ПРЕМЪЛЧАВАНИ ОТКРОВЕНИЯ
Таньо Божков е роден на 18 ноември 1942 г. в гр. Брезово. Завършил е ВТУ „Кирил и Методий” през 1967 г. и работи като учител. През 1975 г. защитава ІІ клас квалификация на ЦИУУРК. Публицистични и художествено-публицистични статии публикува във вестниците. „Факел”, „Добруджанска трибуна”, „Учителско дело, списанията „Училищно и професионално ориентиране”, „Общински съвети” и др.
Стихосбирката „Шипка” на поетесата Валентина Добринчева ни изненада с присъщия за творци-откриватели стремеж за различност, за несъгласие с утвърдили се форми на мислене и съществуване, както и с унифицирането на съвременника. Тя е далеч от изкусителното безличие на модерното ни време, с проникналата дори и в поезията агресия, циничност и пустословие. И от двете корици на книгата към читателя са отправени усмихнато лице, приветливи и ясни очи на млада жена. В първия случай смехът нежно струи през разкъсаните рехави нишки на бялата паяжина, а във втория по-сдържан и прибран, със затаен блясък, усмивката е топла, изпитателна и леко скептична.
Литераторът Драгомил Георгиев не без основание твърди, че поезията ѝ има сходство с „материалния стил” на Далчевата лирика – от конкретните образи и картини се навлиза в света на духовното и естетическото, към чисти и възвишени послания. Но макар стихът ѝ да е напластен от достатъчно реални възприятия, все пак се усеща, че далеч не само естествените и органични неща, процеси и явления изпълват нейната чувствителност и въображение. Предметността в лириката и отстъпва значителен терен на дълбоки и трайни пориви, размисли и вълнения. В. Добринчева очертава едно свое завардено проблемно-поетично пространство, в което дишат и кипят страстите на днешния ни ден – отродяване и миграция, бягство от природата, фалшивата показност и лицемерие. Себеустройството, нагаждането и приспособяването изтиква способните, честните и истинските хора по периферията, приглушава техния глас и отпор. Рефренът в „Една жена на 33 – 2”: „…но аз не исках да бъде така” е категоричен израз на разочарование, болка и отрицание на случващото се днес. В него дори мирът не е желан – „нашият пагубен мир”. Трудно и мъчително се живее сред свят на „ненужно уважение”, в който е наложена забрана за стойностното, същностното и съкровеното – „не се говори това, за което мълчим”. Поетичният фрагмент за капещото листо една великолепна алюзия за раздялата на човека с химери и илюзии и носталгично-примерено приемане на участта; за края, посрещнат с почуда, успокоение и мъдрост: – „С вятъра не му се заиграва / знае, че е до време”
Синовната и деликатна свенливост на авторката и да приеме и извини великодушно малки слабости и пороци на най-близките. Подобно на своите поетически посестрими – Калина Ковачева – ст.: „Баща ми е дете, което пие бира, той нищо не чете, от нищо не разбира” и Керанка Далакманска: „Разсъмва се. Настава времето – /баща ми стенния часовник да навие” тя изпитва същото благоволение пред родителя – „Дали смаян от ракийката, /и гощавката от комшиите, /с глава във две мъгли/ще може татко да уцели/ портичката за дома”. Това връщане от съседите съдържа много българско и родно – живи са хорските приятелства, колкото и да се е смалил и отеснял житейският хоризонт. Героят е все още на прав път и едва ли е от толкова значение, че е прегрешил. По-значимо е трайното величие на обикновения човечец, съхранил патриархалното през превратностите на динамичното ни време, политическите ни пристрастия и колизии. Обратното – капсулирането, дребнотемието и скуката са тези, които пораждат уединеност и безсилие срещу духовната ограниченост: – „в този мир-/ не намирам/ свободата си”.
Поетическото кредо на авторката е концентрирано към най-високи, бленувани етични и естетически стойности, за чиито показ и се налага да замълчи. Наистина в стиховете и не ще намерим „шум, банален патос и кресливи ефекти, предназначени за банална чувствителност” /Стоян Илиев/. Няма да видим и под лупа възторгвания от режисирани улични протести и площадни изригвания, бързо и лековато присламчване към яхналите недоволството от конюнктурата, случайни каузи и измислени персони със съмнителна репутация и интелект. Най-силно боли отродяването и най-високо прокънтява произнесения срамежливо шепот „Обичам те!”, който ще остане неизречен в бъдеще от преизпълнения с обич и възхита към лирическата героиня неин невръстен родственик. На поетесата не са и нужни ужасяващите факти от последните две десетилетия. Отива си обичта, бездната на раздялата ще остане да зее.
