Не бе имало скоро Бохемски вечери в Миновото кафене. Докато Рафе не "извади" отнякъде Анна Мирчева, за да ни прочетат с актрисата Любов Николова нейни стихове


***

    На баща ми

Защо не мога вече
да съм ти “малката”,
която не гази тревата
за да не я заболи.
Кого да попитам
с колко букви се пише “приятелство”
и има ли спомени там,
където отиде и ти?
Мълчаливо слушам сърцето си
/както твоето слушах тогава/.
Чувам как ми изричаш името
с чудната завъртулка в края…
Точно днес са решили
някакви мокри, бързи поточета
да задърпат силно надолу,
външния край на очите ми.
Все нарочно оставям
за тебе отворен прозореца –
може пък да усетя,
че ме гледаш отнякъде!?
Знаеш – злото у мене
отдавна е мъртъв безделник
и затова,
че ме подържа във ръцете си,
ще възкръсне Господ в неделя!



СИНИНИ

Събудих те в някакъв зъл понеделник
да ти покажа следите от сирна неделя...
И отново обувките с грешните стъпки
съм си обула..., а ми беше простено...
Ела да ме видиш, така съм летяла,
че даже за малко си разтворих крилете!
Сега ми е синьо /и духом и тялом/,
но най-вече в ляво – под деколтето.



КРАЙ ТЕБ

Неразпъпила, тиха край теб
пролетта се промъкна...,
а дали ще достигнеш с очи
цветовете й розови...?
Няма други ръце,
от които да иска да цъфне.
Няма друго небе,
от което да бъде запомнена...
Има в нейната дреха
красиво валящи етюди
от събирана в цветните чашки
мълчана вода,
а прашеца по пръстите
силно ухае на влюбване
начертал познатата
линия в твоята длан.