КОГА ЩЕ ГИ СТИГНЕМ... УНГАРЦИТЕ?
От меденките до литературата, от бизнеса до киното – оказа се, че нищичко за Унгария не ни е добре известно. След дните на страната в Добрич, провели се между 15 и 17 март, обаче вече знаем, че унгарският език си прилича само с финския и естонския и то не съвсем, че стокообменът между двете страни се увеличава, а внос-износът е главно от машини, храни и напитки, тютюневи изделия. За съжаление констатирахме и че унгарска литература се издава, но не се чете.
За да избистрим тези въпроси докрай, Валентина Добринчева разговаря с един от гостите на Добрич в Дните на унгарската култура – Мартин Христов. Той е преводач и представи своето издателство „Ерго”.
Мартин Христов (р. 1966, Видин) e дипломиран в Дебреценския университет „Лайош Кошут”. Публикува в българския периодичен печат множество преводи от унгарски писатели. През 1995 г. основава преводаческа агенция „Алма Консулт”, а от 2002 ръководи издателство „Ерго”. Превел е от унгарски език „Изповедите на един буржоа” от Шандор Мараи (2002), „Политика, морал, демокрация” от Ищван Бибо (2003), „Покоят” от Атила Бартиш (2004), „Опиум” от Геза Чат (2005), „Ксанаду” от Янош Хаи (2006), „Сивия гълъб” от Шандор Тар (2008), „Баща на мъртвите” от Балаж Дьоре (2009), „Живоговорене” от Ищван Кемен (2010), „Арената пред теб” от Шандор Тар (2011) и др. Носител е на почетна грамота от Съюза на преводачите в България (2006) и на награда за цялостна преводаческа дейност от унгарската фондация „Милан Фющ” (2009).
Как оценявате интереса към унгарската култура в Добрич, Вие лично успяхте да бъдете на всички събития?
Направиха ми впечатление почти пълните зали и салони, младите хора преобладаваха. Това ме изпълва с надежда, че интересът към немасовата култура, често погрешно наричана „елитарна“, не е стихнал.
Имахте среща и с ученици от Езикова гимназия – какво Ви попитаха младите хора?
Да, това беше приятна изненада за мен! Не знам доколко режисирано беше присъствието на учениците, но те задаваха смислени въпроси и очакваха изчерпателни отговори. Опитаха се да установят сходства между романските езици, които изучават, и унгарския, което, за тяхно съжаление, се оказа невъзможно. Унгарският език, както и финският и естонският например, се числят към угро-финското езиково семейство в групата на уралските езици. Въпреки множеството славянски и тюркски заемки, унгарският е запазил самостойния си характер и езикова чистота, едва в последно време, покрай приобщаването към Европейския съюз, се наблюдават опити в съвременната лексика да бъдат привнесени повече чуждици. Тези опити обаче са твърде плахи в сравнение с омаскаряването на родния ни език през последните двадесетина години.
Учениците се интересуваха и от възможността за превод и редакция на литературни текстове. Изказах им лошите си, за жалост, впечатления от езиковото и художествено ниво на немалка част от преводните издания, най-вече на мастити издателства, претендиращи да съблюдават високи литературни критерии. Отговорността на издателя е огромна и се изразява най-вече в моралния дълг, който той чрез изданията си поема към обществото. Част от българските издатели смятат, че трябва само да печелят на гърба на читателя, загърбвайки естетически норми и развращавайки литературните му вкусове.
Споделихте, че сте учуден, че унгарска литература се издава, а не се чете. Защо е така, според Вас?
По-скоро дори не учуден, а изумен от този феномен, от съприкосновението между две култури!... Защото какво е това нещо, което прави два народа, две националности – всъщност всички нас в голямото паневропейско семейство – съпричастни към съдбините си, ако не културата и по-специално литературата като мост, трамплин, батут между народите!? Тя те изстрелва директно в сърцето и мислите, и бита, и обичаите на другата, непознатата нация, и научваш за нея много повече, отколкото от всички политически коментари, исторически наследства и европейски пътни коридори!
