Боян Ангелов е роден на 27 август 1955 г. в гр. Панагюрище. Живее и работи в София. Автор на 16 стихосбирки, сред които: „А върху ножа – детелина”, „Тиара”, „Делтата на другия живот”, „Скали от вятър”, ”Еос”, „Цветовете на тъгата”, „Съзерцание”, „Византийска мозайка”, „Отрицание на отрицанието” и др. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.


СРЕД НАС
 
В недосегаемата вис
кръжи върхът като идея,
която няма послепис,
защото се умира с нея.
А долу – в лепкавия шум –
човечество от неизбродни
пророци готви се за щурм
към подлези и преизподни.
Отечествените слова
не се нуждаят от защита,
над пурпурната синева
щом ехото им още скита.
Върху прегърбената пръст
лежи обратното броене,
а който ни спаси от мъст
не ни научи на летене,
но е сред нас, до нас върви
към своя връх студен и стръмен
                           и на челото му кърви
                          пробойна от венеца трънен...


                          
                          
                          

ВЕНЕЦ

Милоликият ангел
наднича
от една
православна искрица –
отдалеч
на момиче прилича,
а отблизо
прилича на птица.
Вероятно все още там е –
вдън момчешките ми представи,
сам понесъл
хоругвено знаме,
път за вярата да проправи.
Над олтара
с иконостаса
и с отблясъка жълт
от кандило
той към облака
се понася
и летейки
ме гледа мило...
Той е крехък и необятен,
висините
безбрежни стига,
свободата понесъл,
която
ще вплете
в православната книга.
 
 
 
 
ФОН

Снегът ще почернее, но сега
снегът е синьобял, дори прозрачен.
Лицето ти на фона на снега
с усмивката
    на погледа ти злачен...
Останалото не запаметих.
Дали било е
и кога ще бъде?
То беше ефимерно като стих,
излитнал
    от килия на осъден.
Ще почернее и ще бъде дим
снегът,
напуснал зноя на земята.
Ще можем ли снега да разделим
от спомена –
    килия в необята?

    
    
    
БАЛКОНЪТ

Училище до старческия дом
и фондовите жилища край тях,
и този дъжд,
по нас захвърлил с взлом
потоци кал,
преди да станем прах.
И булевард – свистящи колела,
понесли страхове и суета.
Къде отлитат, щом са без крила?
А Платон ми нашепва:
 – Към смъртта!
Балконът на последния етаж,
над парк, прегърнал мартенския хлад.
Да полетя ще имам ли кураж!
А някой в мен крещи:
 – Назад! Назад!
 
 
 
 
 
ЪНДЪРГРАУНД

Светът ухае на летище
и мисълта за зарево
не означава,
че след миг
ще
сме пред окултното дърво.
То няма корени
и в сянка
са облите му брегове,
където
се унасят в дрямка
звероподобни страхове.
Съзнанията не пътуват
при липсата на висини
и нищо,
че не съществуват
недосегаемите дни,
щом ураганът е повикал
стена от вулканична прах...
Дано
да не изпита никой,
което вече преживях!




ИЗОБИЛИЕ

Какво изобилие от стени
в шахматния хол на копнежа
без истински да настръхнем
изнасяме неприкосновеното
а в него напира ужас
и болестите набъбват
превръщайки се
в проводници
на словото ни безжично
те идват и си отиват
и си отиват плачейки
промъкнали са се
милите
в назъбената действителност
в която е регистрирано
изобилие
от сатани