Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЕСТЕТИЧЕСКИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ВАРНЕНСКО ЛЯТО 2011"

ЕСТЕТИЧЕСКИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ВАРНЕНСКО ЛЯТО 2011

Красимира Димитрова-Къдринова е редовен докторант по естетика във Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”, катедра “Логика, етика, естетика”. Родена е в гр. Добрич. Научните ѝ интереси са в областта на философията на театъра, съвремменната естетика на театъра, история на естетиката. Завършила е философия в СУ. Преподавател е в Националната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив. Темата на дисертацията ѝ е “Езикът на постдраматичния театър”.


ЕСТЕТИЧЕСКИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ 19-ИЯ МЕЖДУНАРОДЕН ТЕАТРАЛЕН ФЕСТИВАЛ „ВАРНЕНСКО ЛЯТО” 2011


Ще погледнем към шест от участвалите постановки. ”Търсили сме такива театрални факти, в които е налице съчетанието между художествено майсторство и новаторство – единственият сигурен гарант, че качественият диалог с публиката не може да не се състои” – селекционерът Асен Терзиев.

2 юни, 20,30 ч., галерия „Графит”, премиера
“MAN EX MACHINA“ – спектакъл на сценографа Венелин Шурелов
Венелин Шурелов преподава в НХА, София, и инициира фестивали на мултимедийния театър.
 „MAN EX MACHINA” е кибер-лекция за същността на кибер-човека – човека, който създава и ползва технологиите, за да предотврати недостатъците на биологичния си вид и всъщност с това се превръща в един качествено нов вид, значително различен от човека. Отношението биологично тяло – машина, тяло – технология се разглежда в контекста на превеса на технологиите над ограничените възможности на телесната биосистема, на заробването на индивидуалността от технологията, на тялото от машината. Машината е продукт, подобие, продължение на тялото, но тя е и негов господар, властелин, деформатор, дори диктатор. Чрез машината човек е преодолял слабостта си като биологичен вид, дори като крайно същество чрез биотехнологиите ще преодолее краткостта на своя живот, ще излекува болестите си чрез генетиката. Но истината е, че чрез всичко това той се машинизира и технологизира духовно, придобива характеристиките на своето спасение – машината и технологиите.
Всичко това ни е разказано с богати мултимедийни средства, като се използват и кадри от документални филми, както и новинарски телевизионни кадри. Мултимедийните образи са силно въздействащи хибриди, внушаващи основното послание за кибер-човека.
Кибер-човекът е олицетворение на постмодерното изкуство, но и постмодерното изкуство символизира душевността на кибер-човека. Машинизацията, жестоката технология, необузданият експеримент с човешки същества и биологични видове се отразяват в изкуството, сякаш като главоломни продукти на едно унифицирано съзнание и милитаризирано и ожесточено подсъзнание, раждащи фрагментарните образи на съвременното изкуство.
Тогава зрителят си дава сметка защо основният персонаж в спектакъла – един представител на кибер-човека, изглежда като милитаризирана мумия, на която единствените живи останали органи са долните ѝ крайници, а те дори все още могат и малко да танцуват... Тялото бива ампутирано от машините и технологиите. Зрителят се пита – дали това създание няма да остане и без тяло в един момент от бъдещето.Технологиите помагат, но и вредят.
Шурелов ни показва един нов театър, напълно съответстващ на кибер-модернизма и кибер-епохата. Дали мултимедията ще измести живия театър на тялото – театъра, за който тялото е всичко? Ще завладее ли мултимедията сценичното пространство или това ще си остане само един вид театър, една визия за театър? Зависи от развитието на кибер-човека, е внушението на спектакъла на Венелин Шурелов. Във всички случаи театърът на Шурелов е един интересен експеримент, бих казала, една нова знаковост в българския театър, който не може да се оправдава с постмодерния тоталитаризъм и трябва да е в синхрон със световните театрални тенденции. Преди да отхвърлим този театър, е редно да си спомним, че в изкуството една и съща идея може да се предаде чрез различни езици, с различни знакови системи, с различни изразни средства. В случая авторът на спектакъла се опитва да ни предаде сценична идея чрез сценична мултимедия и почти съзнателно ограничение на телесна игра на актьора, снижение на телесната пластичност до минимум, което, между другото, съвършено се припокрива с основното послание. Най-малкото, „MAN EX MACHINA” е предизвикателство към българския театър както по отношение на театрално-лингвистичните средства, така и по отношение на драматургичната сугестия, идея, послание.

3 юни, 16.30 ч. – Държавен куклен театър
„БОЕН КЛУБ” ЕКСПРЕС“ – Постановка на Пост театър [Ню Йорк / Берлин / Токио]
Пост театър е интердисциплинарна група за сценични изкуства и е основана през 1999 г. в Ню Йорк. Специално за фестивала е изработена българска версия на „Боен клуб” експрес” със специалното участие на Самуел Финци. Драматургията е на Макс Шумахер.
Ако очаквате, че ще ви разкажат една дидактична история за това как може да се превърнете в човека-маса, как и при какви условия можете да се обезличите и да загубите своята самоличност, когато една инстанция ви манипулира, карайки ви да вършите определени неща, вие се лъжете по отношение на спектакъла „Боен клуб експрес”. Представлението е интерактивен пърформанс с участието на самата публика, която се състои от 30 зрители. Хироко Танахаши – артистичен директор на Пост театър, споделя в интервю за Бюлетин 2 на Фестивала: „Изключително важно е как пърформансът комуникира с публиката и нейните очаквания. Когато влизаш в театъра, имаш конкретни нагласи какъв ще бъде спектакъла, но не винаги продуктът трябва да следва познатата конвенционалност.”
На входа ви посрещат със съобщението, че вие ще бъдете заведени до мястото на представлението, т. е. ще ви качат на сцената заедно с останалите 29 зрители. Купили сте си билет с ред и място, но те, очевидно, са невалидни и ще става друго. Обхваща ви леко неспокойствие от неизвестното. Групата от зрители се отправя в служебната зала-преддверие на сцената на театъра. Там излиза младо момиче, което прави инструктаж на влезлите. Тя раздава на всеки пореден номер за участие в пърформанса. Всички влизат на сцената, където се появява мултимедиен образ на мъж (Самуел Финци), облечен в костюм, съобщаващ на участниците със строг глас, нетърпящ възражения,, че те ще бъдат повиквани да се явят на сцената отвъд бялата линия в специални бели квадрати, които се движат в разчертани квадратни полета.Всеки участник изчаква реда си и се движи по посока на светещия квадрат с изписан номер на него. Когато спре, образът на мъжа от екрана му възлага задача, например, да си представи, че е зазидан и трябва да се отърси от сковаващия го бетон. Или: ”Направете паметник на революцията.” Зрителите получават актьорски задачи. Едните играят, останалите гледат. Когато всички се появят на сцената, командите за манипулация на екранния мъж продължават: „Повтаряйте след мен:” Аз не съм това, което работя, аз не съм това, което мисля”…
От Декарт насам прословутото ”Мисля, следователно съществувам” дава на човечеството знанието, че хората са това, което мислят, екзистенциалността е свързана с мисленето. Но естествено в историята се намират демони, които да решат, че на тази екзистенциална същност може да се посегне със социално-манипулативни цели. Така индивидът се превръща в обезличен човек-маса. Той става склонен да извършва действия по команда и манипулативна сугестия. Отпадат моралните задръжки. Като пример могат да се дадат различни социални общности, където човекът е без индивидуална самоличност, но се чувства приобщен към манипулативната институция – тоталитарните общества, сектите, казармените общности, някои манастирски общности и т.н.
Но да се върнем на сцената на „Боен клуб” експрес”. Ако смятате, че от пърформанса участващият излиза потиснат, с чувство за обезличеност в резултат на командите на мъжа в костюм, се лъжете. Просветлението е пълно, благодарение на магията на спектакъла, замислен и осъществен по перфектен начин, носещ силен хуманистичен заряд. Участващите бяха „накарани” да погледнат човека, когото най-много харесват, а след това – този, когото не харесват, а после да застанат в квадрата на нехаресвания, т.е. да се поставят на мястото на другия, вероятно чрез чувството на емпатия.
Пърформансът трае 40 минути. Зрителите си тръгват просветлени, че са участвали в игра, в която са прозрели механизмите на манипулация, водещи до обезличаване.

