за свободата/ съм готов“.
Ендре Ади е много по-различен поет. Той е рожба на друго време. Повлиян е от модерните направления в поезията. Погледът му е отправен повече навътре в себе си, образите му са по-абстрактни, но и по-всеобемащи: „Смъртта на мен ми е родина“ е показателно за подобно твърдение: „Обичам рози късни, болни,/ обичам вехнещи жени. / обичам есен меланхолна /и злачни дни.“ Човек сравнява непознатото с това, което познава отпреди. Лично на мен тези редове ме отпращат към фрренските символисти, към Димитър Бояджиев, към Лилиев. Искам да отдам заслуженото на преводачката Невена Стефанова освен за уловения дух на поета, а и за постигнатата почти съвършенна форма. При преводите това се случва сравнително рядко. И Ади пише за световните страдания и несправедливости. Но при него те са по-приглушени, някак по-размити от символистичната естетика: „Стърчат бесилки сред поля мъртвешки./ За миг там кацат гарваните тежки,/ но сити са на трупове, отлитат./ Не могат само хората да се наситят.“ Изключение в антологичното представяне на Ади е може би реалистичното, със звучене на трагична коледна песен „Ката на литургия“: „В коледната пищна бяла нощ/ в снежното небитие изпрати/ своя плод греховен – син на попа – / в преспите искрящи хвърли Ката./ Ето после малката ратайка,/ плаха и замаяна закрета/ там към храма, дето бяха всички/ на среднощна литургия света.“
Много често в стиховете си Ади се позовава на смъртта. Характерно е за символистите. Но унгарският поет намира своята ниша към темата и в съзнанието на читателя трайно се запечатват стихотворения като „Конете на смъртта“ или „Над езерото на смъртта“ в което се заключава: „Унгария – това е Езерото на смъртта“. Каква вътрешна сила, дързост, смелост се изискват, за да изречеш за собствената си родина такова определение. Но в него парадоксално се съдържа според мен и любов.
Мнозина сравняват Атила Йожеф със Смирненски. Има паралелни близости – във времето, в което живеят, в ранната смърт на тези изключително талантливи творци. Но същевременно подобно сравнение е и твърде условно, различията също са съществени. Атила е по-дълбоко вкопан в унгарския фолклор, политизацията на времето, в което живее, сякаш се усеща по-слабо, въпреки че социалната проблематика и при него е силно застъпена. И при преводите на този поет искам да изтъкна заслугата на преводача Кирил Кадийски, успял освен да предаде достоверно съдържанието на творби като „С чисто сърце“, „Елегия“, „Зимна нощ“, „Мама“, постигнал е и съответната форма на творбите, така че да звучат естествено и на български. Не зная дали преводачът си е давал сметка за това, но ето колко сходно с „Хайдушките песни“ на Яворов звучи, да речем, „С чисто сърце“: „ Нямам майка, ни бащица ,/нито бог, ни годеница,/ нямам люлка, ни родина,/ ни ковчег да се спомина.“ Надявам се, че тази близост е действителна, а не привнесена.
Пантеистично чувство излъчват редица творби на Атила Йожеф. В „Ода“ образът на жената се слива с природата, чувствеността блика от всеки ред, стихът се движи по границата на разума и интуицията: „О, с тяло чувствено си ти:/ безбройни бодчета изшиват/ от нерви тъкънта красива, / където зноят в сок прелива/ там клетка с клетката се слива,/ за да задишат в клетка жива/ тъй леко, както дишаш ти./. Тук заслугата е на друг преводач – Нино Николов. Освен като майстор на словото Атила Йожев ни покорява и с пределната си простота, както е да речем в стихотворението „Мама“; от всеки ред тук блика нежна синовна любов: „От седмица друг образ няма/ пред мене: мама, мама, мама./ Все тъй я виждам – запъхтяна/ прането носи на тавана.“
Останалите унгарски поети, представени в антологията „Сам във Всемира“ не просто допълват общата картина, която се изгражда в съзнанието ни, в душата ни, когато четем тази книга. Всеки от тях има своя характерна, при това индивидуално оцветена частица от общия пъзел. И ако я няма тази частица, общото би било ощетено по някакъв начин.
Янош Аран, според нашите стандарти, бихме определили като традиционен. Той лирически вдъхва живот на един бит, много близък да родния селски бит, и един морал, сходен с патриархалния български. Михай Бабич възкликва в „Далече, далече“: „И колко много нации, и колко много градове – /какви невиждани пейзажи и далечни брегове!/ Но аз навсякъде не мога да отида/ и няма никога отблизо да ги видя.“ Веднага се сещам за Далчевото „Вечер“: Защо не можем наведнъж да бъдем /и тук и там – навсякъде където/ могъщо и безкрайно бий животът.“
Дюла Юхас се запечатва в съзнанието ни с неговата селска идилия от „Вечер в пустата“, а Дежьо Костолани с химна си в прослава на живота, озаглавен „Септемврийско благоговение“ в отличния превод на Първан Стефанов. Както отива на един истински поет, Костолани горещо защитава индивидуалната ценност на личността в унифициращия ни свят: „Човекът е един единствен. И с нищо несравним е./ Не се повтаря два пъти подобно същество,/ тъй както лист не се повтаря на дърво.“ Арпад Тот е преди всичко урбанист. Неговият взор, неговият слух са настроени да улавят багрите и звуците на събуждащия се град: „Зората бе сляпа, мръсна, сива./ Стъклените очи на магазините спяха още./ В стария каменен град метяха лениво/ и вдигаха прах портиерите полусънливи – / като бавни духове на трубадури нощем.“ Това са редове, преведени от голямата Елисавета Багряна. Особено близък ми стана Фригеш Каринти с умението да нарисува с думи делника и неговите герои – обикновените хора от квартала. Той има поразителен усет към детайла, в неговите стихотворения „нещата“ могат да се докоснат с длан: „ И хлебарят отваря – звънти, заиграва желязна и дълга лопата./ И от кофите смет боклукчията трупа своето ранно съкровище.../Гостът, първият, сяда открая на масите в кафенето, което е празно, разбира се./ Идва келнерът с листа, подава го сръчно в подложката кожена.“
Лоринц Сабо бих определил като майстор на любовния психологизъм. Наред с пластичното описание на сексуалния акт, той умее да надникне отвъд него, да прозре какво става в душите на влюбените:“...когато там, отдолу ме погледна с поглед плах/ и доброволно се съблече: очите призоваващи/ тъй бягаха и аз такъв отчаян блян съзрях/ във тях, такава вътрешна борба, такава/ болка, че сърцето ми се сви. Но знам – /желанието победи, о, бавно: усмивката корава/ на страдащо доверие трептеше там...“
Кой друг би могъл да предаде по-добре тези състояния от преводача Вътьо Раковски? Само с три, но впечатляващи стихотворения, е представен в антологията Дюла Ийеш. В „Да не потрябва само да се мре“ той възхвалява ценността на живота, лирическият герой е готов да се превърне във всяка жива твар, но само да е в този свят. В „Не ще избягаш“ е възпят черният труд на машинните бутала в кораба, над тях и благодарение на тези черноработници е изграден светът на всичко останало, на самата история, както се казва във финалните строфи.
А в „Престъпено обещание“ поетът сякаш надниква в миналото и в бъдещето с очите на Нострадамус: „Всичко е възможно. Епидемии. В студен порой/ изселвания. Газещи в калта / колони от волове, старци и жени,/ които изостават. Наемници, въоръжени с шлемове/...Брътвежи на оратор или – отде познати? – /кречетала, вещаещи проказа...“
На фона на този Апокалипсис е проектирана съдбата на Миклош Радноти. Поетът, загинал в хитлеристките лагери на смъртта, макар и само на крачка от свободата. Песните му, извикващи състрадание със съдържанието си, нежни изповеди до любимата, почти съвършени по форма в превода на Валери Петров, те са като трагичен финален акорд на вълнуващата ни среща с унгарската поезия. В послеслова си към антологията Марин изразява известни резерви към преводите на Валери Петров заради прекалената им поетическа сръчност, която сякаш олекотява относителното тегло на стихотворенията на Радноти. Може би няма да съм убедителен, понеже не зная унгарски. Доводът ми е по-скоро догадка, народопсихологическа. Радноти е унгарски евреин. Характерна черта на такива творци е перфекционизмът, изпипването на подробностите, дори педантизмът. Ето защо, допущам, че и оригиналите на Радноти и детайлите в еклогите му са толкова „пищни“ и римите са също така точни и свежи, както ги е представил Валери Петров.
