Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЦВЕТЕ ЗА ЧИЧО СЕРАФИМ"

ЦВЕТЕ ЗА ЧИЧО СЕРАФИМ

Кремена Желязкова е родена през 1983 година в град Добрич. Поради тежко заболяване, тя е прикована към инвалидния стол, но това не пречи да завърши с отличен успех средното си образование, а после и Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” – Колеж град Добрич, специалност „Информационни технологии”. Първите си литературни опити прави във вестник „Антимовски хан”, където печата свои есета и разкази. Има публикации в редица електронни сайтове като „Хулите”, „Откровения” и „Алтерафорум”, както и в списание „Антимовски хан”. Досега тя е издала три свои книги –„Имам ли бъдеще?” /2007/, „Ти можеш!” /2008/ година и „Наричаха го Спаич” /2009/.


В памет на един мой приятел


„Когато станах вече калфа, казах на баща ми: “Дай, да вземем две кожи черен бокс и гьон, за да направя на цялото семейство по един чифт обувки.” Взех мерките на всички и почнах да работя. Това продължи двадесет дни, направих обувките както можах. Когато довърших и последния чифт, взех един зюмбюл от папур и напълних в него всички обувки. След това ги занесох при чорбаджията, за да видя, дали ще хареса моята работа. Той взе един по един да ги оглежда и като приключи с всички, каза: “Браво бе, Серафимчо, та ти вече не си калфа, а направо си станал майстор, макар и без майсторско свидетелство.”
За кой ли път разглеждам този свитък от десетина леко пожълтели, но със сигурност много скъпи за него листи, носещи малко стряскащото заглавие „Автобиография на ветерана от Втората световна война Серафим Николов Серафимов”.
Търся очите на този вече 88-годишен старец, за да видя в тях онова дребничко, но много жилаво момче, което по цял ден опъва синджира на тежкия мях в бащината си коларско–железарска работилница или пък се надбягва на воля с вятъра, възседнало своето неизменно бързоного конче, носещо страховитото име Черкез. Опитвам се да видя и младото ергенче, навиващо пружината на покрития с неувяхваща романтика пътефон по още по-романтичните зелени полянки на Гаази-Баба, да видя и танкиста, яхнал своя „Майбах” по огнените пътища на проклетата война. Но най-вече исках да видя онзи грижовен съпруг и баща, тръгнал пеш през дълбоките, стигащи едва ли не до раменете му преспи из безмерната добруджанска шир в ужасяващата зима на 1954 година само и само да бъде близо до своето семейство.
Търся да видя и ръцете му, които животът безмилостно е намачкал и напукал като кори на добруджанска баница, да потреперя от пламналия поглед на любимото девойче, усетило по румените си бузи любовното им докосване, да почувствам ласката на суровата им нежност, когато е галил с тях спящите в креватчетата свои невръстни синове.


* * *
…Знаех, че ще го намеря там, в северния край на градския пазар. Продава обувки. Баща ми внимателно избутва инвалидната количка, в която съм седнала. Гледа да не закачи някого от пъстролюдното гъмжило на пазарната суета. Стигаме и до неговата сергия, ако така може да се нарече малката сгъваема масичка, на която той е сложил няколко чифта обувки, ей тъй, колкото да бъде близо до занаята си. Седнал е на едно също такова малко сгъваемо столче, но като ни вижда, се изправя.
— Добра среща – посреща ни чичо Серафим и свойски ме погалва по бузата. След което стиска подадената от баща ми ръка.
Зная я тази милувка. Още бях дете, той идваше при дядо ми, с когото бяха приятели и бащински прокарваше силните си мазолести ръце по бузата ми. Още тогава разбрах, че не го прави от съжаление. Той не искаше да съжалява хората. Просто умееше да ги насърчава.
И сега, макар и десницата му да не беше толкова силна, тя не съжаляваше. Отново усетих старата увереност.
Тогава видях пръснатите карамфили пред масичката му. Бяха два или три. Бели.
— Значи на тебе и карамфили ти подаряват – не можех да пропусна този момент – че събери си ги, де. Тя, леля Станка няма да ти се кара. Сложи си ги във вазичка. Я, колко са красиви!
— А, те не са за мене. Когато дойдох преди малко, бяха вече тук – отначало не схвана шегата ми чичо Серафим. После се усети, старческата му усмивка заля лицето му – Ама си и ти една! Също като дядо си Ваньо. Все намираш начин да се пошегуваш.
Защо ли тогава се загледах в тази усмивка? И в тези карамфили…


