Драгомил Георгиев


Бог надарява поета и драматурга, публициста и гражданина, човека Стефан Цанев с богат житейски и творчески път, което е наградата за духовния и моралния максимализъм на този достоен мъченик на Словото. През времето и годините неговият глас звучи ангажиращо и стряскащо:” АЗ ПИТАМ! „ и се раждат стихове, поеми, есета, приказки, интервюта, драми, в които тревожно се търсят отговори на „въпросите, които никой век не разреши”/П.К.Яворов/. Още повече, че става дума за годините на диктатурата на пролетариата, а по-късно и на първоначалното натрупване на капитали, т.е. епохи, когато свободата на словото и на личността са поставени в ъгъла, а интелигенцията е „сритана” или „нахранена”, както казваше една дама от новите „строители на съвременна България”/Симеон Радев/. В апостроф на самия писател пристрастно, но и обективно мога да кажа, че Стефан Цанев е велик български поет и драматург, разказвач и публицист, за когото Словото е мисия, „участ и съдба”/Никола Вапцаров/. С тези бележки нека да навлезем в пространствата на художественото му дело.

„СПАСЕТЕ НАШИТЕ ДУШИ“– МЕЧТИТЕ

В книгата си „ За поетическото изкуство” /1,197с./ Стефан Цанев стига до универсални и съкровени, изстрадани откровения за поезията като „най-древното магическо изкуство” и артистично вижда шаманите като „първите поети на земята.” Мислите го отвеждат и до фундаменталните противоречия, че „изкуството е нещо изкуствено, т. е. неестествено, което го няма в природата, но и нещо, което е направено изкусно, т.е. майсторски, съвършено”/ 1.,с.8/. Стефан Цанев няма да е истинският Стефан Цанев, ако не открива конфликтното, драматичното свръхначало на духовността:”Изкуството е игра, мила госпожице, понякога весела, понякога игра на живот и смърт”/ 3,с.166/. Това е познатата игра през вековете в нашата и чуждата история на изкуството от Вергилий и Платон до Георги Марков и Христо Фотев/ виж 4,174с./ на острието на бръснача, както го доказват с делото и перото творците от Раковски и Ботев до Пеньо Пенев и Петя Дубарова. На изкуството като „безпризорното дете на въображението” от юношеските и студентските си години до времето на зрелостта Цанев му е до болка верен, защото за него „художественото майсторство е свобода.” И така стигаме до ключа, до „шифъра на Леонардо”/ Дан Браун”/ за великия ни творец, а това е СВОБОДАТА на Словото и на Личността, на Твореца и в Държавата. Защитавайки свободата да се учим да обичаме другия, враговете си, тъй като само тогава България ще възстанови загубилия се през годините статус на Отечество и Родина, на Дом и Крепост на духовността. Авторът на „Носете си новите дрехи момчета” като ценностна система си остана консервативен, истински възрожденец като събратята си по перо от Паисий до Левски и Ботев, но и постмодернист, продължител на авангардизма на Гео Милев за фрагментарността, ритъма и асоциативността. В далечната 1962 година младият бунтар в лириката пише манифеста „Защита на свободния стих”, защото и тогава той дълбоко вярва в мощната сила на Словото като истина:” Искам това, което казвам днес-днес да се чуе”, защото „ поет без характер не е поет”/ 2,с.31/. Свободният стих се налага като нова религия на вика и недоволството, както е преди при Гео Милев и Атанас Далчев, при Яворов и Дебелянов, а за тези „непослушници” на 60-те години на 20 век „поезията е като вика на новороденото, ако не извикаш, ще умреш”/ 2,с.26 /.
През талвега на времето и годините за автора на „ Любовни булеварди” изкуството е натоварено с градивната мисия „ да спасява душите на хората,”/ 2, 34/ с надмогването на сивотата и скуката на ежедневието, на ретроградната философия за оцеляването, която упорито се прилага през последните двадесет години. Поетът обича да се къпе в живата вода на древните мъдреци, в максимите на Сократ:” Смисълът на съществуването е усъвършенстването на човешкия дух”, на Пиндар:” Делата умират, думите остават”,на Соломон: „ Духовното изобилие е ключът към материалното благополучие.”/ 1, 167/. В много от есеистичните си текстове той дебело подчертава кредото на творческата си орисия:” Поетът има един Бог – истината, един повелител – народа, един съдия – собствената си съвест”/ 1,с.143 /. Тази крилата фраза е емблематична за нравствения максимализъм и духовната извисеност на този художник на словото, за когото компромисът, примиренчеството и мълчанието са предателство, както е при нашите възрожденци или при класиците на 19 век Виктор Юго и Емил Зола, Достоевски и Тургенев, граф Толстой и Чехов. Така традицията на великите и достойни писатели граждани, „огледала” на епохата има своето продължение и надграждане при автора на „Български хроники.” Тези идеи за светлина и красота са път към извисяването и въпрос на характер, а при Стефан Цанев той е граден, запазван и изпитван през горнилото на осъзнатия избор да останеш истински и свободен, далеч от съблазните на дяволското и фалшивото, на властта.

„НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА” – ЛИРИКЪТ

Младежът навлиза в литературата със „сърдитите млади хора” от 60-те години на 20 век на Керуак с гнева, вика и жаждата за други, различни светове, за повече истина, доброта, човечност и въздух. В началото негов по-скоро „виртуален” учител е Иван Радоев, а събратята по перо са Любомир Левчев, Христо Фотев, Константин Павлов, Недялко Йорданов, Станислав Стратиев, Йордан Радичков. Всички те носят усещането за края на сталинизма и очакването на нови хоризонти пред творческото съзидание. Сред това многообразие от дарования и гласове различното при автора на „ Реквием” е в безкомпромисната борба със страха, с продажната съвест и с всеки опит да се ограничат пространствата на свободата. Сред емблематичните текстове през годините са:” „Истинската смърт”, „Рецитация за парад”,”Ноктюрно”, „Късен сняг”, „Бумеранг”,”Пред гроба на еретика”,”Ний можем да имаме много жени”, „Когато се ражда поет”,”Птица ми мина път”,”Носете си новите дрехи, момчета,” „Химн”, „”Апокалипсис”, „Секвоя” и други. Водещите мотиви в този художествен свят са за отговорността и мисията на човека, за мечтите и звездите, за еснафското затъпяване и примиренчеството с материалното забогатяване, за завистта и злобата между талантливите, за интелигенцията, която в България се оказва страхлива и плаха, за „пълзенето” на загубилите своята човешка същност, а на другия полюс е силата на съзиданието, на вярата в „онази птица, която ми мина път”. В художествения модел за света доминира усещането за конфликтност, за заплахите на мечтите на истинските, на достойните хора, както е в „Опит за пророчество”, „Играта”, „Репетиция за едноминутно мълчание”/ 7,74с./ Самобитното при поета на макро – и микрокосмоса е в иносказателното, в магическата роля на притчовото. Вярно, че това са дълги години надхитряване със суровата цензура, но при Стефан Цанев е още резултат на солидна подготовка, на дълго и любимо четене в свещените текстове, на големите учени и мъдреците през вековете. Натрупаните културни пластове закономерно отвеждат поета към по-големите обеми на поемата, а по-късно и на драмата. След диалога с поемите му/ 6,183с./ добрият читател дълго носи нажежените до бяло противопоставяне срещу разочарованията и фалшивите проблеми в живота, срещу скуката и тишината, срещу лъжливото спокойствие, ниските цели, преструването, срещу липсата на мечти и надежди/ „Градът на слънцето”, „ Христос на велосипед”, „ Хроника”, „Козлодуй = mc2”, „Автореквием” и други”/. Лирическият човек на Цанев е духовен събрат на недоволниците на Яворов и Дебелянов, на Гео Милев и Атанас Далчев, на Пеньо Пенев и Л.Левчев, на В.Маяковски и Е.Евтушенко като съдбовност и трагизъм/” тази нощ/аз решавам живота си”/ и се втурваме в една нова яворовска нощ на съновидения и катарзис, за да се роди вярата, обобщена в красивата метафора на :”за бяло, за чисто душата ми плаче.” Мъжество и титанизъм има да си честен най-вече пред себе си и тогава се изтръгват с болка думите:”Господи,/ пропилях живота си, Господи”/. Този нов Прометей, български Мойсей, стига до древната молитва и откритие на шаманите на човечеството:”Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.” Поетът Цанев стига до съкровените измерения да разговаря със своя съвременник открито, до болка честно и нелицеприятно върху големите проблеми на екзистенциалното, за болестите в душата с постмодерно мислене и съзнание – самота и обезвереност и оттам пътят бързо ни отвежда до бездните на отчаянието и идеята за самоубийството. Пътят за лечението, за спасението на „нашите души” е толкова древен и познат за автора на „Сълзата на Бога” – морална чистота, самовъзпитание в духа на истината и свободата, на съзнанието за мисия и дълг на всеки от нас, т.е. на богочовека или „свръхчовека” на Фридрих Ницше. В стилистиката на Стефан Цанев емблематичното е в свободния стих, който взривява класическото спокойствие и хармоничност, надградено е естетическото експериментаторство на Яворов, Далчев и Гео Милев, защото „свободният стих е реакция срещу склерозирането на регулярния досегашен наш стих” и още той „предава по-вярно съкровения ритъм на живота.”/ Атанас Далчев, 4,с.49,с.50/. Мисията на откровенията на Цанев е в пробуждането, във философията на неспокойствието и всеки текст израства до духовно разпятие между полюсите на насилието и свободата, дълга и страха, честта и лъжата, затова читателят не може да остане безразличен и безчувствен, а четенето не е тихо съзерцание, а метеж, бушуване на душата и неуправляемо се втурва процесът на мъчителното пречистване, магията на катарзиса, след които ставаме други и по-истински. Стефан Цанев е човек на честта и достойнството, на дълга и отговорността, на високите естетически критерии и на професионализма. Открит е еднакво към приятелите и враговете си. Това го откриваме и в любовта му към Пловдив и неговите хора на духа и културата. След прогонването от столицата, той е града на тепетата, където намира групата от съмишленици като Петър Анастасов, Георги Божилов-Слона, Божана Апостолова. На тези другари по перо той е благодарен и през годините новите му книги задължително излизат от легендарното издателство „Христо Г.Данов” и неговия достоен приемник „Жанет 45.”

„ПОСЛЕДНАТА НОЩ НА СОКРАТ” – ДРАМАТУРГЪТ

Историята на съвременната българска драматургия е дълбоко свързана с текстовете на Стефан Цанев. От първата „Истинският Ивайло” /1962/ през „Процесът против богомилите”/ 1969 /, „Любовни булеварди” /1982/, „Последната нощ на Сократ”/ 1986 /, Тайното евангелие на Йоан”/ 1996 /, „Адът-това съм аз”/ 1997 /, „Всички луди ме обичат”/ 2004 /, над двадесет и пет негови драми са поставяни в много столични, провинциални и самодейни театри. При този наш творец лириката и драмата са съдбовно преплетени и взаимно се допълват, което ги поставя в хармонично единение, както е по-късно и в поредицата „Български хроники” с динамичния синтез на трите литературни рода. За него „ театърът е сложна сплав от думи, музика, движение, светлини, в театъра човек трябва да е професионалист във висша степен”/ 2,с.166 /. До най-високите нива на драматургичното достига Стефан Цанев и това е път на овладяване на магията на изкуството, което „се стреми да извиси духа на човека над полезното и необходимото, правейки го човек”. Цанев има афинитет към камерното психологическо и екстремно натоварване на текста с трагични характери, остри конфликти и съдбовно изпитание на моралните стойности и ценности. Най-често персонажите му са поставени в последните часове преди смъртта, когато те са изправени на съдбовен „самосъд”/Л.Левчев/ за смислите и стойностите на човешкия живот, за пропуснатото и преживяното. Така е при героите в трите драми „ Последната нощ на Сократ”, „ Другата смърт на Жанна Д Арк” и „Тайното евангелие на Йоан” – философът, Иисус и „дубльорката” на Девата на Франция. Това са ярки личности, от „локомотивите на историята”/ Карл Маркс /, които остават верни на мисията си за човешка и публична отговорност, за дълг и белязаност от времето и историята. Героите са изградени личности, а Иисус е богоизбран:”Аз не Съм всеки: Аз ви казвам: обичайте враговете си!” Феноменът при драматурга е в бързото прекрачване от миналото към съвременното и универсалното. Така тези ярки фигури на човечеството се превръщат в наши духовни събратя на раздвоението, мисленето и съмнението, но и духовни първенци. Те в кулминационните моменти преди екзекуцията в срещата със страха от смъртта запазват човешкото, успяват да прекрачат, да влязат в пространствата на надчовешкото, на безсмъртието и вселенската памет. Ксантипа, жената на Сократ, философът и неговият пазач в тази „последна нощ” попадат в свръхекстремни ситуации пред свободния избор – да се спаси Сократ от смъртта или да тръгне към нея с достойнство. Влечението на драматурга е към максималното нагорещяване на емоциите и чувствата, за да „се завъртят на шиш” моралните ценности на героите и те да вземат решението, което е резултат на изпитание, на „зрелостен изпит” през времето и историята. В стилистиката и поетиката на драматурга водещо място заемат острите конфликти, които са отправна точка към актуалните проблеми на човека на 21 век, острите колизии с морален акцент, силните характери, динамичният диалог и богатият български език. В дълбоките пластове на драмите му се раждат лъчите на трудната вяра в доброто и човека, в силата на духовността и на хуманизма, но те винаги са поставени на разрушения и изпитание. Считам, че българският театър ще се връща многократно към драматургията на Стефан Цанев, а режисьори и актьори, сценични работници и зрителите и в много следващи поколения ще се превъплъщават в тези герои, за да пречистват душите, защото това са пиеси, които изискват активно участие в процеса на възприятието, на съ-творчеството на хората в залата, а и дълго след спектакъла.

„БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ” – РАЗКАЗВАЧЪТ, НАРОДОПСИХОЛОГЪТ

В голямата национална традиция на Ангел Каралийчев и Елин Пелин, на Асен Босев и Ран Босилек, на Елисавета Багряна и Дора Габе, на Атанас Далчев и Валери Петров, на Недялко Йорданов и Климент Денчев са приказките за Анито и Яна, а това са дъщерите на писателя. Артистичността на авторовия талант го довежда до човешкото, честното и истинското говорене с детето. Не бива да ни учудва това насочване на твореца към диалога с непорочната детска душа, която е чужда на фалша и стандартизацията, на тинята в съзнанието на възрастния, на объркания и често пъти хаотичния човек от зрялата възраст. В „Анини приказки”/ 1976, 2011/ има осем закачливи и невероятни истории, родени в процеса на съ-творчеството между „аз-малкия,/ тя-голямата,/ пет пари не даваме-/ приказки си съчиняваме…”/ 5,с.6 /. Бащата и детето живо, безкрайно и увлекателно разговарят, мечтаят, творят и се редят история след история за трите патета и надпреварата „кой вижда по-далече”, за потопа от сълзите на свадливото момиченце, за разтопената и разледена Антарктида и за другото овчарче, за човека и маймуните и за бунта на „един селски път.” Оригиналното е в обичта и преклонението пред невинността на божественото детско същество. Зад примамливата карнавалност и игривост се стига до дълбоките и чисти води на мъдростта за истината и честността, за доброто и красотата, за свободата и насилието, за истинския и дяволския път. Под занимателността спокойно и внимателно са подсказани бащините завети от типа на „Деца, от памтивека/така е в света:/човек става само човека,/ който тръгне към своята мечта”/ 5,с.52 /, а по „тънка-тиха пътека по нея нагоре върви човека.”/ 5,с.62 /. Това е познатият дълъг и безкраен човешки път на извисяването и самоусъвършенстването, който е труден, но истински и безкраен докато всеки от нас диша и мечтае върху майката Земя.
Идеята за „Български хроники” е на големия наш учен проф. Николай Генчев-поетът и драматургът Стефан Цанев, интелектуалецът, ерудитът, творецът с будната и неподкупна гражданска съвест да напише алтернативна, през друг и различен ъгъл национална история. Идва времето на дългите проучвания, на добросъвестната предварителна подготовка в работата с изворовия материал. Но това е обичаната система на работата с големи текстове, в стила на твореца достойно място заема ровенето в източниците и търсенето на обективността, а и откриване на премълчаното в белите полета на текстовете. Добър пример в това отношение са етюдите „Великата мистерия Иисус” като предетап на трагедията „Тайното евангелие на Йоан”, което е емблема на невероятната изследователска дарба да се градят хипотези, да се стига до нови и различни ъгли на гледната точка. Замисълът за книгите „Мравки и богове”/ 2000/,, „Да убиеш вярата”/2007/ и най-вече монументалната поема от четири обемни части „Български хроники” е в класическите традиции на Омир и Вергилий, на Сенкевич и Мицкевич, на Балзак и Лев Толстой, на Любен Каравелов, Вазов, Фани Попова-Мутафова, на Свобода Бъчварова и Пелин Пелинов в областта на монументалното. Проектът за хрониките е колкото находка, толкова и резултат на творческа дързост, защото това е грандиозен разказ за историята на България от най-дълбока древност до последните дни и събития.
В първата книга времевият отрязък е от 2137г. пр.Хр. до 1453 година. Водещо е проблемното изложение, работи се с много научни източници и зад тях се търси ценностното и стойностното. Привлечени са изворови материали на византийски хронисти, на всичко, което е познато до нашето съвремие. По този начин се постига обективен и антиидиличен ракурс за нашите прадеди и народи, водачи, земи и селища. Авторовите находки са в посока на жилавостта на новородената сплав между траки, славяни и прабългари, по-късно кумани, готи и хуни, които върху толерантността и единението срещу общия враг-Византия, и в името на държавността удивяват света и се превръщат в сила, с която всички се съобразяват. Най-силни и оригинални са новаторските портрети на Стефан Цанев на хановете и царете, патриарсите и народните водачи като Хан Аспарух и Хан Омуртаг, Цар Симеон и Цар Калоян, на свинаря Ивайло и трагизма на Михаил Шишман. В следващата част разказът е за хората и събитията до 1878 година. Разширява се панорамата върху други идеали, личности и факти, открояват се драмите, грешките и вините. Удоволствие е да се четат сравненията и находките върху трите религии, особено са ярки страниците за мюсюлманството, за Корана и Мохамед. Авторовите наблюдения и обобщения ще разширят хоризонтите на много наши съвременници и за събитията и личностите. Вълнуващи са портретите на Паисий и Неофит Бозвели, на Раковски и Бенковски. Образите са пресъздадени оригинално „отвътре навън”, за какъвто метод мечтае художникът Георги Божилов-Слона/ виж 4,с.153-159 /. В следващите два тома събитията стават по-близки до нашето време, а Стефан Цанев е класически верен на постмодернистичния синтез на лирическото, драматургичното и епическото като писателят е духовно на крилете на максимата на Аристотел, че:” Поезията предлага по-сериозно и по-философско познание от историята: историята се занимава с отделните факти, а поезията – с общи понятия, историята изобразява това, което е станало, а поезията – и това, което може да стане.” Всеки интерпретатор ще направи своята селекция от постиженията на твореца, но респектират страниците за паденията и възходите на нашата интелигенция, на премиери, духовни водачи и народ, а в съзнанието се допълват или оживяват драмите на Стефан Стамболов и Александър Стамболийски, на Петко Каравелов, д-р Константин Стоилов и Тодор Икономов, на проф.Богдан Филов и трагедията на цар Борис III, на святостта на „бялото братство” на Петър Дънов. На крилете на въображението и творческото вдъхновение Стефан Цанев се ангажира с оценки и позиции, които носят неговия печат. За атентата от 17 април хуманистът категорично издига глас срещу насилието, че „това е най-големият терористичен акт в света” и следват потресаващите факти. Гордо звучат думите на цар Борис III за жестоко убития премиер на България Александър Стамболийски:” Той беше голям държавник и със своите реформи и идеи изпревари времето си. Ние можем само да се гордеем с него”, за което свидетелстват направените реформи и постижения на това правителство на българското село.
„Български хроники” е колосален труд, това е поема за българското и българщината върху метода на другия прочит, на различната гледна точка и интерпретация. Творчески и аргументирано, трезво и човешки зряло се гради образът на българската летопис без фанфарните изригвания, а в синовното чувство честно и отговорно пред себе си и пред паметта на вечността са изречени и изписани мъдрите уроци от успехите и катастрофите, които е добре да се помнят и знаят, за да ги има България и българщината и в следващите векове.