Тъй че от издаването на качествена унгарска литература има голяма нужда, както нужда има и от издаването на качествена българска литература в Унгария. Друг е въпросът, че програмите за субсидиране на литературни преводи зад граница и в Унгария функционират много по-адекватно, отколкото у нас. И също тъй друг е въпросът, че подборът при превода на унгарска литература в България често е субективен, подвластен на нечии интереси... Аз лично като преводач и издател се стремя да представям най-доброто, това, което ме вълнува и за което мисля, че би намерило четяща и заинтересувана аудитория в страната.
И с две думи: защо не се чете? Защото хората нямат пари за култура, защото българските книгоразпространители и книжари в голямата си част са душмани, не ангели хранители за изданията ни, и не на последно място – защото продават рекламата и името, а за унгарските книги това е непосилно...
Кое е най-ценното в общуването между културите на България и Унгария?
Добър въпрос! Мисля, че двата народа са близки в исторически план много повече, отколкото например българи и немци, това доказват многото славянски заемки в унгарския език, имаме и обща речна магистрала, река Дунав! Да не говорим за историческите ни корени, каквито са съприкосновенията още по Аспарухово време, Владислав Варненчик, Кошутовата емиграция в Османската империя през 1848-49 г., оставила трайни следи във Видин, Шумен и други български градове, благодарение на което в страната ни за пръв път биват натурализирани пивото, колбасите. Да не говорим за безпрецедентната помощ на австро-унгарци в построяването на железопътната мрежа на територията на Османската империя в края на XIX век.
Тъй че културите ни са пряко свързани. И имат какво да научат една от друга. Доказателство за това, доколко тясно обвързани са двете ни нации в културно отношение, са любовта на големия унгарски поет Ласло Наги към българската поезия, бит и душевност, стихосбирката на Дюла Ийеш „Дванадесет дена в България“, протестното стихотворение на пловдивския поет Йордан Русков „Вик за свобода“ срещу съветската окупация на Унгария през 1956 г., безценното българофилско дело на унгарския българист Петер Юхас, и т.н..
Кога ще ги стигнем унгарците и какво можем да вземем от тях?
Там е работата, че няма да ги стигнем никога. Просто защото и те непрекъснато се развиват, равнявайки се по съседска Австрия, чийто стандарт на живот се опитват да догонят. От тях можем да вземем много и все полезни неща, започвайки със съзнанието им на дисциплинирани по немски тертип европейци, за които качеството и прецизността са водещи, и стигайки до най-обикновени практични неща от живота, за чието усвояване е достатъчно само да прекосиш Унгария, като например изграждането на кръгови движения на всички важни и конфликтни пътни възли, за да се избегнат тежките катастрофи.
Като активен преводач как оценявате тази дейност – през соц-а ли беше по-силна, или сега?
Мисля, че превеждането на чуждестранна литература, най-вече от „братските“ страни в СИВ, беше по-активно и целенасочено именно през соц-а. Тогава се отпускаха централизирано средства за превод и издаване на определен брой книги, и наред с казионните заглавия се промъкваха и немалко стойностни класици и по-модерни автори. Освен това качеството на превода и редакцията бяха винаги на ниво, не съществуваше проблемът с правописните, лексикални, стилистични пропуски от последните двадесетина години.
От друга страна, дадени автори, заклеймени като либерални или свободомислещи, нямаше как да преодолеят ветото на цензурата. В това отношение сега има пълна свобода, да не кажем – слободия. В интерес на истината като брой унгарските издания от последните две десетилетия надхвърлят петдесет, което никак не е малко, а като имена струва да се отбележи прощъпулникът на достойни и известни унгарски писатели като постмодерниста Петер Естерхази, силни прозаици като Ласло Краснахоркаи, Шандор Мараи, Адам Бодор, Имре Кертес, Шандор Тар, Милан Фющ.