* * *
Няколко дни по-рано казах на чичо Серафим, че искам да направя един биографичен материал за него. И че за целта трябва да проведем нещо като интервю, да го запишем, да направим няколко снимки и т.н. Той уж прие, но после ми донесе онези пожълтели десетина страници с автобиографични данни: „Ето, тук има всичко. Прегледай ги и пиши!”
Прегледах ги, много задълбочено ги изчетох. Щяха да ми свършат работа.
Като начало ги нашарих с червени точки, удивителни, въпросителни. Защото можеш ли да разказваш за живота на един човек като чичо Серафим и да пишеш само, че детството му е минало главно в коларо-железарския дюкян на баща му в Базарджик, както се е наричал Добрич по време на румънската окупация, или в бостанските колиби на Харманлъка, и че уж е карал българско училище, а задължително изучавали румънски език. Аз исках да го видя в класната стая, седнал непременно зад някое красиво момиченце с дълги плитки, които да дърпа дискретно и после да се прави на ударен. Исках да изляза с него на двора или навън, по крайградските поляни, някъде под сенчестите орехи и да погледам на какви игри играе със своите приятели, какво споделя с тях. Може би точно по това време нейде в глъбините на момчешкото му сърце за пръв път е трепнала тетивата на любовния лък. И ако тогава, сред останалите момчурляци всичко се е превръщало в закачки и присмех, то само няколко години по-късно, под проскърцващите звуци на старомодния пътефон сред зеленината на поляните в Гаази Баба, между същите тези закачки, се е промъквала и тиха въздишка, и плах черноок поглед на дългомиглесто момиче, а защо не и скрита, почти открадната целувка, ей-тъй, колкото да поруменеят бузите. Щях да го питам къде е сега грамофонът с навиващата се пружина, пази ли още мандолината, която с нежните си звуци, родени от изкусните му пръсти, е карала момичетата „все до него да искат да стоят, защото им разправял сладки приказки.”
Сигурна бях, че ако беше ми разказал още за онази дъхава баница, която баща му е носил с мотора си на бостана, можеше и да се закълна, че няма по-вкусно ядене на земята от това да ядеш топла баница, навита от изкусните майчини пръсти, с узряла до пръсване червена диня, охладена от едрозвездната добруджанска нощ.
Много червени въпросителни отнесе и онази част, събрана само в 5-6 реда, в която чичо Серафим описва една от най-паметните дати в историята на града ни – 25-и септември 1940 година. Целият град бил много радостен. Три дни и три нощи градският площад се огласял от българска музика. А аз исках да видя сигурно още запазените в очите му отражения от святкащите по нагорещения от септемврийското слънце паваж копита на гордата конница на генерал Георги Попов. Щях да го попитам дали си спомня пламенното слово на Любен Станчев, изречено при посрещането на българската армия при историческия варненски мост. И вярно ли е че всички добричлии от „мало до голямо” прегракнали от възторжени викове и от патриотични песни?
На 1 юли 1943 година чичо Серафим заминава войник. Но дали е имало „на гарата разплакано момиче със снежно-бяла кърпичка в ръка”, което скрито е поглеждало зад разтревожените изпращачи и отчаяно е търсило да срещне погледа на любимото момче? Как се е чувствал, какви мисли са се въртели в главата му, гледайки през малките прозорчета на конския вагон, когато в онова смутно военно време влакът бавно се е оттърколявал от добричката гара, за да го засили към Софийската танкова бригада? Нали навсякъде е миришело на война?
Продължавам да разглеждам страниците на автобиографията. И странно, точно, за периода, който е най-добре отразен – участието му във войната, аз нямам почти никакви бележки.
Проклета война!
Несправедлива война!
Ненужна война!
Перото отказва да пише за нея… Подскача празно и сърдито по листа и се спира чак в началото на 1948 година и то в едно магазинче за плодове и зеленчуци, което чичо Серафим, заедно с един свой приятел са отворили в центъра на града. Дяволско перо! Как е разбрало, че точно с това момиче, на което младото търговче е хвърлило око, само няколко месеца по-късно, на 8 март, ще минат под венчилото в църквата на тогавашното село Рилци. С три червени удивителни съм отбелязала непременния въпрос за първата целувка! И за първото „Обичам те”! И за първото „горчиво” между свирните, песните и разказваните с много настроение лакардии на приятеля-акордеонист на сватбеното тържество, продължило цяло денонощие. Тържество, надвило времето с цели шестдесет и три години напред! Тържеството на едно семейство, калявано и в нямането на първите следвоенни години, и в незапомнените снежни виелици през зимата на 1954-1955 година, и през неизбежните препятствия, поставяни непрекъснато от това чудо, наречено „живот”. Но и от несъизмерната радост от появата на синовете им, от постигнатите успехи в труда, от спечелената любов на близки, на приятели и най-вече от изгарящите пламъчета в очичките на любимите внуци. Колко много въпроси можех да му задам! „Кажи, ми, наистина ли много ти трепереха ръцете, когато акушерката ти подаваше онези безценни ревящи „вързопчета”? „А много ли си бил сърдит, когато, разплакан, някой от синовете ти е приближавал боязливо към тебе и ти е казвал, че класният те вика утре в училище?”. „Помниш ли с кои приятели се почерпа за първа „унука”? И разбира се, съвсем професионалния въпрос: „Трудно ли се взема мярка от женски крак?”
Шестдесет и три пълни години!
Дали има формула за семейно дълголетие, щях да го попитам. Какво ли щеше да ми отговори чичо Серафим?
Да, тези листи щяха да ми свършат работа. Но въпреки всичко, исках да ми разкаже още нещо за себе си. Споделих това с него, а той ми предложи на следващия ден да отида на пазара, за да се уговорим за среща.


* * *
Стоях пред него, загледана в усмивката му. Уж ми стана топло от поувехналата и лъчезарност, но… не знам…, някой от някъде ми подсказа, даже… сякаш ми прошепна, че… я виждам за последен път. На живо…
Десет дни по-късно пак я видях…
Този път на една снимка от един некролог…
Сетих се за карамфилите… Макар и да не бяха мои, те се оказаха последното ми цвете за чичо Серафим…

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево