Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЕСЕНТА СЪБИРА В ЗЛАТНА КОШНИЦА"

ЕСЕНТА СЪБИРА В ЗЛАТНА КОШНИЦА

Виолета Христова е родена в Чирпан. Автор на шест книги с поезия: „Пеш до земетръса“ (1995), „Звездна карта“ (1997), „Да бъде нощ“ (2001) „Другата стая“ (2006), „Сняг от друга зима“ (2008), и „Тревата ли?“ (2010). Носител на националната литературна награда „Георги Братанов“ (2006), на първа награда в конкурса „Мара Белчева“ (2008), втора награда на конкурса „Златен ланец“ (2008), първа награда на конкурса „В полите на Витоша“ (2009) и др. Нейни стихове са преведени на руски, сръбски и френски език. Живее и работи в София.




* * *

Не ти донесох нищо.
Тази есен
е пълна с епикризи на дървета.
И много ми е тихо след морето.
Въобще е тихо след живота.
Светът не се побира в сетивата,
които са ми дадени за него.
Не ти донесох нищо,
но местата, където скитам
са така студени,
че нямат даже име,
нито рамо…
Нямат никаква причина.
А паметта поглъща като яма
и видимото, и невидимото…
Пръстите ми светят.
Вулканично.
Отчаяно и празнично…
– Мълчи!
– Къде да дяна толкова различност?
Защото ми тежи.




КАКВО СЕ СЛУЧВА? ВЕЧЕ МЕ БОЛЯТ
и костите на тъмните дървета.
Под ноктите ми нощите растат
и късат светлината на пердето...
А в сумрака на идващия страх,
наднича, по-грижовна и от проза,
една непридвидима тишина,
в която всичко хубаво е грозно.
Но моят свят е много уморен –
повръща сняг и дращи по вратата.
От сумрака на идващия ден,
не виждам нищо повече нататък.
И всеки оцелял е Робинзон,
затворен във самотния си мозък.
Обидно е дори да имаш спомени,
ако си нямаш вече хоризонт.





ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК
Прилича на камбана и нарочно
кънти и оглушава времената...
Такъв му е животът – полуостров,
полутъга и полусън понякога.
С пречупено крило, а костенурка.
Очите му блестят, душата тлее.
Навръх страха си цял живот живурка...
А на ръба се пръсне и изгрее.
Изгаря, откъдето и да мине
или се дави вечер в новините..
 Бог ечи от някаква къпина
и ти наднича във мъглявините.
Последният човек не се срамува
от своята изчезваща природа...
Душата му е сън, но съществува –
следа и окончание на Бога.
Последният човек е самораслек,
отникъде започва, свърша в края...
Очаква влака или чака щастието,
не подозира, че живее в рая...
Природата до смърт го вдъхновява,
смъртта превръща истината в семе...
Последният човек възнамерява
да се събуди като стане време.





ВЪВ ТОЗИ СНЯГ ВЕЛИКОЛЕПЕН...
животът не оставя диря.
Ръцете ми потъват в преспите
и никъде не ги намирам.
Така живея два три мига
И после нещо се обърква –
стоя сама – изкукуригвам
или по-лошо – само мъркам...
Защото мисълта ми диша
на пресекулки в снеговете...
Светът на нищо не мирише,
Освен на дим, на студ и етер...
И хитра като невестулка
душата ми дори разбира,
че в този сняг великолепен
животът не оставя диря.




ЕСЕНТА СЪБИРА В ЗЛАТНА КОШНИЦА
и носи на пазара сочни ябълки...
После неочаквано започва
празничният марш на януари.
Всички сме оставени на себе си:
вярваме в каквото се задава –
в късната любов или в поредните
пепеляви изблици на славата.
В точката, наречена „събуждане”,
в края на деня – отвъд оградата.
Знаеш ли, че няма нищо чуждо
в звездните селения на Бога?
Нощите изглеждат споделени,
думите – достатъчни за всички.
Обяснимо е дори съмнението.
Но необясними са звездите.
И докато бързаш безпричинно
и ядеш от времето за приказки,
няколко врабчета на комина
вече са постигнали мечтите си.





ТАКИВА СМЕ ОТДАВНА. ЛЪЖИЦИ ЗА ТРЕВОГА,
пустини без камили, тресавища без път...
Езикът не забравя да произвежда огън,
но думите не могат от смърт да те спасят.
Заспиваме за малко, събуждаме се – цели.
Под кожата живеят и други същества...
Или сме недоволни, или сме неумели,
но смисълът попива – разплакана вода.
Такива сме отдавна. Тревожни, нерешени,
невидими в тревата, изгубени в мъха...
Привлича ни нетрайното и несъвършеното.
А ставите ни стават по-меки от духа...
Плътта ти се усмихва – това е друга грижа.
Все бързаме да стигнем от другата страна...
Преди да ни обиди, животът ни обича.
Преди да ни заключи, ни дава свобода.





БЕЗ СМЪРТНО
Смъртта обикаля човешките улици –
събира тела.
Неуморни душите се трупат по жиците,
тежат от тъга.
Кой си спомня предишното име на Бога?
Дали от любов
расте по земята не трева, а тревога?
И животът е гроб.
Във онази, последната, къща живея,
на юг от сега.
По вратата ми чука поредната ера,
но и тя е тъга.
А окото наднича в човешките бездни-
да търси вода.
И възлиза, което не може да влезе
в песента на дъжда...
Не расте по земята трева, а тревога!
Смъртта е легло.
Кой си спомня последното име на Бога?
Вали от любов.

Виолета Христова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево