Рада Въртунинска

Една година „НЕПОЗНАТИ И ЗАБРАВЕНИ”


Уважаеми читателю,
Рубриката „Непознати и забравени” навърши една година. За тази бебешка възраст тя направи няколко скока в областта на поезията от Китай до Британските острови, от хайку стиховете на непознати източни поети до баладите на западните пантеисти.
Първите си стъпки от втората годишнина ще направи от България. Този, когото ще представим, не е забравен, нито неизвестен, но в неговата литературна и преводаческа дейност има епизоди, които са прелюбопитни и почти непознати за широката читателска аудитория.
Преди да назова обекта на нашата статия, ще направя отклонение, за да отбележа, че мисията на преводача е изключително сложна. Няма да е пресилено ако кажа, че преводачът е alter ego-то, другото АЗ на автора, на поета. Той има двояка задача – да предаде авторския текст максимално близко до първообраза с всички изисквания за темпоралност и ритмичност, за мелодичност и изящество на римата, без да се пренебрегва смисловата логика на съдържанието и неговата стилистика. Преводачът трябва да има усещане за поезия, дори самият той да е поет. Още по-добре, ако не си служи с подстрочник, а владее преводимия език.
Другият съществен момент е да притежава нужната релативност за употреба на думите с тяхната поливалентност и нюансираност.
След като очертахме предпоставките за един безупречен превод, време е да съобщим на читателите, че тук ще става дума именно за такъв преводач, за неподражаемия, митологичния проф. Александър Балабанов.
За разлика от конвенционалните изисквания, вместо в началото ще оставя биографичните бележки накрая, защото считам, че в случая по-важен е творческият момент в живота на този особняк, оригинал, постоянен обект за карикатури и вицове, на хвалебствия и понякога не здрави критики. Както казва той: „Бях заобиколен от Мефистофеловци, Вагнеровци и Марти между мъжете и жените.
Отново се ровя в старинните книги на семейната библиотека и между тях отдавна привлича вниманието ми един превод на Гьотевия „Фауст”, направен от Ал. Балабанов през 1927 година. По-ценното в това издание е, че са публикувани два увода. Единият от работата му над първия превод – Пловдив, май 1905 г. /105 години!/, а другият от София, 9 август 1927 г. Преводът е придружен с много кратки биографични данни за Гьоте, анализи на трагедията и доста подробни описания на творческите мъки на преводача над „неравния и куц” стих на Гьоте; обстоятелствата, при които се извършва преводът, както и отговорите на преводача към отправените критики за „гладкостта на превода”, сравненията с руския превод на Холодковски към сложния философски текст.
С присъщото си чувство за хумор Ал. Балабанов разказва историята от 1905 година. По това време той е редактор в сп. „Художник”, заедно със Симеон Радев и Павел Генадиев, собственик на списанието.
В ранното лято на 1905 година Генадиев предлага на Балабанов като най-добър познавач на творчеството на Гьоте и владеещ до съвършенство немски език, да направи първия български превод на „Фауст” като луксозно издание и безплатно приложение за абонатите на списанието. Независимо, че се е съгласил, Балабанов дълго време не се заема с възложената работа. Това изнервя Генадиев, защото е оповестил публично притурката. Той е принуден да заплаши своя приятел, че сам ще преведе „Фауст” от руски и ще го подпише от името на Балабанов. Руският превод е бил твърде нескопосен, а трудно преводимите текстове безотговорно пропускани. Такъв един превод би увредил авторитета на младия учен, преводач на гръцки трагедии и литератор. Генадиев добре познавал неговия характер, пословичната му разсеяност, увлеченията му в литературни и светски спорове. За да го откъсне от „разсейващата” го среда, той го „арестува” и го изпраща „принудително” в Пловдив. Поставя го под опеката на свой верен човек, който бил длъжен всяка вечер да докладва докъде са стигнали работите. Тук за читателите ще бъде интересно да приведа част от оригиналния текст. Още от влака го поема Киро Николов: „Със силната си ръка той ме хвана и почти ме сложи във файтона. И право в къщи”.
Часът е седем сутринта. „Въведе ме в определената за мен стая. Сред стаята една кръгла маса. На масата двайсетина писалки. Три кутии писци. И няколко шишета мастило. И няколко топа хубава хартия. А насреща пукнала Симеоновата градина. /…/ И колко ми се искаше да слезна в градината! Тая пролетна, тая Великденска мараня! /…/ – „Сядай и веднага работи! Имам строга заповед да не те пускам от прага на вън, докато не си свършиш работата, за която са те изпратили. /…/ Ще докладвам всяка вечер по телефона в София. И те ще ми кажат кога да те пусна. Съобщено е във вестниците, че си с някаква мисия в Цариград и пр. Никой няма да те придири. Никой не знае, че си тука. /…/ Всеки час ще ти се донася по едно кафе. На 12 часа обяд, на 7 часа вечеря. А това там в ъгъла, е бинлик, пълен с най-хубавото Пазарджишко вино. Щом се свърши, ще дойде друг”./…/ Щом седнах /до масата – б.м. Р.В./ от съседната къща почна Еврейския марш. И… не спираше.
Вечерта домакинът влиза и ме запита:
— Колко?
— 400 стиха.
— 400 какво?
— Кажи им 400 реда.
На другата сутрин /…/ пак същия марш. Сякаш ме призоваваше на Страшния съд! /…/ Вечерта К.Н. пита:
— Колко?
— Сто…
— Такова нещо не мога да съобщя аз в София. Ще работиш цяла нощ, че после ще видим. /…/
След един месец Фауст бе готов. Но какво сладко вълнение усещам в душата си, във всичките си стави само при спомена за тая разпра и младежка упоритост…”
Пет хиляди фаустовски стиха. „Той /Балабанов – б.м. Р.В./ отказа да получи какъвто и да било хонорар за своя ценен труд”, заявява П. Генадиев в първото издание.
Целият живот на Ал. Балабанов е концентриран върху една цел – да тласка на европейски път развитието на българската наука, литература и култура. Той е Човекът-мисъл, неспокоен изследовател, даровит писател, многостранен учен, който жадно поглъща написаното, сътвореното от другите и дръзновено пише за другите. Поощрява таланта и критикува некадърника. Зад грубовата му фигура се крие нежна, добра, човеколюбива душа, а зад пословичната му разсеяност – аналитичен, съзидателен, творчески ум.
Александър Балабанов е роден през /1879-1955/. Баща му притежава няколко чифлика край Щип и освен житни култури засява и цели полета с мак и търгува с афион. Той изпраща сина си да учи отначало в Солун, а гимназия…не в Ниш, Скопие или Белград, а в София. За Михаил Балабанов Македония е част от България. Така я чувства, така я обича. Към нея остава предан и синът му Александър. След завършване на Софийската гимназия, с конкурс, проведен в България, той е изпратен в Лайпцигския университет. Любознателността му често го отнася в Берлин, където се събира следосвобожденската българска младеж, устремена към знанието и европейската култура. Преводите на Балабанов на класически творби Есхил, Софокъл, Аристофан остават в трезорите на преводаческото изкуство.
Ще спра до тук, защото никой не може да предаде живота, детските и студентските години на Балабанов освен самия него. Автобиографичната му повест „И аз на този свят” се родее с „Автобиографията” на Бр. Нушич, бликаща, искряща, сълзяща от хумор и смях. Тя е пълна с изненади, случки, събития, личности и една безгранична любов към семейството, към хората от различни етноси и към свещената за него българска земя.



Ф А У С Т

/откъс/

И философия, и право,
и медицина знам.
Уви! и теологията здраво
изучих с плам.
И ето ме безумец клет,
тъй умен както по-напред!
. . .
Но, ах! В гърди ми вече не извира
на успокоението изворът свещен!
Защо веднага тъй потокът спира
и в жажда да горя остава в мен?-
Но пръв път не изпадам в туй съмнение.
Таз` липса с друго може да се замени,
свръхземното човек щом хване да цени.
Копнее за небесно откровение;
А нигде то не грее по-хубаво но тоя свет,
отколкото във Новия завет.
И иде ми да взема още в тоя миг.
Основний текст и с искрено старание
да преведа свещеното писание
на моя бащин мил език.
Написано: „ В   н а ч а л е   б е   с л о в о” –
Аз спирам още тук! Да хвана ли наново?
Не мога словото тъй много да ценя,
със друга дума трябва да го заменя,
ако добре съм му разбрал духът:
написано: „В начало бе умът”.
Мисли добре на първий ред,
че да не бъркаш за напред!
Вселенната от ум ли се е сътворила?
Би трябвало: „В началото бе сила”.
Но още като пиша аз така,
възпира нещо моята ръка.
Но вдъхновението ме е веч` обзело!
И пиша без страх: „В началото бе дело”.

Превод: Ал. Балабанов