Унгарската лирика е по-слабо застъпена, отколкото преди смяната на режима, въпреки това бял свят видяха избраните поетични сбирки не само на класиците Янош Аран, Атила Йожеф, но и на по-съвременни поети от втората половина на XX век като Ищван Шинка, Янош Пилински, Ищван Кемен и др.
Може ли да се каже в коя сфера на литературата са по-блестящи унгарците – поезия или проза?
За мен като унгарски възпитаник е много трудно да определя... Истината е, че и унгарската поезия, и унгарската проза са извиквали у мен и екстаз, и сълзи, и чувство на изкупление... Също така е истина, че някогашното гимназиално образование у нас успешно успяваше да потули немалко от истински заслужилите лауреати на българската литература, които също заслужават признание и аплодисменти.
Но унгарската литература има своите по-дълбоки корени и своя апогей далеч преди българската. Делят я на класическа, модерна и постмодерна, представителите на тези три течения обаче са популярни и се издават в цяла Европа, най-вече в Германия, скандинавските и някои романоезични държави. И не само това, унгарският писател Шандор Мараи (1900-1989) например, чиито романи „Изповедите на един буржоа“ и „Свещите изгарят докрай“ излязоха и на български, е разпродаден в стотици хилядни тиражи в цяла Западна Европа по време на преоткриването му в началото на XX век. Моя позната преводачка от Испания дори деликатно подметна, че новата си лека кола и златна кредитна карта ги дължи само на Мараи. „Изповедите“ излязоха и на български в мой превод, от Мараи обаче аз видях и научих единствено гражданска доблест и морал, космополитен светоглед...
Имат ли Нобелови лауреати?
Унгарците имат не един и двама, а десетки Нобелови лауреати. В литературата засега е един, Имре Кертес, удостоен през 2002 година за романа си „Безсъдбовност“, разказващ историята на едно момче в нацисткия концлагер „Бухенвалд“, а за всички останали чудесни постижения на унгарския дух и култура нека цитирам Дьорд Маркс и статията му „Унгарци по света през XX век“:
„Туристическите справочници представят на чужденците Унгария като страна на токайското вино, на червения пипер, циганската музика и чардаша. Няма да казваме, че файтонът (1400) и кибритът (1836), електрическата крушка с волфрамова жичка (1903) и криптоновата лампа (1934), химикалката (1943) и Рубик-кубът (1978), техниката с променлив ток (1883) и трансформаторът (1885), самолетът с аеродинамична форма (1928) и отворът на кутийката от кока-кола (1970), радиоактивният индикатор (1913) и атомният реактор (1942), електронно програмираният компютър (1946) и компютърната система с времеделене (1960), езикът „Бейсик“ (1990) и текстообработващата програма Windows Word (1990), работещият с данни Excel (1992) и процесорът Пентиум (1995) са се родили в умовете на хора, чиито люлки са били люляни в Унгария.“
Кое от Добрич Ви хареса неудържимо и би Ви накарало да останете в него и кое Ви отблъсква?
Градът има неповторима атмосфера, особено площад „Демокрация“ с добре аранжирания архитектурен ансамбъл, оформен от сградите на градската Художествена галерия, Драматичен театър „Йордан Йовков“, Огледална зала „Нели Божкова“ и ларгото. Струва си да се спомене и градският парк „Свети Георги“, „Старият Добрич“ също е живописна гледка с обновените си дюкянчета, часовниковата кула, кметската къща, където бяхме отседнали.
Като изключим необичайната запрашеност на въздуха, лошо впечатление ми направи текущият ремонт на централния градски площад. Проектът е спечелил европейски средства, и то немалко, над 5 млн.лева. Какво всъщност се прави: върху старите жълти плочи се изливат допълнително стотици кубически метра бетон, пласт с дебелина над педя, а на 2-3 местенца са оформени грозни зелени петна от по няколко квадрата. Аз мисля, че с отпуснатите предостатъчни средства можеше да се разбият старите жълти плочи и на тяхно място да се оформят най-вече градинки, паркчета, изкуствени езерца, фонтани, с много зеленина и дървета, с птици, стигаше да се направят само една по-широка пешеходна и една по-тясна велоалея. Всичко това можеше да се оформи със стилни каменни плочи, орнаменти, със ситен пясък или чакъл, както преустройват центровете си централноевропейските градове. Вместо това вие си строите крипта насред града, но това според мен е по инерция от миналото.
За да избистрим тези въпроси докрай, Валентина Добринчева разговаря с един от гостите на Добрич в Дните на унгарската култура – Мартин Христов. Той е преводач и представи своето издателство „Ерго”.
Мартин Христов (р. 1966, Видин) e дипломиран в Дебреценския университет „Лайош Кошут”. Публикува в българския периодичен печат множество преводи от унгарски писатели. През 1995 г. основава преводаческа агенция „Алма Консулт”, а от 2002 ръководи издателство „Ерго”. Превел е от унгарски език „Изповедите на един буржоа” от Шандор Мараи (2002), „Политика, морал, демокрация” от Ищван Бибо (2003), „Покоят” от Атила Бартиш (2004), „Опиум” от Геза Чат (2005), „Ксанаду” от Янош Хаи (2006), „Сивия гълъб” от Шандор Тар (2008), „Баща на мъртвите” от Балаж Дьоре (2009), „Живоговорене” от Ищван Кемен (2010), „Арената пред теб” от Шандор Тар (2011) и др. Носител е на почетна грамота от Съюза на преводачите в България (2006) и на награда за цялостна преводаческа дейност от унгарската фондация „Милан Фющ” (2009).
Как оценявате интереса към унгарската култура в Добрич, Вие лично успяхте да бъдете на всички събития?
Направиха ми впечатление почти пълните зали и салони, младите хора преобладаваха. Това ме изпълва с надежда, че интересът към немасовата култура, често погрешно наричана „елитарна“, не е стихнал.
Имахте среща и с ученици от Езикова гимназия – какво Ви попитаха младите хора?
Да, това беше приятна изненада за мен! Не знам доколко режисирано беше присъствието на учениците, но те задаваха смислени въпроси и очакваха изчерпателни отговори. Опитаха се да установят сходства между романските езици, които изучават, и унгарския, което, за тяхно съжаление, се оказа невъзможно. Унгарският език, както и финският и естонският например, се числят към угро-финското езиково семейство в групата на уралските езици. Въпреки множеството славянски и тюркски заемки, унгарският е запазил самостойния си характер и езикова чистота, едва в последно време, покрай приобщаването към Европейския съюз, се наблюдават опити в съвременната лексика да бъдат привнесени повече чуждици. Тези опити обаче са твърде плахи в сравнение с омаскаряването на родния ни език през последните двадесетина години.
Учениците се интересуваха и от възможността за превод и редакция на литературни текстове. Изказах им лошите си, за жалост, впечатления от езиковото и художествено ниво на немалка част от преводните издания, най-вече на мастити издателства, претендиращи да съблюдават високи литературни критерии. Отговорността на издателя е огромна и се изразява най-вече в моралния дълг, който той чрез изданията си поема към обществото. Част от българските издатели смятат, че трябва само да печелят на гърба на читателя, загърбвайки естетически норми и развращавайки литературните му вкусове.
Споделихте, че сте учуден, че унгарска литература се издава, а не се чете. Защо е така, според Вас?
По-скоро дори не учуден, а изумен от този феномен, от съприкосновението между две култури!... Защото какво е това нещо, което прави два народа, две националности – всъщност всички нас в голямото паневропейско семейство – съпричастни към съдбините си, ако не културата и по-специално литературата като мост, трамплин, батут между народите!? Тя те изстрелва директно в сърцето и мислите, и бита, и обичаите на другата, непознатата нация, и научваш за нея много повече, отколкото от всички политически коментари, исторически наследства и европейски пътни коридори!