Казах в началото, че от антологията на унгарската поезия, съставена и представена от Марин Георгиев, съм разбрал повече за унгарския дух отколкото от двете си гостувания в тази приятелска държава. Какво в същност разбрах за унгарците: те са горди и свободолюбиви хора, не търпят покровителство и робство, умеят да понасят страданието на лошия бит, но социалните несправедливости ги предизвикват към борба; умеят силно да любят, а да мразят толкова силно, колкото ние българите, както свидетелства Ботев, не съм сигурен дали са способни. Но това не е минус за тях.
А сега за Ищван Шинка. И в същност за Марин Георгиев. Защото не познавам в преводната ни литература такова сливане, такова идентифициране на автор и преводач, както е в случая с Шинка и Марин Георгиев. Преди да стане дума за психологическите покрития на двете личности, нека отбележим външните маркери на подобията. И Шинка и Марин са родени в равнината. И в двата случая реката е важен детайл от природния декор: Корхан и Вит. И при единия и при другия поет биволите са извисени до символи в селския им свят. При Марин дори родното му село носи името Биволаре. С други думи: преводачът има цялата необходима външна нагласа за ролята, в която трябва да се превъплъти. А в още по-голяма степен това важи за психологическата му нагласа. Марин Георгиев, когото познавам от повече от четиридесет години, си беше и си остана селянин по душа. С всички плюсове, разбира се и с някои дребни недостатъци на тази характеристика. Той е земен, практичен, в мъдростта си се опира на личния си опит и на опита на дедите си, привързан е към земята, семейство и род, изтръгва житейските си обобщения от преживяното, проявяа траен интерес и към универсалното; експанзивен, но в следващия момент – пресметлив и скептичен. Разбира се, за да не кажете, че идеализирам образа на приятеля си, признавам и някои малки негови недостатъци. Тези черти по-силно или по-слабо изразени аз откривам и в творческия портрет на Ищван Шинка в книгата „Поле и мечти“.
Колко хубаво заглавие! Кратко, а обемащо света на унгарския поет. Сещам се за друго заглавие, което ми беше направило подобно впечатление, то е на нашия позабравен поет Иван Хаджихристов „Елен и гора“.Щастливите съвпадения, за които говорих дотук, са ключът как един преводач, който не знае езика на оригинала, може да го преведе толкова истински. Оказва се, че не буквализмът е важен все пак, не пунктуалната точност при един превод, а уловеният дух, пресъздадената до осезаемост атмосфера, превъплъщението по Станиславски в ролята на автора, казано с езика на театралите.
Разгръщам отново и отново стихотворенията от книгата. „Скръб в равнината“. Имам усещането че Марин е превеждал редовете на Шинка не за унгарската пуста, а за Мизия: „Моя Вселена, моя родина е равнината...“
В „Измамени“ нещо свое също е открил преводачът, зная го от ранните ни младежки разговори още: „Измами ме мечтата, вуйно“. Самонадеяният юноша не вярва на предупрежденията на вуйна си Чупрош, убеден, че няма от какво да се измами в бъдеще. Но в края на крищата, както всички нас, разбира: никога реалността не се покрива с мечтата. Мечтата винаги почти ни се изплъзва и ни оставя повече или по-малко разочаровани. Защото повечето от нас носим участта си на скитници, като героите от стихотворението на Шинка „Огън от царевични стебла под безмилостните звезди“. Там за живота се казва:“А има от него и скитникът дял:/ по-малко е взел, по-много е дал.“ И по-нататък: „И никой никога не ще разбере, /кой бил е, какъв е... стопил се в безкрая на зимния свят/, на никого близък, на никого брат.“ Асоциацията ме отвежда към едно мое любимо стихотворение на Верлен „Гаспар Хаузер пее“, сиракът без отечество, без княз и без куража на героя, който остава анонимен за света и е отхвърлен дори от смъртта.