С трогателна нежност и умиление е разкрита тъгата на поетесата с висока духовна култура и несъмнен талант, останала затворена и ограничена в същия този град „в средата на безкрайната равнина”, „…с нивята, полята”. Глаголът „издрасква” обрисува сполучливо бликналия жизнен порив за волност и простор. Грубоватичко, но колко достоверно и живо е изобразено настъпващото утро: „отпаря един шамар на деня”. Житейската дилема „град – село” е с ярки и колоритни багри, будещи тревожни размисли у интелигента, заставен да просъществува в опразнената от съдържание и смисъл урбанистична среда, „където няма стих и слово даже”.
Впечатляващ е упоритият стремеж на В. Добринчева да се пребори със статуквото, да търси и намери себе си, устоите на своята жизнена философия. В „Една жена на 33” едва ли мотивът за Христовата възраст е провокирал поетесата да разголи себе си – искрена и пряма, уважавана, но и разяждана от съмнения, неподвластна на условностите и непокорна. Мъжествено и дръзко заявява: „Но аз не искам да бъде така”. Тревожат я поразиите на духовната догматика, прекъснали за дълъг период досега на няколко поколения с върховете на човешкото познание и мъдрост.
Усложненият вътрешен мир и повишен интензитет на мисловната дейност водят неспокойната творческа личност към разрушителната стихия на кошмарните видения /ст. „Хуни”/ и пробуждане на дремещите зли сили у индивид. Ражда се помисълът и за бягство от еднообразието и натрапения семеен уют, обладава я желание да прекрачи задръжките и нормите на моралното целомъдрие. Това обаче са само неовладени моментни импулси: „Да развея полата” е мимолетен и ексцентричен блян, неприсъщ и дислоциран встрани от здравите принципи на жената, която добре знае цената на времето и резултата: – „правилно ли литнал е денят”. Нейните високи цели са себеотдаване и взаимност: – „Искам точно тази песен да намеря,/ дето ще отвори/ на сърцето тя/ най-милите прозорци/”. Пътят към другия /„Полет към друго”/ не всякога е гладък и чист, дори и успореден за двама, не винаги върви във вярната посока. По-скоро е труден и непредвидим: – „Такъв ни е на всеки/ оскъдният животец, но някои един към друг / над урвата вървят, / а други – редом / – в урва устремени.” Тук поетесата недвусмислено отхвърля равнодушието и обезличаването на човека в името на криворазбрано съгласие и сговор.
Възможно е отделни лирически творби да не са съвсем равностойни на най-доброто в книгата, дори на места да се чувства известна маниерност или неяснота, но пък в повечето стихотворения присъства лек и свободен ритъм, сякаш необвързан с ритмически стъпки и необременен от словото и мисълта. Такава е и римата – едва доловима, нито съседна, нито кръстосана и все пак мелодична и подсилваща музикалната оркестрация на стиха. В стихотворението „Сух плач” думите малка, плач, дала, разбрала, печал, озвучават искрено и непреднамерено тази малко тъжна и язвителна миниатюра. Поетичният говор на Валентина Добринчева загребва от самия живот – от града, зачеващ с нашата улица, калдаръмчето, дома, телевизора и най-близкото обкръжение – семейството с децата, любимия, старчето, трудовите хора, неголемия кръг, сред който се движи, работи и твори. Природният фон е твърде умален – прозоречната гледка, улицата, дворът, парка, птичето, гнездото и само спомена за полето и одухотворения с красива и широко разгърната метафора пейзаж от Балкана загатва за деликатния ѝ усет: – „по склоновете с дипли на жена – / родила скоро и сега лехуса – /полегнала от обич и безсилие /да вярва колко хубава е.”
Стихосбирката „Шипка” носи в себе си сладко-тръпчивия вкус на самия живот – многоцветен и трънлив, отворен за слънцето и хората, но с трудно постижимо щастие. Несъмнено книгата е ярко петно в културното пано на града, чиито артистичен и творчески потенциал, опрян на традициите и приемствеността, ще продължава да ни радва. Нека да пожелаем на младата поетеса „като в цвете кацнала пчела” да събира още много плодоносен мед за своите нови и свежи поетически съцветия.
Стихосбирката „Шипка” на поетесата Валентина Добринчева ни изненада с присъщия за творци-откриватели стремеж за различност, за несъгласие с утвърдили се форми на мислене и съществуване, както и с унифицирането на съвременника. Тя е далеч от изкусителното безличие на модерното ни време, с проникналата дори и в поезията агресия, циничност и пустословие. И от двете корици на книгата към читателя са отправени усмихнато лице, приветливи и ясни очи на млада жена. В първия случай смехът нежно струи през разкъсаните рехави нишки на бялата паяжина, а във втория по-сдържан и прибран, със затаен блясък, усмивката е топла, изпитателна и леко скептична.
Литераторът Драгомил Георгиев не без основание твърди, че поезията ѝ има сходство с „материалния стил” на Далчевата лирика – от конкретните образи и картини се навлиза в света на духовното и естетическото, към чисти и възвишени послания. Но макар стихът ѝ да е напластен от достатъчно реални възприятия, все пак се усеща, че далеч не само естествените и органични неща, процеси и явления изпълват нейната чувствителност и въображение. Предметността в лириката и отстъпва значителен терен на дълбоки и трайни пориви, размисли и вълнения. В. Добринчева очертава едно свое завардено проблемно-поетично пространство, в което дишат и кипят страстите на днешния ни ден – отродяване и миграция, бягство от природата, фалшивата показност и лицемерие. Себеустройството, нагаждането и приспособяването изтиква способните, честните и истинските хора по периферията, приглушава техния глас и отпор. Рефренът в „Една жена на 33 – 2”: „…но аз не исках да бъде така” е категоричен израз на разочарование, болка и отрицание на случващото се днес. В него дори мирът не е желан – „нашият пагубен мир”. Трудно и мъчително се живее сред свят на „ненужно уважение”, в който е наложена забрана за стойностното, същностното и съкровеното – „не се говори това, за което мълчим”. Поетичният фрагмент за капещото листо една великолепна алюзия за раздялата на човека с химери и илюзии и носталгично-примерено приемане на участта; за края, посрещнат с почуда, успокоение и мъдрост: – „С вятъра не му се заиграва / знае, че е до време”
Синовната и деликатна свенливост на авторката и да приеме и извини великодушно малки слабости и пороци на най-близките. Подобно на своите поетически посестрими – Калина Ковачева – ст.: „Баща ми е дете, което пие бира, той нищо не чете, от нищо не разбира” и Керанка Далакманска: „Разсъмва се. Настава времето – /баща ми стенния часовник да навие” тя изпитва същото благоволение пред родителя – „Дали смаян от ракийката, /и гощавката от комшиите, /с глава във две мъгли/ще може татко да уцели/ портичката за дома”. Това връщане от съседите съдържа много българско и родно – живи са хорските приятелства, колкото и да се е смалил и отеснял житейският хоризонт. Героят е все още на прав път и едва ли е от толкова значение, че е прегрешил. По-значимо е трайното величие на обикновения човечец, съхранил патриархалното през превратностите на динамичното ни време, политическите ни пристрастия и колизии. Обратното – капсулирането, дребнотемието и скуката са тези, които пораждат уединеност и безсилие срещу духовната ограниченост: – „в този мир-/ не намирам/ свободата си”.
Поетическото кредо на авторката е концентрирано към най-високи, бленувани етични и естетически стойности, за чиито показ и се налага да замълчи. Наистина в стиховете и не ще намерим „шум, банален патос и кресливи ефекти, предназначени за банална чувствителност” /Стоян Илиев/. Няма да видим и под лупа възторгвания от режисирани улични протести и площадни изригвания, бързо и лековато присламчване към яхналите недоволството от конюнктурата, случайни каузи и измислени персони със съмнителна репутация и интелект. Най-силно боли отродяването и най-високо прокънтява произнесения срамежливо шепот „Обичам те!”, който ще остане неизречен в бъдеще от преизпълнения с обич и възхита към лирическата героиня неин невръстен родственик. На поетесата не са и нужни ужасяващите факти от последните две десетилетия. Отива си обичта, бездната на раздялата ще остане да зее.