4 юни, 16.00 ч. – Археологически музей
„СТЕРЕОСКОПИЧНА ТРИЛОГИЯ” – 3D видеоинсталация на известния британски хореограф и режисьор Били Коуи, който гостува на фестивала с подкрепата на Британски съвет България. Били Коуи представи на фестивала и британски танцови филми от колекцията „Движение напред”.
Интересно се вписва видеоинсталацията на Били Коуи в залите на Археологическия музей. Изкуство и старини наоколо сякаш подсказват за равноценност. Видеоинсталацията се състои от три танца, показвани в три различни зали на музея. Прожекцията на всеки от тях с просто око е едноизмерна, но поставянето на стереоскопичните очила създава усещане за присъствие на реални танцьори от плът и кръв и същевременно за безплътни, нежни и ефирни тела. Според самия автор, този начин на изразяване дава възможност да се видят “отблизо малките движения,жестове и лицевите експресии”. Видеоинсталациите са „уникален не-редактиран пърформанс, който се случва така, както го виждате, както парчето е било първоначално направено”. ( интервю с Били Коуи в Бюлетин 2 на 19 международен театрален фестивал „Варненско лято”)
Първа част на танцовата трилогия носи заглавието „В плътта” и е 4-минутна прожекция върху пода. Танцът е награден с Delegates Prize на международния фестивал за екранен танц в Хага през 2007 година. Танцът създава усещане за гравитация, за тежест, за плът и земност, за здраво присъствие върху земната плоскост.
Втората част на видеоинсталацията е танцът „Мечтание”. Той продължава седем минути, като зрителите лежат на пода, а прожекцията е на тавана на залата. Танцът представлява соло на танцьорката Елеонор Ансари, играла в трупата на Морис Бежар.
Съзерцаваме едно изящно голо женско тяло, което нежно се провисва без да „пада” от тавана, показвайки ни прекрасните форми и фигури, на които е способно. Естетическото удоволствие не може да се опише, нежната безплътност – също. Красотата придобива тук телесна форма.
Третата част на „Стереоскопична трилогия” е „Танго на самотата” и трае пет минути. Това е прожекция, която е танц на фона на рисунките на Силке Маншолт. Създава се усещане за споделяне на пространството с танцьорката, тъй като тази прожекция е на стена. Завладява чувство на нежна меланхолия.
Обобщаващ естетически нюанс и на трите танца е изяществото. Това, което ги обединява е, че ”споделят конкретно настроение на тъга, загуба и самонаблюдение. И в трите видеоинсталации участват солови изпълнителки, всяка от тях е прожектирана на различно място – на тавана, на земята или на стената.”( Били Коуи, интервю за Бюлетин 2 на Фестивала).

5 юни, 20 ч. – сцена „ Филиал”
„ОТНОСНО ОМАРА” – от Дейвид Уолъс: театър ФОЛКСБЮНЕ АМ РОЗА – ЛЮКСЕМБУРГ – ПЛАЦ – БЕРЛИН, Германия; режисьор – Иван Пантелеев; с участието на Самуел Финци и Сър Хенри; Самуел Финци е носител на театрална награда на Берлин 2011 съвместно с Димитър Гочев, Алмут Цилхер и Волфрам Кох.
Уолъс и Самуел Финци ни представят един начетен луд, който тръгва да разсъждава над проблема за насилието и ненасилието в различни житейски и историко-политически казуси. Нехуманно е според него да се варят омари на фестивала на омарите, но насилието в концентрационните лагери може да бъде оправдано, жертвата на едно изнасилване може да извлече ползи от това събитие и т.н. Героят цитира Виктор Франкл, който казва, че „всичко, което не ни убива, ни прави по-силни.” Както се казва в един български израз – от девет кладенеца вода вади, за да обоснове историко-социалното и престъпно насилие. Първата му странност е, че не ходи на места за туризъм, т.е. общо взето не отделя време за почивка и отдих. Той е човек, който всичко иска да промени. Някои интонации в гласа на Финци в определени моменти от спектакъла напомят на интонациите на Хитлер в речите му пред тълпата, която му вярва. Финци по невероятен пластичен начин представя деградацията на героя в хода на целия спектакъл. Наистина, виртуозна игра, невероятно превъплъщение в кожата на един душевноболен. Финци е ненадминат.
Интересно е да поразсъждаваме над логиката на главния и единствен герой от спектакъла. Той не намира нищо лошо в това с човека да се отнасят като с предмет и маниакално защитава тази теза. Човешкото достойнство и граждански права за него са фикция. Дори настойчиво моли публиката и тя да се замисли. Холокоста не трябва да се осъжда, тъй като поруганите там хора след насилието стават по-силни. Животът им дава шанс да се замислят над екзистенциални проблеми. Оцелелите след това пишат книги шедьоври, които нямаше да съществуват, ако това не се бе случило с тях. Изнасилената жена израства психически, опитвайки се да преживее това, което ѝ се е случило, макар и оставайки да кажем с един бъбрек, макар че ѝ се налага за цял живот да ходи на хемодиализа в болницата.Уолъс и Финци по невероятен начин проникват в същността на моралния цинизъм, достигащ нивата на социално-политическия садизъм. Жестока логика или логика на жестокостта – както искате я наречете. И пълна загуба на морално чувство. Тотална деградация, антиморал. Защото моралният императив на великия Кант изисква винаги да се отнасяме към ближния си като към цел и никога само като към средство.
Музиката и песните на Сър Хенри допълват образа, изграден от Финци, правят спектакъла интересен, много майсторски, сериозни теми се преплитат с музикално-танцово развлекателното, така че на зрителя въобще не му е скучно. Хореографията на спектакъла е интересна, близка до зрителя. Финци общува с публиката и този контакт е жив, автентичен и емоционален.