Тъй че от издаването на качествена унгарска литература има голяма нужда, както нужда има и от издаването на качествена българска литература в Унгария. Друг е въпросът, че програмите за субсидиране на литературни преводи зад граница и в Унгария функционират много по-адекватно, отколкото у нас. И също тъй друг е въпросът, че подборът при превода на унгарска литература в България често е субективен, подвластен на нечии интереси... Аз лично като преводач и издател се стремя да представям най-доброто, това, което ме вълнува и за което мисля, че би намерило четяща и заинтересувана аудитория в страната.
И с две думи: защо не се чете? Защото хората нямат пари за култура, защото българските книгоразпространители и книжари в голямата си част са душмани, не ангели хранители за изданията ни, и не на последно място – защото продават рекламата и името, а за унгарските книги това е непосилно...
Кое е най-ценното в общуването между културите на България и Унгария?
Добър въпрос! Мисля, че двата народа са близки в исторически план много повече, отколкото например българи и немци, това доказват многото славянски заемки в унгарския език, имаме и обща речна магистрала, река Дунав! Да не говорим за историческите ни корени, каквито са съприкосновенията още по Аспарухово време, Владислав Варненчик, Кошутовата емиграция в Османската империя през 1848-49 г., оставила трайни следи във Видин, Шумен и други български градове, благодарение на което в страната ни за пръв път биват натурализирани пивото, колбасите. Да не говорим за безпрецедентната помощ на австро-унгарци в построяването на железопътната мрежа на територията на Османската империя в края на XIX век.
Тъй че културите ни са пряко свързани. И имат какво да научат една от друга. Доказателство за това, доколко тясно обвързани са двете ни нации в културно отношение, са любовта на големия унгарски поет Ласло Наги към българската поезия, бит и душевност, стихосбирката на Дюла Ийеш „Дванадесет дена в България“, протестното стихотворение на пловдивския поет Йордан Русков „Вик за свобода“ срещу съветската окупация на Унгария през 1956 г., безценното българофилско дело на унгарския българист Петер Юхас, и т.н..
Кога ще ги стигнем унгарците и какво можем да вземем от тях?
Там е работата, че няма да ги стигнем никога. Просто защото и те непрекъснато се развиват, равнявайки се по съседска Австрия, чийто стандарт на живот се опитват да догонят. От тях можем да вземем много и все полезни неща, започвайки със съзнанието им на дисциплинирани по немски тертип европейци, за които качеството и прецизността са водещи, и стигайки до най-обикновени практични неща от живота, за чието усвояване е достатъчно само да прекосиш Унгария, като например изграждането на кръгови движения на всички важни и конфликтни пътни възли, за да се избегнат тежките катастрофи.
Като активен преводач как оценявате тази дейност – през соц-а ли беше по-силна, или сега?
Мисля, че превеждането на чуждестранна литература, най-вече от „братските“ страни в СИВ, беше по-активно и целенасочено именно през соц-а. Тогава се отпускаха централизирано средства за превод и издаване на определен брой книги, и наред с казионните заглавия се промъкваха и немалко стойностни класици и по-модерни автори. Освен това качеството на превода и редакцията бяха винаги на ниво, не съществуваше проблемът с правописните, лексикални, стилистични пропуски от последните двадесетина години.
От друга страна, дадени автори, заклеймени като либерални или свободомислещи, нямаше как да преодолеят ветото на цензурата. В това отношение сега има пълна свобода, да не кажем – слободия. В интерес на истината като брой унгарските издания от последните две десетилетия надхвърлят петдесет, което никак не е малко, а като имена струва да се отбележи прощъпулникът на достойни и известни унгарски писатели като постмодерниста Петер Естерхази, силни прозаици като Ласло Краснахоркаи, Шандор Мараи, Адам Бодор, Имре Кертес, Шандор Тар, Милан Фющ.
Унгарската лирика е по-слабо застъпена, отколкото преди смяната на режима, въпреки това бял свят видяха избраните поетични сбирки не само на класиците Янош Аран, Атила Йожеф, но и на по-съвременни поети от втората половина на XX век като Ищван Шинка, Янош Пилински, Ищван Кемен и др.
Може ли да се каже в коя сфера на литературата са по-блестящи унгарците – поезия или проза?
За мен като унгарски възпитаник е много трудно да определя... Истината е, че и унгарската поезия, и унгарската проза са извиквали у мен и екстаз, и сълзи, и чувство на изкупление... Също така е истина, че някогашното гимназиално образование у нас успешно успяваше да потули немалко от истински заслужилите лауреати на българската литература, които също заслужават признание и аплодисменти.
Но унгарската литература има своите по-дълбоки корени и своя апогей далеч преди българската. Делят я на класическа, модерна и постмодерна, представителите на тези три течения обаче са популярни и се издават в цяла Европа, най-вече в Германия, скандинавските и някои романоезични държави. И не само това, унгарският писател Шандор Мараи (1900-1989) например, чиито романи „Изповедите на един буржоа“ и „Свещите изгарят докрай“ излязоха и на български, е разпродаден в стотици хилядни тиражи в цяла Западна Европа по време на преоткриването му в началото на XX век. Моя позната преводачка от Испания дори деликатно подметна, че новата си лека кола и златна кредитна карта ги дължи само на Мараи. „Изповедите“ излязоха и на български в мой превод, от Мараи обаче аз видях и научих единствено гражданска доблест и морал, космополитен светоглед...
Имат ли Нобелови лауреати?
Унгарците имат не един и двама, а десетки Нобелови лауреати. В литературата засега е един, Имре Кертес, удостоен през 2002 година за романа си „Безсъдбовност“, разказващ историята на едно момче в нацисткия концлагер „Бухенвалд“, а за всички останали чудесни постижения на унгарския дух и култура нека цитирам Дьорд Маркс и статията му „Унгарци по света през XX век“:
„Туристическите справочници представят на чужденците Унгария като страна на токайското вино, на червения пипер, циганската музика и чардаша. Няма да казваме, че файтонът (1400) и кибритът (1836), електрическата крушка с волфрамова жичка (1903) и криптоновата лампа (1934), химикалката (1943) и Рубик-кубът (1978), техниката с променлив ток (1883) и трансформаторът (1885), самолетът с аеродинамична форма (1928) и отворът на кутийката от кока-кола (1970), радиоактивният индикатор (1913) и атомният реактор (1942), електронно програмираният компютър (1946) и компютърната система с времеделене (1960), езикът „Бейсик“ (1990) и текстообработващата програма Windows Word (1990), работещият с данни Excel (1992) и процесорът Пентиум (1995) са се родили в умовете на хора, чиито люлки са били люляни в Унгария.“
Кое от Добрич Ви хареса неудържимо и би Ви накарало да останете в него и кое Ви отблъсква?
Градът има неповторима атмосфера, особено площад „Демокрация“ с добре аранжирания архитектурен ансамбъл, оформен от сградите на градската Художествена галерия, Драматичен театър „Йордан Йовков“, Огледална зала „Нели Божкова“ и ларгото. Струва си да се спомене и градският парк „Свети Георги“, „Старият Добрич“ също е живописна гледка с обновените си дюкянчета, часовниковата кула, кметската къща, където бяхме отседнали.
Като изключим необичайната запрашеност на въздуха, лошо впечатление ми направи текущият ремонт на централния градски площад. Проектът е спечелил европейски средства, и то немалко, над 5 млн.лева. Какво всъщност се прави: върху старите жълти плочи се изливат допълнително стотици кубически метра бетон, пласт с дебелина над педя, а на 2-3 местенца са оформени грозни зелени петна от по няколко квадрата. Аз мисля, че с отпуснатите предостатъчни средства можеше да се разбият старите жълти плочи и на тяхно място да се оформят най-вече градинки, паркчета, изкуствени езерца, фонтани, с много зеленина и дървета, с птици, стигаше да се направят само една по-широка пешеходна и една по-тясна велоалея. Всичко това можеше да се оформи със стилни каменни плочи, орнаменти, със ситен пясък или чакъл, както преустройват центровете си централноевропейските градове. Вместо това вие си строите крипта насред града, но това според мен е по инерция от миналото.