С трогателна нежност и умиление е разкрита тъгата на поетесата с висока духовна култура и несъмнен талант, останала затворена и ограничена в същия този град „в средата на безкрайната равнина”, „…с нивята, полята”. Глаголът „издрасква” обрисува сполучливо бликналия жизнен порив за волност и простор. Грубоватичко, но колко достоверно и живо е изобразено настъпващото утро: „отпаря един шамар на деня”. Житейската дилема „град – село” е с ярки и колоритни багри, будещи тревожни размисли у интелигента, заставен да просъществува в опразнената от съдържание и смисъл урбанистична среда, „където няма стих и слово даже”.
Впечатляващ е упоритият стремеж на В. Добринчева да се пребори със статуквото, да търси и намери себе си, устоите на своята жизнена философия. В „Една жена на 33” едва ли мотивът за Христовата възраст е провокирал поетесата да разголи себе си – искрена и пряма, уважавана, но и разяждана от съмнения, неподвластна на условностите и непокорна. Мъжествено и дръзко заявява: „Но аз не искам да бъде така”. Тревожат я поразиите на духовната догматика, прекъснали за дълъг период досега на няколко поколения с върховете на човешкото познание и мъдрост.
Усложненият вътрешен мир и повишен интензитет на мисловната дейност водят неспокойната творческа личност към разрушителната стихия на кошмарните видения /ст. „Хуни”/ и пробуждане на дремещите зли сили у индивид. Ражда се помисълът и за бягство от еднообразието и натрапения семеен уют, обладава я желание да прекрачи задръжките и нормите на моралното целомъдрие. Това обаче са само неовладени моментни импулси: „Да развея полата” е мимолетен и ексцентричен блян, неприсъщ и дислоциран встрани от здравите принципи на жената, която добре знае цената на времето и резултата: – „правилно ли литнал е денят”. Нейните високи цели са себеотдаване и взаимност: – „Искам точно тази песен да намеря,/ дето ще отвори/ на сърцето тя/ най-милите прозорци/”. Пътят към другия /„Полет към друго”/ не всякога е гладък и чист, дори и успореден за двама, не винаги върви във вярната посока. По-скоро е труден и непредвидим: – „Такъв ни е на всеки/ оскъдният животец, но някои един към друг / над урвата вървят, / а други – редом / – в урва устремени.” Тук поетесата недвусмислено отхвърля равнодушието и обезличаването на човека в името на криворазбрано съгласие и сговор.
Възможно е отделни лирически творби да не са съвсем равностойни на най-доброто в книгата, дори на места да се чувства известна маниерност или неяснота, но пък в повечето стихотворения присъства лек и свободен ритъм, сякаш необвързан с ритмически стъпки и необременен от словото и мисълта. Такава е и римата – едва доловима, нито съседна, нито кръстосана и все пак мелодична и подсилваща музикалната оркестрация на стиха. В стихотворението „Сух плач” думите малка, плач, дала, разбрала, печал, озвучават искрено и непреднамерено тази малко тъжна и язвителна миниатюра. Поетичният говор на Валентина Добринчева загребва от самия живот – от града, зачеващ с нашата улица, калдаръмчето, дома, телевизора и най-близкото обкръжение – семейството с децата, любимия, старчето, трудовите хора, неголемия кръг, сред който се движи, работи и твори. Природният фон е твърде умален – прозоречната гледка, улицата, дворът, парка, птичето, гнездото и само спомена за полето и одухотворения с красива и широко разгърната метафора пейзаж от Балкана загатва за деликатния ѝ усет: – „по склоновете с дипли на жена – / родила скоро и сега лехуса – /полегнала от обич и безсилие /да вярва колко хубава е.”
Стихосбирката „Шипка” носи в себе си сладко-тръпчивия вкус на самия живот – многоцветен и трънлив, отворен за слънцето и хората, но с трудно постижимо щастие. Несъмнено книгата е ярко петно в културното пано на града, чиито артистичен и творчески потенциал, опрян на традициите и приемствеността, ще продължава да ни радва. Нека да пожелаем на младата поетеса „като в цвете кацнала пчела” да събира още много плодоносен мед за своите нови и свежи поетически съцветия.