6 юни, 18.30 ч. – Държавен куклен театър
„МЪРТВАТА ДАГМАР ИЛИ МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА” – постановка на Сдружение за съвременно алтернативно изкуство и Театрална работилница „Сфумато”; автор – Светозар Георгиев – ghostdog; режисьор – Ида Даниел; музика – Ambient Anarchist; костюми – Даниела Иванова; среда – Тодор Стоянов, Ида Даниел; участват: Леонид Йовчев, Петър Мелтев, Димитър Марков, Юлиан Петров, Александър Митрев.
Ида Даниел има номинация за изгряваща звезда – Аскеер 2010.
Авторът на пиесата става известен с текса си „Пеперудите са всъщност изтребители”.
„Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” е първата му самостоятелна пиеса. Определят го като неоабсурдист.
И наистина разказаната история представлява един абсурд. В преддверието на Чистилището се събират висш ангел, ангел-стажант и един демон, за да разрешат загадката около смъртта на 16-годишно момиче, което е едновременно обгорено и измръзнало. Действието се развива на пристанището в Копенхаген, в навечерието на Коледа. Ангелите и демонът наддават за истината и се стремят да получат повече бройки за Рая или съответно за Ада. За да изяснят истината, те викат на помощ разказвачите Омир и и Тупак Шакур. Въображението на разказвачите подпомага изясняването или по-точно сътворяването на реалността. Субективността в разкриването на истината е доведена до абсурд. Намесват се и лични интереси в нейното проясняване. Освен това, това се случва и с огромна доза въображение. Всичко е разказано от автора и актьорите живо, с невероятна ирония и хумор. Спектакълът напомня мистерия с литературно-художествени препратки. Пародират се герои от известни приказки, което шокира зрителя, но всъщност това е част от изразните средства на абсурдисткия дух на спектакъла.

7 юни, 21.30 ч. – Археологически музей
„С ТЕБ” – спектакъл на Жоао Пауло дос Сантос и Руи Орта, компания О УЛТИМО МОМЕНТО – Франция, Португалия; изпълнение – Жоа Пауло дос Сантос
„О Ултимо моменто” е базирана във Франция френско-потугалска компания, създадена през 2004 година от португалския цирков артист Жоао Пауло дос Сантос и френския музикант Гийом Дютрийо. Тя пътува из цял свят със своите спектакли.
С хореографията на Руи Ортега, Жоао Паоло чрез акробатична пластика пресъздава етапите на творческия процес на гения на художника, който влага в сътворяването на художествената конструкция различни чувства – дори гняв, чувство на самота, меланхолия, но и много упорство. Чрез сублимация на всички тези чувства самият художник се успокоява, духът му намира покой. В акробатичния пърформанс видяхме как творецът на Жоао Пауло се бори със съпротивата на материала и я преодолява. Това не е просто акробатика, а дълбокосмислен пърформанс с живо актьорско присъствие и преживяване, нещо средно между акробатика – театър-танц, където тялото пребивава навсякъде в пространстнвото – както на земята, така и високо във въздуха. Самата акробатика е много сложна и дори опасна в очите на зрителите, но Жоао Пауло я изпълнява със завидна лекота. В този спектакъл акробатиката е материал, изразно средство за философско-естетическото послание.
 
8 юни, 19.30 ч. – сцена „Филиал”
„ПОД КОНТРОЛ” – от Фредерик Зонтаг; спектакъл на Малък градски театър „Зад канала”; постановка – Младен Алексиев; участват – Ирини Жамбонас, Илка Зафирова, Светлана Янчева, Христина Караиванова, Иван Петрушинов, Емил Котев, Пенко Господинов, Александър Кадиев, Евгени Будинов
Една конкретна история за едно миниобщество на манипулацията и тоталния контрол на определен кръг от хора върху други хора, която ни респектира с естетическата си натовареност. Манипулираните хора са доведени до състояние на психична лудост, обвинявани и тотално следени и наблюдавани за своята политическа лоялност и подчиненост. Оказва се, че всъщност и манипулаторите страдат от параноя и хипохондрии по отношение на манипулираните.Това общество на абсолютния контрол се поддържа от система от платени доносници за лоялността на всеки. Разкрити са и механизмите на пропагандата, която е основен лост за въздействие. Тя използва и определен, строг режим на цензуриране на използваната лексика и езиков подход. Актьорите играят живо и много автентично. Идеите на пиесата ни се разкриват в ставащото време на спектакъла чрез заснемане на действието на сцената и излъчването му от мултимедия на специален екран. Мултимедийното излъчване създава впечатление за кино, като много умело се преплита мултимедийната прожекция с живата игра на актьорите. Зрителите са въвлечени в действието, като че ли са част от манипулираните герои и обществото под контрол, сякаш са свидетели на ставащото, но и участващи в
събитията.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево