БОГОСЛОВ ЗА РОДНОТО СЕЛО
Атанас Пеев
Изнизват се като зрънца от броеница годините и ние волю-неволю се доближаваме до есента на дните си. Случи ни се да живеем в свят на тотално оплюване на всички и всичко, на нестихваща завист и злоба, на отричане на вековни ценности. Често „забравяме” откъде и с какво сме тръгнали. Като невръстен малчуган не отраснах под позлатени полилеи, не играх върху персийски килими и не вървях по червени пътеки. Родих се в малка схлупена кирпичена къщичка с не толкова известна, но стара история. В нея получих първите уроци по родолюбие. Бедно, но честно живяха родителите ми. И мен научиха на честност и почтеност. Вървях все по правите пътища на живота, общувах с добри и мъдри хора. Правех добро на добрите и стойностните, болеех за съдбата на страдащите. Останах си добър човек. Никога не съм се срамувал от селския си произход. Обичам и сега родното си селце Златия, сгушило се между невисоки хълмове на 15 километра западно от Добрич. Някога западно от него между плачещи върби и трепетлики се виеше Суха река. В нея до късна доба със саморъчно направени сакчета ловяхме риба и раци за отрудените си родители. Реката отдавна пресъхна, а в селото останаха 50-60 старци. Но и шепата му останали жители ме обичат. Обичам ги и аз. Често се питам: какво са разбрали дядовците ми Пейо и Янко от своята младост?! И двамата били откарани на ангария в края на август 1916 година в лагерите на смъртта в Молдова с единствената им „вина”, че са българи. Дядо Пейо умира на 32 години и оставя три невръстни сирачета, сред които бил и баща ми. Преди това е участвал в две войни. Дядо ми Янко пък се оказал смелчага и успял да избяга от този ад, но си „купил” от там бронхиална астма, която скоро го изпратила в гроба.
Славата на родното ми селце си останало градинарството, което е с близо 150-годишна история. Началото му около двата бряга на Суха река поставил еленчанинът Злати Ганчев през далечната 1870 година. В селото той създал дом и семейство. И до днес се носи предание, че той станал негов патрон. През 1936 година опита си на способни градинари в покрайнините на румънската столица Букурещ предали Стоян Петров /Шоп Стоян/, братовият му син Георги Атанасов Петров, Атанас Димитров, Дойко Ганев, Йордан Василев /Казака Йордан/ и Дико Стоянов. Последният бил градинар и в гр.Пожаревац /бивша Югославия/ от 1933 до 1936 година. Златийци с тъга си спомнят за шестимата братя Цапреви – близнаците Стоян и Стефан, Васил, Кольо, Иван и Петър, които обработвали 15 декаровата си градина край селото от 1941 до 1960. Цапреви дошли от еленското село Мерданя. Със сълзи на очи се радвали златийци с тях от благодарност, че ги научили да боравят с водното колело при поливането на зеленчуците. Около 1928 година градинар в селото бил и друг виден еленчанин – Дядо Цончо. Тогава бил около 88-годишен. Може да се предполага, че е баща на бъдещия дарител в Добруджа Райко Цончев!
Гордея се с факта, че селцето е дало на България десетина видни личности. И сега негова гордост си остава големият български кларинетист Атанас Колев /р. 1936 г./. седмина са гайдарджиите в бащиния му род – освен него, на гайда са свирили дядо му Кольо /Барона/ и неговият син Тодор. Само най-големият му брат Стоян свирел на кавал. Атанас Колев започнал дългия си път на професионален музикант с бащината си гайда едва 14-15 годишен. Учил кларнет при проф. Сава Димитров. Бил е първи солист-кларнетист /1959-1962/ на софийската филхармония и на Симфоничния оркестър на Българското национално радио и Българската национална телевизия /от 1966 г./ и солист-кларнетист /1962-1965/ на Симфоничния оркестър на Кайро. Гостувал е със самостоятелни концерти в Полша, бившия Съветски съюз, Румъния, Чехия, бивша Югославия, Франция, Италия, Алжир, Египет, Куба, Мексико, Шри Ланка и други страни. Носител е на златен медал от Младежкия фестивал в Москва и на сребърен от фестивала във Варшава. На Общобългарското състезание за певци и инструменталисти към богатата си колекция от медали прибавя още един сребърен. На фестивала „Пражка пролет” през 1959 година се наредил на второ място. Носител е на ордена „Кирил и Методий” – ІІ степен и на Златна и Сребърна лира на Съюза на българските музикални и танцови дейци.
Село Златия е дало на България и доц. Димитър Христов /1931-1990/. Едва 29 годишен става директор на Първа политехническа гимназия в Добрич. Известно време е главен редактор на издателство „Георги Бакалов” във Варна и преподавател по български език и литература в Добрич. Завършил трудовата си дейност като преподавател в Института за усъвършенстване на учителите във Варна. Доктор на философските науки. По-младата му сестра Гинка Христова /р. 1933 г./ е първата жена с висше педагогическо образование в селото. И тя е голямо и авторитетно име в българското просветно дело. Била е базов учител към 38-о основно училище „Васил Априлов” в София, което е било база на СУ „Св. Климент Охридски”. Гинка Христова е изпълнявала и други отговорни длъжности – директор /1971-1977/ на 118-та гимназия „Акад. Людмил Стоянов”, на 93-та гимназия „Лазар Станев” /1977-1980/ и на Вечерния техникум /1980-1988/. Автор е на стихосбирките „Първата житейска пътека” /2008/, „Размисли” /2009/ и „Детски свят” /2010/.
В Златия са родени невролозите Тодор Ангелов и Антон Петров, инженерите Панайот Панайотов, Иван Петков и Стоян Колев, полк. инж. Янко Янков, обществениците братята Костадин и Стефан Николови и известната добричка поетеса Ирина Янкова. По-възрастният от братята Николови бил директор на автокомбината в Добрич, зам.-началник на ОУ на МВР и на отдел КАТ към управлението. Стефан Николов е бил директор на издателство „Г. Бакалов” в черноморската ни столица. Учителката по български език и литература Ирина Янкова е автор на стихосбирките „Сламка за удавник” /1991/, „Агония” /1993/, „Високо” /1998/ и „Второто пиянство” – есеистика /1995/. Носител е на първа награда /2002/ на Националния конкурс „Любовта, без която не можем”.
Селото беше богато на колоритни старици и старци. Много болни златийци и другоселци бяха излекували народните лечителки баба Мария Атанасова, която на младини с кобилица убила вълк, баба Айше и баба Вълчовица. И трите пари не вземаха. Правеха го за добро, за здраве. Като дете много пъти са ме лекували и трите. Дядо Атанас Султанов и дядо Иван Кесимя бистреха политиката. Последният беше в опозиция на всички и на всичко, не възприемаше бавния ни напредък. Дядо Иван Гьочлията пък описвал в някаква тетрадка най-интересните случки от живота на селото. Чувство за хумор имаше дядо Киро Колев. Той не подбираше думите си, когато разказваше най-различни весели истории. Основоположник беше на пешеходния туризъм в селото. В дъжд и сняг, в кал и летни жеги, той почти всеки ден посещаваше Добрич пеш. Не признаваше ни каруци, ни леки коли, ни автобуси. „Вървя за здраве. Я, гледайте си пътя!” – им казваше той и си знаеше неговата. На младини бил луда глава – впрягал конете в каруцата и от с. Рилци до Добрич се надбягвал с влака. Зевзеците разказват, че успял да го надмине. Грижеше се за гробищата и за гората. Приличаше много на Чудомировия Лъжлив Съби. От гората събираше сухи и паднали дървета и от тях майстореше точилки, хурки, мотовилки и какво ли не още и ги продаваше на пазара в Добрич. И зиме, и лете дядо Кольо Чамурлийски не сваляше дългия си до петите кожух. Така ходеше до Добрич и обратно пеш, тананикайки си някаква песничка от времето на Балканската война, в която бил участвал. Когато пееше, като ли оплакваше някого. Вече беше прескочил 80-те, когато ходеше в града да си търси баба. Обичаше конете. Само на него в миналото бяха разрешили да има кон. Щом зазля кончето му и умря, от мъка по него си отиде и дядо Кольо. А дядо Злати умееше да „разговаря” с конете си. Друг беше дядо Минчо – на него не му вървеше на баба. Едната го бе наклеветила, че скрил парче месо от ТКЗС-то в гащите си като готвач. Уволниха го и та го напусна, и той остана сам. Легенди се разказват в селото и за Дели баш Петър. В най-силния пек през лятото навличал кожуха си и тръгвал из полето с гайдата си да свири на жътвари и копачи.
Изсъхна красивата емблема на селото – старото крушово дърво, засадено от незнайни добри ръце през далечната 1839 година, а под неговите плодни клони на младини са играли хоро бабите и дядовците, че и родителите ни. Много по-късно там са се срещали момите и ергените, вричали с е във вечна обич. Селцето вече се смали. Много от къщите му са празни и вятърът лудо блъска вратите и прозорците им. Комините им отдавна не пушат. Няма ги щъркелите в дворовете на дядо Пейо Демирев и дядо Пенчо Друмев. Отдавна секна гласът на гайдите. Няма ги младите песни да запеят и да се посмеят, че и хоро да поведат. Отдавна са забравени сватбите и кръщенетата. Няма ги и старците с кехлибарените броеници да разказват спомени за войните...
А какъв живот кипеше в селцето! Как да те забравя, мое свидно родно селце?! Дори само една къща от тебе да остане, ти ще си в сърцето ми, докато ме има на този свят. В тебе родителите ми ме закърмиха с любов към Родината, там, по твоите горски полянки и прашни пътища играх до насита като дете, там от малките ти изворчета на колене пиех вода, там преживях първите си любовни трепети, там възмъжах...
Поклон пред тебе, малко, но голямо за душата ми, родно селце! Убеден съм, че в тебе и пепелта топли. В твоята златна земя ще бъда и в отвъдното, защото те обичам. Ти остана в сънищата ми завинаги.
Изнизват се като зрънца от броеница годините и ние волю-неволю се доближаваме до есента на дните си. Случи ни се да живеем в свят на тотално оплюване на всички и всичко, на нестихваща завист и злоба, на отричане на вековни ценности. Често „забравяме” откъде и с какво сме тръгнали. Като невръстен малчуган не отраснах под позлатени полилеи, не играх върху персийски килими и не вървях по червени пътеки. Родих се в малка схлупена кирпичена къщичка с не толкова известна, но стара история. В нея получих първите уроци по родолюбие. Бедно, но честно живяха родителите ми. И мен научиха на честност и почтеност. Вървях все по правите пътища на живота, общувах с добри и мъдри хора. Правех добро на добрите и стойностните, болеех за съдбата на страдащите. Останах си добър човек. Никога не съм се срамувал от селския си произход. Обичам и сега родното си селце Златия, сгушило се между невисоки хълмове на 15 километра западно от Добрич. Някога западно от него между плачещи върби и трепетлики се виеше Суха река. В нея до късна доба със саморъчно направени сакчета ловяхме риба и раци за отрудените си родители. Реката отдавна пресъхна, а в селото останаха 50-60 старци. Но и шепата му останали жители ме обичат. Обичам ги и аз. Често се питам: какво са разбрали дядовците ми Пейо и Янко от своята младост?! И двамата били откарани на ангария в края на август 1916 година в лагерите на смъртта в Молдова с единствената им „вина”, че са българи. Дядо Пейо умира на 32 години и оставя три невръстни сирачета, сред които бил и баща ми. Преди това е участвал в две войни. Дядо ми Янко пък се оказал смелчага и успял да избяга от този ад, но си „купил” от там бронхиална астма, която скоро го изпратила в гроба.
Славата на родното ми селце си останало градинарството, което е с близо 150-годишна история. Началото му около двата бряга на Суха река поставил еленчанинът Злати Ганчев през далечната 1870 година. В селото той създал дом и семейство. И до днес се носи предание, че той станал негов патрон. През 1936 година опита си на способни градинари в покрайнините на румънската столица Букурещ предали Стоян Петров /Шоп Стоян/, братовият му син Георги Атанасов Петров, Атанас Димитров, Дойко Ганев, Йордан Василев /Казака Йордан/ и Дико Стоянов. Последният бил градинар и в гр.Пожаревац /бивша Югославия/ от 1933 до 1936 година. Златийци с тъга си спомнят за шестимата братя Цапреви – близнаците Стоян и Стефан, Васил, Кольо, Иван и Петър, които обработвали 15 декаровата си градина край селото от 1941 до 1960. Цапреви дошли от еленското село Мерданя. Със сълзи на очи се радвали златийци с тях от благодарност, че ги научили да боравят с водното колело при поливането на зеленчуците. Около 1928 година градинар в селото бил и друг виден еленчанин – Дядо Цончо. Тогава бил около 88-годишен. Може да се предполага, че е баща на бъдещия дарител в Добруджа Райко Цончев!
Гордея се с факта, че селцето е дало на България десетина видни личности. И сега негова гордост си остава големият български кларинетист Атанас Колев /р. 1936 г./. седмина са гайдарджиите в бащиния му род – освен него, на гайда са свирили дядо му Кольо /Барона/ и неговият син Тодор. Само най-големият му брат Стоян свирел на кавал. Атанас Колев започнал дългия си път на професионален музикант с бащината си гайда едва 14-15 годишен. Учил кларнет при проф. Сава Димитров. Бил е първи солист-кларнетист /1959-1962/ на софийската филхармония и на Симфоничния оркестър на Българското национално радио и Българската национална телевизия /от 1966 г./ и солист-кларнетист /1962-1965/ на Симфоничния оркестър на Кайро. Гостувал е със самостоятелни концерти в Полша, бившия Съветски съюз, Румъния, Чехия, бивша Югославия, Франция, Италия, Алжир, Египет, Куба, Мексико, Шри Ланка и други страни. Носител е на златен медал от Младежкия фестивал в Москва и на сребърен от фестивала във Варшава. На Общобългарското състезание за певци и инструменталисти към богатата си колекция от медали прибавя още един сребърен. На фестивала „Пражка пролет” през 1959 година се наредил на второ място. Носител е на ордена „Кирил и Методий” – ІІ степен и на Златна и Сребърна лира на Съюза на българските музикални и танцови дейци.
Село Златия е дало на България и доц. Димитър Христов /1931-1990/. Едва 29 годишен става директор на Първа политехническа гимназия в Добрич. Известно време е главен редактор на издателство „Георги Бакалов” във Варна и преподавател по български език и литература в Добрич. Завършил трудовата си дейност като преподавател в Института за усъвършенстване на учителите във Варна. Доктор на философските науки. По-младата му сестра Гинка Христова /р. 1933 г./ е първата жена с висше педагогическо образование в селото. И тя е голямо и авторитетно име в българското просветно дело. Била е базов учител към 38-о основно училище „Васил Априлов” в София, което е било база на СУ „Св. Климент Охридски”. Гинка Христова е изпълнявала и други отговорни длъжности – директор /1971-1977/ на 118-та гимназия „Акад. Людмил Стоянов”, на 93-та гимназия „Лазар Станев” /1977-1980/ и на Вечерния техникум /1980-1988/. Автор е на стихосбирките „Първата житейска пътека” /2008/, „Размисли” /2009/ и „Детски свят” /2010/.
В Златия са родени невролозите Тодор Ангелов и Антон Петров, инженерите Панайот Панайотов, Иван Петков и Стоян Колев, полк. инж. Янко Янков, обществениците братята Костадин и Стефан Николови и известната добричка поетеса Ирина Янкова. По-възрастният от братята Николови бил директор на автокомбината в Добрич, зам.-началник на ОУ на МВР и на отдел КАТ към управлението. Стефан Николов е бил директор на издателство „Г. Бакалов” в черноморската ни столица. Учителката по български език и литература Ирина Янкова е автор на стихосбирките „Сламка за удавник” /1991/, „Агония” /1993/, „Високо” /1998/ и „Второто пиянство” – есеистика /1995/. Носител е на първа награда /2002/ на Националния конкурс „Любовта, без която не можем”.
