Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПЪРВИЯТ ДЕН НА СВОБОДАТА"

ПЪРВИЯТ ДЕН НА СВОБОДАТА

РАДА ВЪРТУНИНСКА

РАДА ВЪРТУНИНСКА

Краевед. Забележителна дама. Отговаря за величините и изискаността, за красотата и стила


Родена е през 1932 г. Завършила е Руска филология в СУ "Св. Кл. Охридски. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окръжния съвет по култура. Автор е на краеведски изследвания. Има девет книги, сред които романите "Зовът на сенките" и "Когато горяха кладите". 

Последни 5 статии от РАДА ВЪРТУНИНСКА

Рада Въртунинска


Изминаха повече от 70 години от онзи паметен септемврийски ден на 1940 година, когато българските войски в тържествен марш влязоха в град Добрич.
Всяка година, със същото вълнение добруджанци си припомнят и празнуват датата 25 септември – Денят на Добрич. С този ден е свързано още едно събитие от по-ново време – възвръщане на името на града по повод 50-годишнината от неговото освобождение.
Бях осем годишна. Бях завършила първо отделение на румънското училище. Познавах вкуса на робството от наказанията, които ни налагаше учителката, понякога без провинение. Тя удряше със злоба, с тънка пръчка по детските пръсти и длани. Нежната ръка се подуваше и болеше, неспособна да овладее молива, което водеше до ново наказание – изправени до вратата с гръб към класа.
Познавах и трепетната надежда за освобождение, от онова скъпо българско букварче, преминало „нелегално” границата, донесено скритом в пазвата от баща ми и четено скритом под светлината на газената лампа, за да не забравим българската писменост.
Още в последните дни на август нашите майки започнаха да вадят от раклите скритите български знамена и шиеха нови. Темата за войната се преплиташе с темата за свободата на Добруджа. Проблясваха надежди, потискаха се горчиви съмнения. Многократно бяхме лъгани и подхвърляни от Великите сили ту отсам, ту оттатък Дунава. Крайовската спогодба от 7 септември 1940 година разсея всички съмнения и недоверия.
И дойде заветният ден. Къщите белосани. Портите окичени с венци и знамена, балконите украсени с пъстри килими. По улиците и площадите се извисяваха тържествени арки и аналои, обвити в цветя. Градът осъмна, грейнал в празнична премяна и жужащ като пчелен кошер.
На Шадраванския площад бяха наредени дълги трапези, отрупани с плодове и вино, румени хлябове и баници за очакваните гости, за уморените от пътя войници и офицери. Улиците бяха изпълнени с народ. Малкият град изведнъж стана огромен и величествен. Една върволица от усмихнати лица, просълзени очи. Бурно изразена или едва прикрита свенлива радост. Щастливи възгласи и поздравления: „Честито! Доживяхме!” Градът ехтеше от песни и свирни. Духовата музика на военния оркестър свиреше „Шуми Марица”, от другия край на улицата като мощен хор изпълваше простора „О, Добруджански край!”
От близките села, яхнали бързоноги коне, пристигаха нетърпеливи младежи, жени и старци с каруци и развяти знамена, за да посрещнат първи освободителите и изпреварвайки ги, да се върнат на село и още веднъж, заедно със своите съселяни да преживеят радостта от срещата. БЯХМЕ СВОБОДНИ! Пияни от щастие, от възторг, че отново сме част от Отечеството.
Официалното посрещане на българската войска стана пред Градската градина. И аз бях там в първите редове на посрещачите, за да стана свидетел на това тържество. Като всяко любопитно дете исках да видя и да зная, да преживея нещо, за което дълго се е говорило под сурдинка, нещо чакано и жадувано като Великден.
Откъм акациевата горичка по Варненското шосе се зададоха конници. Те минаха през шпалир от излезли извън Добрич граждани. Гърдите на войниците, щиковете на пушките им, бяха обкичени с цветя, на някои бяха завързани пешкири като за сватба.
Конят на генерал Попов спря пред хилядното множество. Не помня речите и приветствията, но помня как няколко официално облечени мъже понесоха на ръце едно момиченце, облечено в бяла блузка, зелен колан и червена поличка и го подадоха на генерала. Впечатляващо, красиво, вълнуващо. Той го пое без да слиза от коня, вдигна го високо, а народната радост избухна като фойерверк.
Това дете беше нашата съгражданка и голяма българска актриса Грациела Бъчварова. Това дете беше символът на млада Добруджа и нейното освободено знаме. Бурни овации, френетични възгласи: „Да живее България!”, „Добре дошли, скъпи братя!” „Шуми Марица” и „О, Добруджански край” се издигат до възбог. В гърдите се надига възторжено вълнение. Безброй ръце се устремяват към войниците да ги докоснат за благодарност, да стиснат десницата им за „добре дошли”, майки да прегърнат своите чеда и да поплачат на рамото им. Хиляди лица и хиляди усмивки се сливат в една усмивка, лицето на свободна Добруджа, окъпано от радостни сълзи.
Много неща се промениха за 71 години, но не се промени обичта ни към благодатната житна равнина, към заветната Аспарухова земя, люлка на българската държава. В своето щастие не забравяме, че не една сълза е пролята за останалите отвъд границата десетки хиляди наши скръбни братя, които никога няма да преживеят нашата радост от септември 1940 година.

4.09.2011 г.
Добрич

25 септември 1940 г. - снимка от архива на Регионален исторически музей Добрич

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево