ПОЛЕТИ
В няколко поредни броя на „Антимовски хан“ ще ви предложим произведения от тазгодишния литературен конкурс на Езикова гимназия „Гео Милев“ – Добрич. Всичко, написано от младите хора и от техни учители, е събрано в алманах, заедно с рисунки и фотографии. Поводът е 40-годишнината от създаването на гимназията. Идеята на съставителя Дияна Иванова Боева е да обедини усилията и куража им около една кауза – творчеството. „Поетичните и прозаични опити в сборника са в съзвучие с търсенето на мисълта, с криволиченето и избора по пътя“ - казва тя.
Жанета Димова
11 клас, първа награда за проза
ЛУДОСТ
Лудост. Това е лудост.
Гумите на колата се въртяха бързо и някак си успяваха да следват сравнително бавния ритъм на песента по радиото. Шосето бе равно и асфалтът шумеше под гумите на старата кола, с която бе пропътувала всичкия път от себе си до тук. Струваше ѝ се, че колата бавно се засмуква от невидим тунел, тъй като тя неусетно отпускаше крака си върху педала и превозното средство послушно започваше да се надбягва с вятъра.
Защо го правеше? Нямаше смисъл. Това бе просто поредното място, през което ѝ се случваше да премине. Да, остана малко повечко и се забавлява с този и онзи, но това не означаваше нищо. Хората ежедневно се срещат с много хора, с които си прекарват добре, и толкова. Това не означава, че трябва да станат част от живота ти. Няма смисъл да се губи времето в напразно кроене на планове за живота с този или онзи. Хората идват и си заминават също като облаците. Трябва да си глупак и невероятно наивен, за да вярваш, че някой облак е минал покрай теб специално, заради теб или че ще го видиш отново. Облаците идват и най-често са много красиви. Несъзнателно си мислиш, че са толкова хубави специално заради теб, защото, все пак, филмът, в който участваш, е твой и именно ти играеш главната роля в него. Красиви и големи, те идват и може би само теб виждат, сякаш ти казват неща, които само ти чуваш и разбираш. Това не трае много, макар да го чувстваш като цяла вечност. Идва моментът, когато облаците си тръгват също толкова бавно, колкото са дошли, но сега на теб ти се струва, че те бягат. Бягат толкова бързо, че не можеш да ги настигнеш. Но колкото и да ги следваш с поглед, те си заминават. Дори и да успееш да ги следваш, те вече никога няма да са същите. По пътя си те се променят, губят познатата ти форма и често се превръщат в просто небрежно разпилени нишки захарен памук. Тогава се спираш и, наблюдавайки остатъците от нещо красиво, в което си вярвал толкова силно и искрено досега, си казваш, че всичко е било напразно. Чувстваш се измамен и подлъган, може би дори използван.
Тя си бе обещала да не гони повече облаците. Още като дете бе разбрала, че няма смисъл, защото те само идват, карат те да се влюбиш в тях, омайват те със захарните си приказки и реещи се усмивки, а после си отиват и ти, глупакът, бягаш след тях, без да гледаш накъде и какво оставяш след себе си. Влюбен в нещо така нежно, ти искаш да го притежаваш, да го държиш в дланите си и да го боготвориш с любовта си, но това никога не става. Още като дете бе разбрала, че облаците са нещо, което е също толкова недостижимо, колкото и божествено. Никой не може да ги притежава, докато те притежават множество деца, а и възрастни, чрез тяхната човешка любов.
Когато порасна, несъзнателно започна да вижда облаци в хората. Искаше да ги дари с любовта си, да ги държи в обятията си и да ги обича просто защото бяха красиви. След известно време разбра, че хората не бяха така добри и възвишени като облаците. Може би, защото не се рееха из небето, не познаваха чистия и лек въздух – с удоволствие дишаха катранени изпарения, не познаваха слънцето – постоянно му се мръщеха и го проклинаха, когато ставаше прекалено горещо за техните човешки тела.
Облаци. Големи пухкави облаци. Не спираше да ги вижда в очите на хората. Виждаше тяхната красота и им се любуваше, а често в замяна получаваше само лоши думи и враждебност.
Ключовете за колата потракваха. Удряха се ту във волана, ту в радиото.
Тя никога не е била луда. И сега не беше. Беше напълно сигурна в това. Водеше нормален човешки живот. Купуваше си кафе, кипваше вода и си го приготвяше. Най обичаше да го пие на някоя веранда. Смееше се на шегите, на които се смееха и останалите. Имаше храни, които обича, и такива, от които нещо в корема ѝ започваше да се преобръща. Рядко четеше вестници, но пък обичаше да е сред приятели, да се разхожда с тях в парка и да слуша дългите им философски монолози. Обичаше да подарява подаръци и да получава цветя. Рядко гледаше телевизия, защото предпочиташе да чете или да си мисли за нещо, докато готви. Обичаше да слуша музика и често слушаше старите си дискове. Ани беше нормален човек. Според приятелите ѝ, тя бе обикновено симпатично момиче с голямо сърце и много хубав характер. Рядко се случваше да се скара с някого, понеже често живееше сама и рядко имаше приятели, но ето, че сега имаше. Нещо повече – започна да живее отново нормален човешки живот и това я плашеше до лудост.
Отново се запита дали не е забравила да зареди достатъчно бензин, но се сети, че го стори още рано сутринта. Сега бе към два следобед и тя караше с бясна скорост към онова, от което бягаше цели две години.
Лудост. Пълна лудост. Беше си обещала нещо, което бе придобило силата на природен закон за нея, и ето, че сега го нарушаваше с цялата пламенност, на която бе способна. Точно преди две години, някъде по същото време, реши да се откаже от хората, да сведе контакта си с тях до минимум, да започне нов живот, нейния живот. Искаше да пътува. Просто да пътува и нищо друго освен нея самата да няма значение. Нямаше да гони никого вече, нямаше да зависи от нечия любов. Нямаше да се влюбва. Бе разбрала, че тя не е просто поредното момиче, неусетно превърнало се в жена, а нещо друго. Нещо, което и тя не можеше да си обясни напълно. Нещо напълно човешко, но и някак напълно различно. Не, не беше луда, просто виждаше нещата различно, чувстваше ги много по-ясно и пълно. Цветовете за нея бяха наситени и ярки. Целият свят със своите цветове, аромати и звуци ѝ действаше така опияняващо понякога, че не можеше да се откъсне от всичко това с часове. Водеше живота на наркоман. Винаги когато това ѝ идваше на ум, се усмихваше и се чудеше дали и нейният живот ще завърши „по наркомански”.
Бе изплашена и имаше усещането, че е бяла като платно. Гумите не спираха да се въртят. Все по-устремено… те като че ли пореха асфалта. За миг се почувства благодарна, че ги има, защото, ако зависеше от нея, краката ѝ нямаше да я слушат толкова. Осъзнаваше какво иска. Градът, който бе напуснала, поредният град, от който си бе тръгнала като скитница, сега я бе уловил с невидими нишки. Те бяха едва забележими, но достатъчно здрави, за да я издърпат обратно – също като тези на паяка. Тя наистина се чувстваше някак заловена. Заловена от собствената си човешка природа. Не се чувстваше прегрешила или слаба. Изведнъж се бе случило нещо, подобно на катаклизъм в нейния свят. Две години тя живееше сама. Пътуваше почти постоянно от град в град и бягаше надалеч от онова в себе си, което я правеше тъжна. Сега изведнъж започна да чувства отново. Чувствата се бяга завърнали у нея по-силни от всякога и не търпяха никакви компромиси. Старата Ани се оказа безсилна под техния напор и ето, че не успя да ги овладее. Сега започна да разбира странните промени, които бяха настъпили у нея напоследък. Бе започнала да се вманиачава по отношение на личната си хигиена, изведнъж спря да харесва сладки храни, започна да слуша друга музика, дори сънищата ѝ като че ли не бяха нейни собствени. На няколко пъти се бе уловила да търси с поглед отраженията на облаците по капака на колата си или в локвите край бензиностанцията. Странни неща се случваха в иначе сивия й, но спокоен живот.
Лудост. Пълна лудост. В главата ѝ се сипеше порой от несвързани една с друга мисли – ясен признак, че бе объркана.
Come on now, who do you,
who do you, who do you, who do you think you are?
Ha ha ha, bless your soul!
You really think you‘re in control…
Заслуша се в Нарлс Баркли, който вървеше по радиото, и за миг мислите ѝ утихнаха. Сякаш нещо в гласа му ги укроти. Засмя се. Помисли си, че песента напълно пасваше за ситуацията. Май бе допуснала да повярва на най-голямата си лъжа, също като хората, които познаваше. Бе решила да вярва, че контролира всичко в живота си – как да чувства, какво да чувства, кого да обича, кой да я обича, къде да принадлежи, какво да вижда и какво не… Подсъзнателно бе взела това решение без тя самата да знае, скришом от себе си. Избухна в смях – бе се самоизиграла. Тази мисъл бе достатъчно налудничава и абстрактна, но някак я вразуми и възвърна част от вярата ѝ в самата себе си.
Сега за първи път от две години тя бе обърнала колата и вървеше назад, а всъщност вървеше сега, не назад или напред, а за момента. Цели две години тя бе гонила едно „някога“, едно „напред“, което винаги изглеждаше по-безопасно и хубаво от онова, от което се страхуваше в себе си. Докато мислите отново се разбъркваха в главата ѝ като топчетата в машините за тото и се осмели да се полюбува на големия облак, с когото колата се надпреварваше, тя не осъзнаваше все още, че бе казала „Стоп!“ на своето лутане и се бе пренасочила към своето „сега“. Всички промени у нея, които бяха съпроводили това решение, бяха просто предвестници на идването на един нов човек. Скоро щеше да се изправи пред собствените си страхове и да види в очите им, че тя е един нов човек, който не се страхува да гони облаците и не скърби за неспособността си да ги притежава. Превръщаше се в човек, който осъзнава, че любовта е красива, защото окрилява и дарява свобода.
Катерина Зафирова
11 клас
ПРОЛЕТТА ИДЕ!
Февруари свършва, ей го, иде март! Голяма работа! Февруари, март – все тая. В училище – контролни, домашни, уроци; навън – студ. Дебели якета, шапки, ръкавици... Сякаш няма край.
Ето пак е понеделник, ще те изпитват по химия, а ти нищо не знаеш. Вървиш из стаята, вайкаш се и се оплакваш. В това време някаква шматка с усмивка на уста ти вика:
К’во се впрягаш, бе? Споко, пролетта иде!
Пролетта? За какво изобщо говори тая? Ще те изпитват по химия. Какво ти пука за пролетта?!
Но ето, че изпитването минава, изкарваш 4 (като по чудо) – не е идеално, но пак добре. Денят свършва и ти си тръгваш към вкъщи. Така ти се спи, че едва си държиш очите отворени. За пореден път си казваш: “Повече вечер, до толкоз късно, на Facebook – не!”, макар да знаеш, че са празни закани. Проверяваш си джобовете, но се оказва че нямаш пари за автобуса – пак си ги дал за кафе. Е, добре! Значи пеш. А колко е далеч... И как те мързи... “Вече ще си пазя парите за автобуса, кафето и без друго е вредно” – още празни закани. Знаеш, че без кафе не можеш да оцелееш.
И както си вървиш и слушаш музика, изведнъж ти пада батерията на телефона. О, не-е-е! Днес просто не ти е ден. “Трябва да си проверявам нещата и да съм по-внимателен и организиран!”. Да-да. Даже сам не си вярваш. И сега какво? Ще вървиш сам в тишина? Май отдавна си отвикнал. Забравил си как точно тогава, умът ти започва да бяга от тема на тема и ти обмисляш неща от резултата на последния мач до това дали да я поканиш у вас или не.
Но ето, че в главата ти минава и друга мисъл: “Споко, пролетта иде!”. И това кара тази шматка да бъде спокойна? Пролетта иде, да. Ще дойде, ще постои и ще си отиде. После ще дойде лятото, после есента и т.н. Кръговратът на природата. Кое му е успокояващото? Кое я кара да се радва толкова на един от всичките сезони? Защо ли се чудиш – тя просто не е добре.
И все пак ти започваш сякаш да отваряш сетивата си за пролетта.
Усещаш, че вятърът, който брули лицето ти, не е вече толкова студен. Забелязваш, че наоколо няма вече толкова сняг. Чуваш все повече птички, пеещи с пълно гърло. Виждаш в една от градинките, покрай които минаваш, че едно кокиченце е успяло да пробие през снега и е цъфнало. Все малки нещица, но всички те сякаш викат: “Пролетта иде!”. И ти се усещаш част от нещо по-голямо, от един зараждащ се нов живот. Усещаш, че контролните, домашните, изпитванията са нищожно малки в сравнение с чудесата около теб, с чудесата на природата, с чудесата, от които си част и самият ти. Тези чудеса, помагащи на природата сякаш да се ражда, отново и отново, всяка година. И вече училището не ти се струва тежко, пътят до дома не е дълъг, слънцето може и да не топли кожата ти, но топли душата ти, ти вече не си сам, а си сред света, част от него.
И в този момент ти разбираш “шматката” от своя клас. Разбираш как може дори най-малките неща да я правят щастлива. Разбираш, че тя е истинска късметлийка, щом може да им се радва всеки ден.
Но ето, че вече си у дома. Прибираш се с усмивка, но тя веднага се стопява, щом вашите видят четворката. Такива са си – максималисти. Но какво можеш да им кажеш? “Какво като имам 4? Нали пролетта иде!”. Не. Те не биха разбрали. И ето че отново потъваш в бита, в ежедневието, в проблемите си. Забравяш природата, пролетта, онази щастлива шматка. Все пак имаш по-важни грижи – утре ще правите контролно по физика, а ти пак нищо не знаеш. А пък и откога не си бил във Facebook…
Росица Траянова
11 клас
НЕКА ТИ РАЗКАЖА ЕДНА ИСТОРИЯ…
Имало едно време, някъде там, из едно селце в Пирин, едно малко невръстно момиченце на четири годинки. Казвало се Елица (накратко Ели). Била скромна и добричка, много обичлива и голяма мечтателка. Живеела в бедно семейство, което не можело да си позволи кой знае какво. Майка ѝ била шивачка, а баща ѝ строител. Куклите ѝ били главно парцалени, шити от майка й. Тук-там по Коледа или за рожден ден ѝ подарявали по-евтини Барбита.
И Ели като всяко дете мечтаела за една кукла. Гипсова кукла, с бяла кожа и приказна рокля, усмихнато лице и мека коса. С обувки като на Пепеляшка.
Ех... представяла си как я приспива, как я завива. Как сутрин пият чай и ядат курабийките на майка ѝ с орехи и сладко, как ѝ шие дрешки и как са най-добри приятелки. Даже я сънувала почти всяка вечер… Толкова много мечтаела за нея, но не смеела да иска такава скъпа кукла от родителите си, понеже знаела, че нямат пари.
И си останала само с мечтите. Не се отказала от тях.
След две години, когато тръгнала на училище и се научила да пише, решила да напише писмо до Дядо Коледа. Пожелала си единствено бленуваната кукла и много здраве за майка си и баща си.
Отишла Ели в малката кухничка, където майка ѝ шиела рокли за богатите деца и рекла:
– Мамичко, ще го дадеш на Дядо Коледа, нали? – и подала писмото.
Майка и останала изненадана, поела го и ѝ отговорила:
– Да, скъпа, ще му го дам, миличка.
Ели целунала майка си по бузата и отишла на пътя да види дали татко ѝ се връща. През това време майка ѝ разгърнала листа и зачела:
Мили Дядо Коледа,
Тази година бях много послушна. Извинявай, че не съм ти писала преди, ама не знаех да пиша. Искам да те помоля да донесеш за Коледа много здраве на мама и на тате, защото то е много важно нещо! А на мен, ако имаш време, от онези кукли по филмите, дето се чупят, ама аз моята няма да я изпускам. Донеси ми една такава, ако имаш време, моля те!
Ели
Очите на майка ѝ се насълзиха. Когато таткото на Ели се прибра, жената му каза за мечтата на дъщеричката им. Той беше добър човек и обожаваше малкото си детенце. Беше 21 декември. На следващия ден, той отиде при шефа си и го помоли за малък аванс. Купи най-скъпата и най-красива гипсова кукла в магазина. С бяла като снега кожа, червени бузки, бебешко розови устни и дълга руса коса, сплетена на две дълги плитки. Роклята ѝ беше дълга от светло розов сатен, по рамената и около талията имаше малки бели дантелки с панделки. Обувчиците ѝ бяха като пантофките на Пепеляшка, стъклени с малки розови камъчета за украса. Куклата струваше цели 60 лева, но той знаеше, че ще зарадва много малкото си детенце.
На 25-ти сутринта Ели отиде и взе подаръка си от коледната елха. Когато отвори кутията, успя само да ахне от изненада. Та мечтата ѝ стоеше в собствените ѝ ръце! Толкова години бе копняла за такава кукличка, толкова нощи я бе сънувала. Толкова, но. Но, я обзе внезапен непреодолим страх, че ще я изтърве, че ще развали без да иска плитките й, че може да събори някоя от панделките й. Толкова ужасяващ страх да не ѝ направи нещо на красотата, че отиде в стаята си на тавана и постави своята мечта на дървената етажерка на стената. Така с дни, със седмици и месеци, Ели не пипна своята кукла, само я наблюдаваше. Обичаше я от разстояние.
Знаеш ли? С нас е същото.
Мечтаем, сънуваме, чакаме за даден човек с години дори. Молим се да го срещнем, копнеем за него. И когато този ден настъпи, когато най-накрая го срещнем и можем да сме щастливи, тогава ни обзема страх да не го нараним, да не му попречим с нещо, да не навехнем красивата нишка, наречена любов. Страх. Чувстваме се неспособни да опазим бленувания от нас човек. Чакаме деня, когато ще сме готови да го направим. А когато той дойде, нито ти, нито човекът, който някога си срещнала, е същият. Даже и животът е различен, той се мени постоянно.
Както, когато Ели, вече на 10 годинки, взима куклата в порасналите си ръце, нейната детска мечта се разпада, понеже с ВРЕМЕТО, молците са изяли ластиците, с които краката и ръцете ѝ са били закрепени, лепилото е изсъхнало и главичката ѝ е паднала с трясък и е станала на парчета.
Има моменти, които си идват с времето (както Ели е чакала за своята кукла). Има и такива моменти, които никога не трябва да изпускаме, защото прахът на забравата може да ги съсипе...
Мария-Магдалена Русева
8 клас, втора награда за поезия
В ОТЛИТАЩИТЕ ДНИ
В отлитащите дни,
в изгубените нощи
аз смисъла в живота свой
все търся непрестанно още.
Крепи ме там, дълбоко в мен,
една-едничка мисъл,
че в столетие зад мен
все някой някъде я е записал.
Изчезнала и отлетяла в мрака
като нечий глас далечен,
стихва и заглъхва
моята изпята песен.
А вятърните мелници все още се въртят,
ще има лунни затъмнения…
Без мен не свършва се светът.
Далечен глас припява още
във мрачните студени нощи.
Как искам аз очите да затворя –
след туй пред кроткото море да ги отворя.
Да вкуся мириса на знойно лято,
на приключения сред пясъка от злато,
и слънчев лъч в очите да проблесне.
И всичко да започне с нова, хармонична песен…
Теодора Стоянова
11 клас
ДУМИ
Думи, мои думи, липсвате ми невъзможно
Душата ми прелива тя от чувства
Без вас сърцето ми е толкова нищожно
Напълнено със безпокойства
Листът стои пред мене празен
И клавиатурата прашасва ден след ден
Не, не е светът омразен
Но някак си изглежда тъжно сив за мен
Аз искам да крещя, да пиша
Да не мога да поема дъх
Аз искам под творба да се подпиша
Мастилена под моя почерк островръх
Дали е важно да ме чуе някой
Защо пък важно е това
Дори и четена от личности безброй
Ще мога да ли променя света
И пак – все отговори нямам
Тъй само думи под свещта
Редя една след друга и си се надявам
Да стана малко силна след това
Венелина Василева
11 клас, трета награда за поезия
ПРЕЛЮДИИ
Вървим със поглед, впит в далечината,
а времето тече безумно бавно.
И губим се, и търсим се на сляпо,
и когато срещнем се във бързината,
дели ни времето на две – по равно.
Сами дошли сме… и сами ще си отидем,
и дните ни минават в пустота.
Мълчим и търсим се тревожни,
и в тревогата си ще подминем,
не друго пак… а самота.
Жанета Димова
11 клас, първа награда за проза
ЛУДОСТ
Лудост. Това е лудост.
Гумите на колата се въртяха бързо и някак си успяваха да следват сравнително бавния ритъм на песента по радиото. Шосето бе равно и асфалтът шумеше под гумите на старата кола, с която бе пропътувала всичкия път от себе си до тук. Струваше ѝ се, че колата бавно се засмуква от невидим тунел, тъй като тя неусетно отпускаше крака си върху педала и превозното средство послушно започваше да се надбягва с вятъра.
Защо го правеше? Нямаше смисъл. Това бе просто поредното място, през което ѝ се случваше да премине. Да, остана малко повечко и се забавлява с този и онзи, но това не означаваше нищо. Хората ежедневно се срещат с много хора, с които си прекарват добре, и толкова. Това не означава, че трябва да станат част от живота ти. Няма смисъл да се губи времето в напразно кроене на планове за живота с този или онзи. Хората идват и си заминават също като облаците. Трябва да си глупак и невероятно наивен, за да вярваш, че някой облак е минал покрай теб специално, заради теб или че ще го видиш отново. Облаците идват и най-често са много красиви. Несъзнателно си мислиш, че са толкова хубави специално заради теб, защото, все пак, филмът, в който участваш, е твой и именно ти играеш главната роля в него. Красиви и големи, те идват и може би само теб виждат, сякаш ти казват неща, които само ти чуваш и разбираш. Това не трае много, макар да го чувстваш като цяла вечност. Идва моментът, когато облаците си тръгват също толкова бавно, колкото са дошли, но сега на теб ти се струва, че те бягат. Бягат толкова бързо, че не можеш да ги настигнеш. Но колкото и да ги следваш с поглед, те си заминават. Дори и да успееш да ги следваш, те вече никога няма да са същите. По пътя си те се променят, губят познатата ти форма и често се превръщат в просто небрежно разпилени нишки захарен памук. Тогава се спираш и, наблюдавайки остатъците от нещо красиво, в което си вярвал толкова силно и искрено досега, си казваш, че всичко е било напразно. Чувстваш се измамен и подлъган, може би дори използван.
Тя си бе обещала да не гони повече облаците. Още като дете бе разбрала, че няма смисъл, защото те само идват, карат те да се влюбиш в тях, омайват те със захарните си приказки и реещи се усмивки, а после си отиват и ти, глупакът, бягаш след тях, без да гледаш накъде и какво оставяш след себе си. Влюбен в нещо така нежно, ти искаш да го притежаваш, да го държиш в дланите си и да го боготвориш с любовта си, но това никога не става. Още като дете бе разбрала, че облаците са нещо, което е също толкова недостижимо, колкото и божествено. Никой не може да ги притежава, докато те притежават множество деца, а и възрастни, чрез тяхната човешка любов.
Когато порасна, несъзнателно започна да вижда облаци в хората. Искаше да ги дари с любовта си, да ги държи в обятията си и да ги обича просто защото бяха красиви. След известно време разбра, че хората не бяха така добри и възвишени като облаците. Може би, защото не се рееха из небето, не познаваха чистия и лек въздух – с удоволствие дишаха катранени изпарения, не познаваха слънцето – постоянно му се мръщеха и го проклинаха, когато ставаше прекалено горещо за техните човешки тела.
Облаци. Големи пухкави облаци. Не спираше да ги вижда в очите на хората. Виждаше тяхната красота и им се любуваше, а често в замяна получаваше само лоши думи и враждебност.
Ключовете за колата потракваха. Удряха се ту във волана, ту в радиото.
Тя никога не е била луда. И сега не беше. Беше напълно сигурна в това. Водеше нормален човешки живот. Купуваше си кафе, кипваше вода и си го приготвяше. Най обичаше да го пие на някоя веранда. Смееше се на шегите, на които се смееха и останалите. Имаше храни, които обича, и такива, от които нещо в корема ѝ започваше да се преобръща. Рядко четеше вестници, но пък обичаше да е сред приятели, да се разхожда с тях в парка и да слуша дългите им философски монолози. Обичаше да подарява подаръци и да получава цветя. Рядко гледаше телевизия, защото предпочиташе да чете или да си мисли за нещо, докато готви. Обичаше да слуша музика и често слушаше старите си дискове. Ани беше нормален човек. Според приятелите ѝ, тя бе обикновено симпатично момиче с голямо сърце и много хубав характер. Рядко се случваше да се скара с някого, понеже често живееше сама и рядко имаше приятели, но ето, че сега имаше. Нещо повече – започна да живее отново нормален човешки живот и това я плашеше до лудост.
Отново се запита дали не е забравила да зареди достатъчно бензин, но се сети, че го стори още рано сутринта. Сега бе към два следобед и тя караше с бясна скорост към онова, от което бягаше цели две години.
Лудост. Пълна лудост. Беше си обещала нещо, което бе придобило силата на природен закон за нея, и ето, че сега го нарушаваше с цялата пламенност, на която бе способна. Точно преди две години, някъде по същото време, реши да се откаже от хората, да сведе контакта си с тях до минимум, да започне нов живот, нейния живот. Искаше да пътува. Просто да пътува и нищо друго освен нея самата да няма значение. Нямаше да гони никого вече, нямаше да зависи от нечия любов. Нямаше да се влюбва. Бе разбрала, че тя не е просто поредното момиче, неусетно превърнало се в жена, а нещо друго. Нещо, което и тя не можеше да си обясни напълно. Нещо напълно човешко, но и някак напълно различно. Не, не беше луда, просто виждаше нещата различно, чувстваше ги много по-ясно и пълно. Цветовете за нея бяха наситени и ярки. Целият свят със своите цветове, аромати и звуци ѝ действаше така опияняващо понякога, че не можеше да се откъсне от всичко това с часове. Водеше живота на наркоман. Винаги когато това ѝ идваше на ум, се усмихваше и се чудеше дали и нейният живот ще завърши „по наркомански”.
Бе изплашена и имаше усещането, че е бяла като платно. Гумите не спираха да се въртят. Все по-устремено… те като че ли пореха асфалта. За миг се почувства благодарна, че ги има, защото, ако зависеше от нея, краката ѝ нямаше да я слушат толкова. Осъзнаваше какво иска. Градът, който бе напуснала, поредният град, от който си бе тръгнала като скитница, сега я бе уловил с невидими нишки. Те бяха едва забележими, но достатъчно здрави, за да я издърпат обратно – също като тези на паяка. Тя наистина се чувстваше някак заловена. Заловена от собствената си човешка природа. Не се чувстваше прегрешила или слаба. Изведнъж се бе случило нещо, подобно на катаклизъм в нейния свят. Две години тя живееше сама. Пътуваше почти постоянно от град в град и бягаше надалеч от онова в себе си, което я правеше тъжна. Сега изведнъж започна да чувства отново. Чувствата се бяга завърнали у нея по-силни от всякога и не търпяха никакви компромиси. Старата Ани се оказа безсилна под техния напор и ето, че не успя да ги овладее. Сега започна да разбира странните промени, които бяха настъпили у нея напоследък. Бе започнала да се вманиачава по отношение на личната си хигиена, изведнъж спря да харесва сладки храни, започна да слуша друга музика, дори сънищата ѝ като че ли не бяха нейни собствени. На няколко пъти се бе уловила да търси с поглед отраженията на облаците по капака на колата си или в локвите край бензиностанцията. Странни неща се случваха в иначе сивия й, но спокоен живот.
Лудост. Пълна лудост. В главата ѝ се сипеше порой от несвързани една с друга мисли – ясен признак, че бе объркана.
Come on now, who do you,
who do you, who do you, who do you think you are?
Ha ha ha, bless your soul!
You really think you‘re in control…
Заслуша се в Нарлс Баркли, който вървеше по радиото, и за миг мислите ѝ утихнаха. Сякаш нещо в гласа му ги укроти. Засмя се. Помисли си, че песента напълно пасваше за ситуацията. Май бе допуснала да повярва на най-голямата си лъжа, също като хората, които познаваше. Бе решила да вярва, че контролира всичко в живота си – как да чувства, какво да чувства, кого да обича, кой да я обича, къде да принадлежи, какво да вижда и какво не… Подсъзнателно бе взела това решение без тя самата да знае, скришом от себе си. Избухна в смях – бе се самоизиграла. Тази мисъл бе достатъчно налудничава и абстрактна, но някак я вразуми и възвърна част от вярата ѝ в самата себе си.
Сега за първи път от две години тя бе обърнала колата и вървеше назад, а всъщност вървеше сега, не назад или напред, а за момента. Цели две години тя бе гонила едно „някога“, едно „напред“, което винаги изглеждаше по-безопасно и хубаво от онова, от което се страхуваше в себе си. Докато мислите отново се разбъркваха в главата ѝ като топчетата в машините за тото и се осмели да се полюбува на големия облак, с когото колата се надпреварваше, тя не осъзнаваше все още, че бе казала „Стоп!“ на своето лутане и се бе пренасочила към своето „сега“. Всички промени у нея, които бяха съпроводили това решение, бяха просто предвестници на идването на един нов човек. Скоро щеше да се изправи пред собствените си страхове и да види в очите им, че тя е един нов човек, който не се страхува да гони облаците и не скърби за неспособността си да ги притежава. Превръщаше се в човек, който осъзнава, че любовта е красива, защото окрилява и дарява свобода.
Катерина Зафирова
11 клас
ПРОЛЕТТА ИДЕ!
Февруари свършва, ей го, иде март! Голяма работа! Февруари, март – все тая. В училище – контролни, домашни, уроци; навън – студ. Дебели якета, шапки, ръкавици... Сякаш няма край.
Ето пак е понеделник, ще те изпитват по химия, а ти нищо не знаеш. Вървиш из стаята, вайкаш се и се оплакваш. В това време някаква шматка с усмивка на уста ти вика:
К’во се впрягаш, бе? Споко, пролетта иде!
Пролетта? За какво изобщо говори тая? Ще те изпитват по химия. Какво ти пука за пролетта?!
Но ето, че изпитването минава, изкарваш 4 (като по чудо) – не е идеално, но пак добре. Денят свършва и ти си тръгваш към вкъщи. Така ти се спи, че едва си държиш очите отворени. За пореден път си казваш: “Повече вечер, до толкоз късно, на Facebook – не!”, макар да знаеш, че са празни закани. Проверяваш си джобовете, но се оказва че нямаш пари за автобуса – пак си ги дал за кафе. Е, добре! Значи пеш. А колко е далеч... И как те мързи... “Вече ще си пазя парите за автобуса, кафето и без друго е вредно” – още празни закани. Знаеш, че без кафе не можеш да оцелееш.
И както си вървиш и слушаш музика, изведнъж ти пада батерията на телефона. О, не-е-е! Днес просто не ти е ден. “Трябва да си проверявам нещата и да съм по-внимателен и организиран!”. Да-да. Даже сам не си вярваш. И сега какво? Ще вървиш сам в тишина? Май отдавна си отвикнал. Забравил си как точно тогава, умът ти започва да бяга от тема на тема и ти обмисляш неща от резултата на последния мач до това дали да я поканиш у вас или не.
Но ето, че в главата ти минава и друга мисъл: “Споко, пролетта иде!”. И това кара тази шматка да бъде спокойна? Пролетта иде, да. Ще дойде, ще постои и ще си отиде. После ще дойде лятото, после есента и т.н. Кръговратът на природата. Кое му е успокояващото? Кое я кара да се радва толкова на един от всичките сезони? Защо ли се чудиш – тя просто не е добре.
И все пак ти започваш сякаш да отваряш сетивата си за пролетта.
Усещаш, че вятърът, който брули лицето ти, не е вече толкова студен. Забелязваш, че наоколо няма вече толкова сняг. Чуваш все повече птички, пеещи с пълно гърло. Виждаш в една от градинките, покрай които минаваш, че едно кокиченце е успяло да пробие през снега и е цъфнало. Все малки нещица, но всички те сякаш викат: “Пролетта иде!”. И ти се усещаш част от нещо по-голямо, от един зараждащ се нов живот. Усещаш, че контролните, домашните, изпитванията са нищожно малки в сравнение с чудесата около теб, с чудесата на природата, с чудесата, от които си част и самият ти. Тези чудеса, помагащи на природата сякаш да се ражда, отново и отново, всяка година. И вече училището не ти се струва тежко, пътят до дома не е дълъг, слънцето може и да не топли кожата ти, но топли душата ти, ти вече не си сам, а си сред света, част от него.
И в този момент ти разбираш “шматката” от своя клас. Разбираш как може дори най-малките неща да я правят щастлива. Разбираш, че тя е истинска късметлийка, щом може да им се радва всеки ден.
Но ето, че вече си у дома. Прибираш се с усмивка, но тя веднага се стопява, щом вашите видят четворката. Такива са си – максималисти. Но какво можеш да им кажеш? “Какво като имам 4? Нали пролетта иде!”. Не. Те не биха разбрали. И ето че отново потъваш в бита, в ежедневието, в проблемите си. Забравяш природата, пролетта, онази щастлива шматка. Все пак имаш по-важни грижи – утре ще правите контролно по физика, а ти пак нищо не знаеш. А пък и откога не си бил във Facebook…
Росица Траянова
11 клас
НЕКА ТИ РАЗКАЖА ЕДНА ИСТОРИЯ…
Имало едно време, някъде там, из едно селце в Пирин, едно малко невръстно момиченце на четири годинки. Казвало се Елица (накратко Ели). Била скромна и добричка, много обичлива и голяма мечтателка. Живеела в бедно семейство, което не можело да си позволи кой знае какво. Майка ѝ била шивачка, а баща ѝ строител. Куклите ѝ били главно парцалени, шити от майка й. Тук-там по Коледа или за рожден ден ѝ подарявали по-евтини Барбита.
И Ели като всяко дете мечтаела за една кукла. Гипсова кукла, с бяла кожа и приказна рокля, усмихнато лице и мека коса. С обувки като на Пепеляшка.
Ех... представяла си как я приспива, как я завива. Как сутрин пият чай и ядат курабийките на майка ѝ с орехи и сладко, как ѝ шие дрешки и как са най-добри приятелки. Даже я сънувала почти всяка вечер… Толкова много мечтаела за нея, но не смеела да иска такава скъпа кукла от родителите си, понеже знаела, че нямат пари.
И си останала само с мечтите. Не се отказала от тях.
След две години, когато тръгнала на училище и се научила да пише, решила да напише писмо до Дядо Коледа. Пожелала си единствено бленуваната кукла и много здраве за майка си и баща си.
Отишла Ели в малката кухничка, където майка ѝ шиела рокли за богатите деца и рекла:
– Мамичко, ще го дадеш на Дядо Коледа, нали? – и подала писмото.
Майка и останала изненадана, поела го и ѝ отговорила:
– Да, скъпа, ще му го дам, миличка.