Селото беше богато на колоритни старици и старци. Много болни златийци и другоселци бяха излекували народните лечителки баба Мария Атанасова, която на младини с кобилица убила вълк, баба Айше и баба Вълчовица. И трите пари не вземаха. Правеха го за добро, за здраве. Като дете много пъти са ме лекували и трите. Дядо Атанас Султанов и дядо Иван Кесимя бистреха политиката. Последният беше в опозиция на всички и на всичко, не възприемаше бавния ни напредък. Дядо Иван Гьочлията пък описвал в някаква тетрадка най-интересните случки от живота на селото. Чувство за хумор имаше дядо Киро Колев. Той не подбираше думите си, когато разказваше най-различни весели истории. Основоположник беше на пешеходния туризъм в селото. В дъжд и сняг, в кал и летни жеги, той почти всеки ден посещаваше Добрич пеш. Не признаваше ни каруци, ни леки коли, ни автобуси. „Вървя за здраве. Я, гледайте си пътя!” – им казваше той и си знаеше неговата. На младини бил луда глава – впрягал конете в каруцата и от с. Рилци до Добрич се надбягвал с влака. Зевзеците разказват, че успял да го надмине. Грижеше се за гробищата и за гората. Приличаше много на Чудомировия Лъжлив Съби. От гората събираше сухи и паднали дървета и от тях майстореше точилки, хурки, мотовилки и какво ли не още и ги продаваше на пазара в Добрич. И зиме, и лете дядо Кольо Чамурлийски не сваляше дългия си до петите кожух. Така ходеше до Добрич и обратно пеш, тананикайки си някаква песничка от времето на Балканската война, в която бил участвал. Когато пееше, като ли оплакваше някого. Вече беше прескочил 80-те, когато ходеше в града да си търси баба. Обичаше конете. Само на него в миналото бяха разрешили да има кон. Щом зазля кончето му и умря, от мъка по него си отиде и дядо Кольо. А дядо Злати умееше да „разговаря” с конете си. Друг беше дядо Минчо – на него не му вървеше на баба. Едната го бе наклеветила, че скрил парче месо от ТКЗС-то в гащите си като готвач. Уволниха го и та го напусна, и той остана сам. Легенди се разказват в селото и за Дели баш Петър. В най-силния пек през лятото навличал кожуха си и тръгвал из полето с гайдата си да свири на жътвари и копачи.
Изсъхна красивата емблема на селото – старото крушово дърво, засадено от незнайни добри ръце през далечната 1839 година, а под неговите плодни клони на младини са играли хоро бабите и дядовците, че и родителите ни. Много по-късно там са се срещали момите и ергените, вричали с е във вечна обич. Селцето вече се смали. Много от къщите му са празни и вятърът лудо блъска вратите и прозорците им. Комините им отдавна не пушат. Няма ги щъркелите в дворовете на дядо Пейо Демирев и дядо Пенчо Друмев. Отдавна секна гласът на гайдите. Няма ги младите песни да запеят и да се посмеят, че и хоро да поведат. Отдавна са забравени сватбите и кръщенетата. Няма ги и старците с кехлибарените броеници да разказват спомени за войните...
А какъв живот кипеше в селцето! Как да те забравя, мое свидно родно селце?! Дори само една къща от тебе да остане, ти ще си в сърцето ми, докато ме има на този свят. В тебе родителите ми ме закърмиха с любов към Родината, там, по твоите горски полянки и прашни пътища играх до насита като дете, там от малките ти изворчета на колене пиех вода, там преживях първите си любовни трепети, там възмъжах...
Поклон пред тебе, малко, но голямо за душата ми, родно селце! Убеден съм, че в тебе и пепелта топли. В твоята златна земя ще бъда и в отвъдното, защото те обичам. Ти остана в сънищата ми завинаги.