„САМО ПАЗЕТЕ СЕ ЧИСТ!” /ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА/ – ПОСЛЕСЛОВ

Свобода и вярност, морал и чест, дълг и мисия, българско слово и красота, това са думите огън, енергия и смисъл на творческото горене при Стефан Цанев през времето и годините. Тази чистота, която завещава вече опитната поетеса на младия си събрат по перо, авторът на „ Когато се ражда поет” пренася с воля и характер през годините на изпитания, на сурова цензура и отричания. Голямото и великото при него е в широките и мащабни замисли, както е при титаните от Омир до Балзак и Лев Толстой, а след това настъпва времето на ювелирното и дълго обработване на диаманта. Там вече Стефан Цанев е от големите познавачи на законите на словото, жанра, езика, стила и поетиката. Считам, че за „книгата на книгите” „Български хроника”, за запазването на естетическите и моралните закони през годините, за новия и различен прочит на българското Стефан Цанев заслужено ще носи званието „академик” на Българската академия на науките.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Цанев,С, За поетическото изкуство, П,Жанет 45,2005,197с.
2. Цанев,С, Дяволите в ада ще ми ръкопляскат,П,Жанет 45,2003,490с.
3. Цанев,С, Ще се скъса ли Млечният път,П,Жанет 45,19991389с.
4. Цанев,С, Сънят на сенките, Книга за мъртвите,П,Жанет 45,2003,174с.
5. Цанев,С, Анини приказки,С,ИК Светулка-44, 1994,64с.
6. Цанев,С, Поеми, П, „Христо Г. Данов, 1984,183с.
7. Цанев,С, Спасете нашите души,С,Буларт,второ издание,1992,74с.
8. Цанев,С, Български хроники, П, Жанет 45, т.1,т.2,т.3,т.4