Ели целунала майка си по бузата и отишла на пътя да види дали татко ѝ се връща. През това време майка ѝ разгърнала листа и зачела:
Мили Дядо Коледа,
Тази година бях много послушна. Извинявай, че не съм ти писала преди, ама не знаех да пиша. Искам да те помоля да донесеш за Коледа много здраве на мама и на тате, защото то е много важно нещо! А на мен, ако имаш време, от онези кукли по филмите, дето се чупят, ама аз моята няма да я изпускам. Донеси ми една такава, ако имаш време, моля те!
Ели
Очите на майка ѝ се насълзиха. Когато таткото на Ели се прибра, жената му каза за мечтата на дъщеричката им. Той беше добър човек и обожаваше малкото си детенце. Беше 21 декември. На следващия ден, той отиде при шефа си и го помоли за малък аванс. Купи най-скъпата и най-красива гипсова кукла в магазина. С бяла като снега кожа, червени бузки, бебешко розови устни и дълга руса коса, сплетена на две дълги плитки. Роклята ѝ беше дълга от светло розов сатен, по рамената и около талията имаше малки бели дантелки с панделки. Обувчиците ѝ бяха като пантофките на Пепеляшка, стъклени с малки розови камъчета за украса. Куклата струваше цели 60 лева, но той знаеше, че ще зарадва много малкото си детенце.
На 25-ти сутринта Ели отиде и взе подаръка си от коледната елха. Когато отвори кутията, успя само да ахне от изненада. Та мечтата ѝ стоеше в собствените ѝ ръце! Толкова години бе копняла за такава кукличка, толкова нощи я бе сънувала. Толкова, но. Но, я обзе внезапен непреодолим страх, че ще я изтърве, че ще развали без да иска плитките й, че може да събори някоя от панделките й. Толкова ужасяващ страх да не ѝ направи нещо на красотата, че отиде в стаята си на тавана и постави своята мечта на дървената етажерка на стената. Така с дни, със седмици и месеци, Ели не пипна своята кукла, само я наблюдаваше. Обичаше я от разстояние.
Знаеш ли? С нас е същото.
Мечтаем, сънуваме, чакаме за даден човек с години дори. Молим се да го срещнем, копнеем за него. И когато този ден настъпи, когато най-накрая го срещнем и можем да сме щастливи, тогава ни обзема страх да не го нараним, да не му попречим с нещо, да не навехнем красивата нишка, наречена любов. Страх. Чувстваме се неспособни да опазим бленувания от нас човек. Чакаме деня, когато ще сме готови да го направим. А когато той дойде, нито ти, нито човекът, който някога си срещнала, е същият. Даже и животът е различен, той се мени постоянно.
Както, когато Ели, вече на 10 годинки, взима куклата в порасналите си ръце, нейната детска мечта се разпада, понеже с ВРЕМЕТО, молците са изяли ластиците, с които краката и ръцете ѝ са били закрепени, лепилото е изсъхнало и главичката ѝ е паднала с трясък и е станала на парчета.
Има моменти, които си идват с времето (както Ели е чакала за своята кукла). Има и такива моменти, които никога не трябва да изпускаме, защото прахът на забравата може да ги съсипе...
Мария-Магдалена Русева
8 клас, втора награда за поезия
В ОТЛИТАЩИТЕ ДНИ
В отлитащите дни,
в изгубените нощи
аз смисъла в живота свой
все търся непрестанно още.
Крепи ме там, дълбоко в мен,
една-едничка мисъл,
че в столетие зад мен
все някой някъде я е записал.
Изчезнала и отлетяла в мрака
като нечий глас далечен,
стихва и заглъхва
моята изпята песен.
А вятърните мелници все още се въртят,
ще има лунни затъмнения…
Без мен не свършва се светът.
Далечен глас припява още
във мрачните студени нощи.
Как искам аз очите да затворя –
след туй пред кроткото море да ги отворя.
Да вкуся мириса на знойно лято,
на приключения сред пясъка от злато,
и слънчев лъч в очите да проблесне.
И всичко да започне с нова, хармонична песен…
Теодора Стоянова
11 клас
ДУМИ
Думи, мои думи, липсвате ми невъзможно
Душата ми прелива тя от чувства
Без вас сърцето ми е толкова нищожно
Напълнено със безпокойства
Листът стои пред мене празен
И клавиатурата прашасва ден след ден
Не, не е светът омразен
Но някак си изглежда тъжно сив за мен
Аз искам да крещя, да пиша
Да не мога да поема дъх
Аз искам под творба да се подпиша
Мастилена под моя почерк островръх
Дали е важно да ме чуе някой
Защо пък важно е това
Дори и четена от личности безброй
Ще мога да ли променя света
И пак – все отговори нямам
Тъй само думи под свещта
Редя една след друга и си се надявам
Да стана малко силна след това
Венелина Василева
11 клас, трета награда за поезия
ПРЕЛЮДИИ
Вървим със поглед, впит в далечината,
а времето тече безумно бавно.
И губим се, и търсим се на сляпо,
и когато срещнем се във бързината,
дели ни времето на две – по равно.
Сами дошли сме… и сами ще си отидем,
и дните ни минават в пустота.
Мълчим и търсим се тревожни,
и в тревогата си ще подминем,
не друго пак… а самота.