Стигам до един от шедьоврите на Шинка, предаден така пълноценно на български от Марин – поемката „Маришка Бьоди“. Когато я прочетох, написах кратко писмо на приятеля си по електронна поща, което ще си позволя да ви цитирам: „ Ех, Маринка / търсено е съзвучие в обръщението с Шинка/, благодаря ти за чудесното преживяване с прочитането на поемката. Този Шинка съм го запомнил и ми е любим от антологията на унгарската поезия, която ти ми подари. Каква хармония между състоянията на душата, на тялото и на природата, какви чудесни детайли, които сякаш не само виждаш с очите си, но и докосваш.Имах чувстото, че лирическият герой си ти самият, сигурно защото само ти от моите познати и приятели можеш да предадеш толкова вярно психологически преживяното от героя пастир, картините покрай речните брегове, къпането на разжареното момчешко тяло в хладките води, фантазиите му за преминаващите по мостчето зрели и готови за любов селянки... Когато говори за „черния врат“ и „бялото тяло“, сякаш виждам тебе, скитал разгърден, но без да се излагаш на слънцето целия, както правят срамежливите селянчета в плевенското поле покрай Вита.“
Впечатляващи и оставащи задълго в съзнанието са картините, нарисувани чрез словото и в душата – с предизвиканото вълнение – са стихотворенията „Веднъж танцува майка ми балада“, в което лирическата героиня просто изтанцува пред очите ни живота си, и „Помени го, ако го познаваш“, химн за обикновения човек, който не е герой, чиято най-голяма ценност е, че е унгарец, както и стилизираното в духа на фолклора, преливащо от народностна мъдрост „Балада по течението на река Кьорьож“, или „Биволи в пролетните води“, в което мрачните и сякаш тъжни животни, бавно преживят и в пустата и в Мизия, понесли на рогата си вечността.
Ядро на идейно-естетическите търсения на Ищван Шинка е представената в книгата поема „Овчарска песен“. Както при повечето творби на Шинка, автобиографичното усещане е особено силно. В мотото към поемата авторът заявява намерението си „като Бог ще сътворя света повторно“. И го прави. Но както той самият е образ и подобие на света, в който е роден и израсъл, така и светът, сътворен в поемата, е по образ и подобие на самия Шинка:  „За селото си спомням, за майка си, баща си/ и за земята колкото дланта ми, за овчарската колиба,/ където и без мир си беше мирно./ И на овцете кръглите очи си спомням,/ за млякото им, млякото – единственото наше питие...“ Отново е възвеличен образът на майката, която замесвайки в нощвите хляба за семейството си, отронва саможертвено от собствения си хляб, който се смалява. За Шинка, а като познавам добре и Марин, казвам и за него – съдбата на селската майка се характеризира с няколко ключови думи: труд, страдание, съпричастие към чуждата мъка, трагично осъзнаване, че собственият ѝ плод ще премине по същия трънлив път, преминат от нея.
Искрени редове е посветил Шинка и на баща си, овчар, отдалечен физически от семейството си, но нежен и обичлив, когато е с детето си: „ прескачаше при нас за малко,/ прегръщаше ме и потъвах в шубата,/ миришеща на овча кожа.“ В душата на овчаря от време на време бушува и бурята на протеста, на гнева – мрачен като водите на придошлата река, но като нея след кратко време се прибира в бреговете си. Но бунтът на сина, на синовете, „все синове на ратаи“ е по-различен: „Ако по твое време,/ по волята на господаря, властно /вилнели са страдания и бичове,/ сега не идвам ли за по-щастлива пролет./ Не искам да съм онемяло цвете,/ без дъх и мирис; /не искам вместо мен да пеят дървените кръстове.../бунтовно и протяжно ще запея,/но с глас дълбок, като света, от който идвам.“ Сигурно за много неща извисява гласа си Шинка, но и за овчарчето Лайош Ач, което си отива като пролетно облаче от синьото небе на пустата, за раздялата на собствения си баща с белия свят пее Шинка, свят, опредметен чрез първата свирка, катарамата, книгата, хлопатаря, сигурен съм предмети до болка познати и вградени и в битието на преводача Марин Георгиев. Чрез „Овчарска песен“ Шинка осмисля съдбата си, прозира я до дъно, до сърцевината: „Същият съм, като баща си...“ Всички ние приличаме на бащите си, но и сме по-различни, защото сме синове на друго време, което наслагва в бащиния ни ген и своите отпечатъци.
Че с нещо е различен от баща си, Ищван Шинка показва с едно от последните стихотворения в книгата „Привет на тебе, младост!“, датирано от размирната и паметна за Унгария, а и за света 1956-а: „Маджарино, пак в кръв и огън се роди отново/ сред оръдеен тътен, в три безсънни нощи.../Кой друг се осмели да пише с кръв „Свободен“?!/ На другиму подаде ли искрата пръстът Божий?!
„Поле и мечти“. След като затворих последната страница на тази вълнуваща книга, аз разбрах, че поне отчасти съм пребродил с Ищван Шинка неговата пуста, следвайки мечтата му. И струва ми се, продължавам да следвам тази мечта. За което благодаря и на Марин.