Иван Странджев е роден 1953 г. в Пловдив. Учи българска филология в Софийски университет “Климент Охридски”, след това записва и завършва театрална драматургия във Висшия институт за театрално изкуство “Кр. Сарафов”. Автор е на стихосбирките: “Думи за спасяване” (1981), “Докосване на светлината” (1984), “Врата в небето” (1990), “Чудо” (1990), “Сънища” (1993), “Всичко това” (2008), и на сборника пиеси “Три пиеси” (2005). Негови пиеси са “Навярно нежност”, “Любов до поискване”, „Луната всяка сутрин” и “Годеж”. Носител е на национални литературни награди за поезия и драматургия.



ГРАД В ГЕРМАНИЯ

Живял съм в този град.
Не помня имена на улици,
но помня къщите –
    излъчваха достойнство и хлад.
Валеше често дъжд.
По пръстите на здрача
се стичаха мъниста
от есенна печал
и само няколко безлики минувачи
пресичаха с небе от черен плат.
Във тъмните шинели на дърветата
като войнишки ордени проблясваха
на булеварда бронзовите лампи.
За победени и за победители не се говореше.
Едно момиче всяка сутрин,
по-тъжно от политнало листо
и по-прозрачно от предчувствие,
пресичаше със облаче от мляко в мрежата
небесно-сивия ми поглед
и се стопяваше във къщата отсреща.
Понякога лицето и като луна,
се плъзгаше зад стъклата на прозорците...
И толкова...
Опитвах се по нея
езика на мълчанието да науча.
Затова не казвам, кой е този град.





ПРОГЛЕЖДАНЕ

Онова, което ме убиваше безмилостно,
не ме убива вече,
макар че не съм по-жив от преди.
Срутват се камъни по сивата дреха на хълма.
Хълмът става по-нисък и по-съгласен с ветровете и дъжда.
Слънцето изсушава водния път на реката
и тя е по-синя и по-бавна.
Ръката ми вече може само да взема,
а не да подарява – по-суха е и по-кафява.
Онова, което ме издигаше високо в небесата,
не ме издига вече
и светът от височината на петата ми изглежда друг,
сякаш непотребен.




СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ

Вали върху земята нежен пух
от минали въздишки
и невъзможни обещания.
Прелитат непознати сенки.
Прелитат ангели подобно сенки
и сенки със криле на ангели.
От чаканото чудо
светът изглежда същия,
но леко потъмнял
и мъничко приспивен.
Ще може ли душата
да е свидетелство за нещо,
което не е  преживяла?
Водата ли е спомен,
който свързва
като венчален пръстен
двата бряга на реката?
И ако няма смърт,
дали ще бъдем вечни?
Зад облак бял луната ризата си сваля
и цялата земя е вече слънчева!





ПЕЙЗАЖ

Пролетта е нацъфтяла.
Пролетта на всеки по отделно
и на всички заедно.
Това е нарисувал Васко Стоев
когато е тъгувал през нощта,
измъчван
от тайната на цветовете.
И зад рамото му някой е надничал.
Било е птица
или
Бог.




ДЕЛНИЧНИ СЪНИЩА

1.
Сънищата ми приличат на война,
в която винаги убиват мен.
Надвесени над стичащия се в земята
вече бивш живот,
дори ония, които ме убиваха
скърбят. Плътта ми свършва,
а в мен е безразлично.
Животът казва край
и начинът е без значение пред факта.

2.
Но краят е щастлив.Събуждам се.
С две-три хиляди години
по-стар от вчера.
Леглото, във което съм сънувал,
прилича на хралупа,
лодка,
блато...
Няма край…

3.
Изтича слънцето в ръкава на небето.
Луната като фокусник показва двете си лица.
От нежностите няма смисъл...





САРАБАНДА*

/изпълнява се от вятър и две върбови свирки/

Нощта е тъмно синя,
луната е червена.
На вятъра децата се скитат над полето,
във клоните се крият,
надничат зад луната,
косите ти, любима,
разресват край реката…
Нощта е тъмносиня,
и бледа е луната
когато във реката нозете си потапяш –
две риби с гладка кожа,
два остри бели ножа
във пясъка забити,
в сърцето на водата.
Нощта е тъмносиня,
зад облак е луната
на свирки от върбите щурците репетират –
две песни само знаят –
за смърт едната плаче,
а другата повтаря,
че любовта умира.

*Старинен испански бавен танц, който се е изпълнявал при погребения и други тъжни събития.