Марин Колев


Червената вулканична пепел на комунизма покри стотици и хиляди светли имена на българи от политическия, стопански и културен живот. Покри ги със забрава, с тенденциозно мълчание, с манипулирани и фалшифицирани биографии. И трябва да минат десетилетия, докато новите поколения с цената на усилия, постоянство и истинско родолюбие успеят да възвърнат тяхната чистота, блясък и достолепие.
Книгата „Писма до Ловеч” няма претенции да покаже Владимир Василев в неговата всеобхватна литературно-критическа дейност от първите десетилетия на миналия век – това бихме получили от събраните му съчинения, ако се намери в наше време достоен издател да ни ги поднесе. В този том са поместени стотина лични писма на именития критик до ловешкия поет Димитър Лепавцов-Липен*, писани между годините 1953-1963. Благодарен съм на сина на поета, Спас Лепавцов, който ми ги предостави, заедно с част от литературния архив на баща си. Някои от спомените за писатели и отделни писма на Владимир Василев успях да публикувам във в.”Литературен форум”; сега, с помощта на издателство „Чернат” правим достояние на истинските ценители на литературата, част от епистоларното творчество на големия критик, когото Тончо Жечев нарича „папата на българския литературен свят”.
„Макар и доживял до патриаршеска възраст – пише литературната изследователка Цвета Трифонова в книгата си „Писатели и досиета” – Владимир Василев е сред трагичните фигури в историята на българската култура. Би могло да се каже, че в личния му жребий откънтяват резонанси от превратностите на националната съдбовност – отредено му е да се изкачи до върха и да слезе до дъното на социалната йерархия, да изпита еднакво славата и унижението, любовта и омразата, да се срещне лице в лице с приятелството на забележителни личности, но и с ненавистта на духовни пигмеи. Той е един от малцината в публичното пространство на България, в чийто жизнен път се съчетават съзидателната духовна мисия и трагизма на житейското разпятие – съчетание, отредено само за избраниците на една нация”.
Владимир Василев (1880-1963) издава в продължение на 24 години най-авторитетното литературно списание „Златорог”, вторият висок връх в родната периодика, след списание „Мисъл” на кръга д-р Кръстю Кръстев. Между двете световни войни „Златорог” открива най-ярките таланти на художественото слово, които изнасят българската литература от провинциалното самодейно равнище към нови европейски и световни хоризонти. „Свободно списание, свободна трибуна на свободни люде, за които има само няколко задължителни начала: родено дарование, честна мисъл и искрена преданост на миналото, настоящето и бъдещето на българския народ” – пише за „Златорог” литературният критик Йордан Бадев.
Превратът на 9 IX 1944 обръща не само съдбата на България, но и съдбата на именития книжовник. Арести, затвор, пълна забрана за публикации, милиционерски копои подир всяка негова стъпка. В момент на засилващо се отчаяние се стоварва и удара от смъртта на любимата му жена, Цвета Ленкова. Точно тогава, когата студеният мрак на самотата става нетърпим и го навестява мисълта за самоубийство, проблясва спасителна светлинка от Ловеч.
Заслугата за тая светлинка е преди всичко на поета Димитър Лепавцов-Липен и група пишещи ловчалии. Ако Владимир Василев не беше харесал и оценил драматическата поема „Касандра”, както и другата поема на Липен „Шопен”, никога нямаше да се появи и това литературно и човешко приятелство без аналог в нашата културна история, което трае десетина години – чак до смъртта на Владимир Василев през 1963 г.
Всяко лято ловешките автори организират на своя обожаван кумир и учител няколкодневен прием в Ловеч и околността. През другото време те му изпращат свои работи за мнение, посещават го в дома му, стремят се чрез съчувствие и скромни дарове да поразхлабят примката на мизерията и изолацията, стегната от организираното бездарие на Режима и лично от Вълко Червенков, който иска от него публично покаяние за несторени грехове. Когато изследва досието на Владимир Василев, Цвета Трифонова забелязва, че никой от ловешките му приятели не се изкушава да напише донос срещу него.
Повече от десет години той дарява своето умение да анализира, поправя, редактира текстове, като само двете поеми и двайсетина стихотворения на Липен харесва, разбира се, с много съкращения и преработки; всичко друго – сборници със стихове и разкази, поеми, пиеси, романи – на Васил Вишневин, Марин Славчев, Иван Цанков многократно връща за преработка с конкретни предложения, като посочва коя идея, композиция, сюжет, строфа, стих, израз и дума са неподходящи, изтъркани, неестествени, старомодни. В края на дългото разглеждане или в самото начало той отхвърля слабия текст, прави му точна диагноза, но винаги така, че „пациентът” да остане убеден в своята несполука, но и с надежда за бъдещ успех.
Това е магията на Владимир Василев, защото той е всеотдаен, независимо дали отрича или одобрява. Неговите писма до Липен могат да бъдат учебни помагала за всички пишещи сега. А някога през тоталитарните години те са могли да помогнат на един автор да премине през всички заграждения и оврази на цензурата, да се научи на тактика и стратегия в сраженията с редакции и издателства. А колко битката е била неравна и жестока става ясно от факта, че за повече от десетилетие Владимир Василев успява да публикува от ловешкия автор само два пъти: стихове в сп.”Септември” и поемата „Шопен” в издателство „Български писател”. Тези писма са рентгенова снимка на литературния живот в първите най-болни години след деветосептемврийския преврат, когато сред тъмната метастазна гмеж на догматиците свети като здрава тъкан образът на критика и човека Владимир Василев.
А какво направихме ние, литераторите на прехода, през изтеклите двадесет години, с книжовното наследство на Владимир Василев, извадихме ли името му от комунистическата мъгла? Продължават да се трупат многотомните издания на класиците на социалистическия реализъм, бездарни автори пишат учебници, съставят програми на ученици и студенти, манипулират с факти и имена; със самочувствието на победители, продължават да пишат историята на българската литература.
Но това е тема за друг размисъл...
След смъртта на Владимир Василев д-р Илия Еврев е записал в бележник разказаното му от Зара Манчева, сестра на Владимир Василев, за погребението му и дните след това /предаваме го с малки съкращения/:

Организатори: Т.Павлов, Л.Стоянов, Г.Цанев.
Отначало взето решение да се издадат некролози от името на П.Съюз.
Определени да говорят: Петър Динеков, Анка Каменова.

В църква много от писателите се обаждат, че няма да дойдат, но ще чакат на гробищата.
На гробищата е имало много народ. Всички очакват, че ще говори някой. Свещеникът извършва своето. Настъпва един мъчителен момент. Никой не се явява да говори. Множеството се пита: Има ли някой да каже нещо. Свещеникът задава също въпрос “Никой ли да каже нещо?” Отново смут. Един млад критик, името на когото не знае, тръгнал из навалицата към гроба. Някой го хванал за балтона и го задържал. В този момент, възмутена З.М. казва: “Нямам повече сили да понасям. Моля, пристъпете към погребението.” Погребението се извършва.
Започват да звънят телефоните – Поетеса Х: “Извинявам се много, бях в командировка в чужбина и днес се връщам. Моите съболезнования. Ще намина в къщи”. Поетеса У: “Бях на легло и не можах и по телефона да поднеса съболезнованието си в деня на погребението. Едва днес съм станала”. Поет: Н.Ф. като научава за смъртта, след един час заминава на зимен курорт.
Още същия ден един час след смъртта в дома на покойника се явява длъжностно лице от МВР.
— Другарко, в този дом е починал самотен човек. Идваме да запечатаме апартамента, за да не се задигне нещо. При това имал архив с много важно за страната съдържание.
— Другарю, той не е самотник. Аз съм негова сестра и се грижа за него. Живея в същата кооперация и го гледам. Ето ми паспорта. Обръща се към прокурора и лицата си отиват.
След това започва системно натиск от страна на държавен архив. Подбудите – много наши писатели и поети, бивши сътрудници на „Златорог”, които след речта на Вълко Червенков против Владимир Василев продължават връзките си с него, носят свои произведения за преценка и корекция, след като се отпечатат, изпращат му екземпляри с дълги автографи. Водят кореспонденция с него. Сега, когато става въпрос всичко да се прибере и предаде на Държавен архив, явява се опасност, че много от техните книги с автографи ще станат известни и ще се разкрие тяхното лицемерие. Поет Кр., който много често е канил ВВ в своя дом на гости, гощава го, води дълги разговори с него по поезия и литература, дава свои творби за корекция и мнение и ходи в дома на В В само късно вечер, за да не бъде забелязан, че поддържа връзки с него.
Непосредствено след смъртта на Влади идва в дома му при сестра му З.М. прокурор заедно с някой си писател Йосифов и един старшина милиционер и започват да заплашват сестра му да предаде архива на брат си на Държавен архив. Тя отговаря, че тя има наследствени права върху този архив и ще го предаде, когато намери за нужно. Започват да я заплашват чрез брата на жената на ВВ, че ако не го предаде, ще ги подведат под отговорност. Един ден идват и запечатват работния му кабинет. След известно време идва комисия от Държавен архив, в която участва някоя Филипова. Разхвърлят цялата архива. Най-напред са търсили много грижливо и обърнали всички книги, върху които има автограф от страна на писателите за Владимир Василев. Отделили ги много грижливо. Преди обаче запечатването на кабинета шуреят на Вл. Василев е прибрал скришом от сестра му много книги с автографски надпис и е върнал на заинтересуваните писатели. Всички се страхували да не би да им бъдат разкрити връзките с Вл Василев, който минава като анатемосан буржоазен критик.
На погребението и след това така се отвратих от лицемерието и подлостта на писателите. И като срещна някой, нито му приемам поздрава, нито го поздравявам. Оставам горчиво разочарована и от този свят ще отнеса в гроба най-лошите ми спомени в живота, свързани с тези подлеци, които презирам от дъното на душата си.
По време на 50 годишнината от основаването на Б П С ни дадоха два билета за Народния театър. Бяхме на първия ред. В деловия президиум наред с Т Ж бяха всички Златорожци: Ел Багряна, Дора Габе, Илия Волен. Брат ми бе възмутен от словото на Камен Калчев, който го порица за реакционната му дейност. Като гледаше, че всички Златорожци са на сцената в д президиум, с насмешка каза: “Остава да се кача и аз и картината ще се попълни.” Беше много огорчен. Това го срази. След това започна бърже да слабее. Постоянно се възмущаваше. Това доведе до влошаване на състоянието му. Започна да го боли в кръста. Лекарите отдаваха това на... Получи визонностен кръвоизлив. Отведохме го в Пирогов. Там преживя голямо разочарование. Когато бил най-зле, една санитарка му свалила от ръката... пръстен. Намерихме го, но това много го огорчи.
Шуреят му отнесъл картини у писателя Иван Мартинов.
От Държавния архив търсили всичко и най-много листче, на което е писано нещо. Казали й, че Владимир Василев е такъв човек, че всичко, което е написал, трябва да се запази. Аз се съмнявам в искреността им. Разбрах, че търсят повече, за да разберат с кои писатели и критици брат ми е поддържал интимни връзки. Вземаха книгите му за прочит и то тези, върху които има негови бележки. Търсят някакви папки и ме обвиняват, че съм ги скрила. Аз казвам “никакви папки, ако такива има, те са взети от шурея му...

Бележка на съставителя: Книгата "ПИСМА ДО ЛОВЕЧ" съдържа и писма на Вл. Василев до ловешкия д-р Илия Еврев, предоставени от сина му, арх. Петко Еврев