ДЖЕФРИ ЧОСЪР – ПРЕДВЕСТНИКЪТ НА РЕНЕСАНСА
Рада Въртунинска
От рубриката <<НЕПОЗНАТИ И ЗАБРАВЕНИ>>
ДРАГИ ЧИТАТЕЛЮ,
преди да навлезем в същността на темата за „Непознати и забравени”, нека хвърлим един поглед към историята на българската държава през средните векове. В средата на 14 век владетел на българската престолнина е цар Иван Александър. Няколко събития, съдбоносни за България, ознаменуват неговото царуване: славната му победа над византийците при Русокастро /1332 г./ и възвръщането на българските земи между река Тунджа и Черно море, а в края на царуването му /1371 г./ – разделя българското царство на Видинско, с владетел Иван Страцимир и Търновското с цар Иван Шишман. Отцепва се и боляринът Балик в Добруджанското княжество. Раздробената държава става лесна плячка за набезите на османлиите, които я опустошават и окончателно покоряват през 1396 година.
На фона на тези фатални за България събития, ще отбележим нещо съществено и характерно за политиката на Иван Александър, осъществил близо 40-годишно мирно царуване, сключил външнотърговски договор с Венецианската република /1352 г./ и българския препис на Евангелието /Лондонското евангелие – 1356 г./, богато илюстровано с миниатюри от историята на българската държава. Това са главните заслуги на този владетел през управлението му от 1331 до 1371 г.
А сега да надзърнем какво се е случило през този период на Албиона, където се съхранява Иван Александровското Евангелие. Споменатите по-важни събития от царуването на Иван Александър до падането на България под турско робство се докосват както до исторически събития, така и до събития, свързани с културния живот на Англия. Докато османлиите настъпват на изток, на запад се води 100-годишната Англо-френска война, в която изгрява и името на Жана д`Арк. Три години след началото на вековната война, през 1340 г. в семейството на търговци на вино се ражда английският поет и държавник Джефри Чосър, предшественик на Ренесанса в литературата и създател на средноанглийския език. Само тези негови заслуги са достатъчни, за да му бъде отредено челно място не само в английската, но и в световната литература. Ние ще се спрем по-подробно на неговата личност, като един от най-просветените мъже на Англия, както и на творчеството му. Но и задължително ще проследим дейността на Чосър и като държавник.
При подвързване на ръкопис със стихотворения на Литгейт и Хоклив – ученици на Чосър, в библиотеката на Британския музей в Лондон, случайно бил открит един документ, в който се споменава името на Чосър като паж на Елизабет, графиня Ълстерска, съпруга на един от синовете на крал Едуард ІІІ. Като кралска снаха, графинята често пътувала и присъствала на кралски тържества и банкети, придружена от своя паж. Това ни дава основание да предположим, че като част от нейната свита, Чосър е бил свидетел на бляскави приеми и тържества и се е движел сред най-елитарната, най-изтънчената част на английското общество, сред учени и поети, някои от които привилегировани пленници от войната с Франция, а между тях и един крал. Те живеели в безделие и споделяли разкоша на кралския двор, и се отдавали на културни занимания. Така Чосър влиза в непосредствен досег с френската поезия и литература.
В историята на кралските династии има много пажове, но не всички са се изявявали като поети и писатели. Явно Чосър е имал по-специална емоционална нагласа и ярко артистично въображение, много висока култура и завидни познания, за да остави името си на поет, нарушил средновековните литературни канони и придал на творбите си реалистично въображение на истинския живот и изразил отношението на автора към случващото се. Той сам заявява, че притежавал най-богатата библиотека, съдържаща 60 книги! Нека не забравяме, че началото на книгопечатането в днешния му вид се появява 45 години след смъртта на Чосър. През 1445 година Гутенберг изобретява подвижните печатарски букви, т. е., Чосър е притежавал моноскрипти, което ги прави не само ценни, но и уникални.
Животът на Чосър бил бурен и разнообразен. След като напуска свитата на графиня Елизабет, той преминал на служба в кралската армия. През 1359 г., 19 годишният юноша се сражавал във Франция и бил пленен в битката за Реймс. Откупен от краля, той се завръща в Англия през следващата година. Три години след женитбата му /1366 г./ за една от придворните дами на кралицата – Филипа Роет, той отново се сражава във Франция и воюва в Пикардия.
Освен всички достойнства на Чосър като литератор, той е притежавал и качества на дипломат. Участвал в редица тайни мисии като доверено лице на краля. През 1373 година пристига в Италия като член на комисия, която води преговори с Генуа за „ползване на английските пристанища”. Както се вижда, това е станало 20 години след преговорите на Иван Александър. Просветният английски велможа влиза в досег с богатата емоционалност на римската култура и изкуство, с творбите на Данте и Бокачо. Той усвоява италианския език и по-късно ще видим, че в своите „Кентърбърийски разкази” използва теми от творбите на Петрарка, Данте, Бокачо. В известен смисъл Кентърбърийски разкази” са структурирани по подобие на „Декамерон” на Бокачо, с тази разлика, че разказвачите в „Декамерон” са статични, те разказват монотонно и безизразно, без да вземат участие в разказваните истории, докато при Чосър всеки от пътуващите в Кентърбърийското поклонение са темпераментни, с индивидуална характеристика. Те водят диалог помежду си включително и с автора, което за времето си е новаторство. Изказват свои мисли, критикуват или одобряват разказаното. Водачът на компанията, кръчмарят играе ролята на „тамада”. Той дава думата за поредния разказ и му прави оценка. Това придава правдоподобност и живот. Авторът съвсем умишлено съобщава, че замисленото по този начин „надприказване” има и състезателен характер. Ханджията-водач обещава, че в края на пътуването най-добрите ще бъдат премирани. Така всеки се стреми да разкаже колкото се може по-интересна история. Разнородният социален състав на пътуващите дава възможност на читателя да се запознае със спецификата на представителите на всяка група – облекло, образование, навици, език, предпочитания и т.н. Всеки има своя ярко очертана индивидуалност. Ако Рицарят разказва една древногръцка история за Тезей и двамата пленени тиванци, влюбени в една и съща жена, и начинът, по който всеки се домогва до нейната любов, то Монахът като просветен и добре запознат с историята, представя съдбата на исторически личности – Александър Велики, Нерон, крал Педро, владетелят на Кипър или за Барнабо Висконти, дук на Милано, който бил лично познат на Чосър. С много хумор Мелничарят разказва най-обикновена житейска история за младата жена на стария и прост дърводелец и техния наемател, школар, т. е., „учен мъж”.
Невястата от Бат, която се омъжвала пет пъти и сега не би се отказала от нов съпруг, и в пролога, и в описанието на своите бивши съпрузи, използва пиперлив език, на места вулгарен като на жена от народа. Впрочем, и речта на Пристава, на Монаха и Рицаря, на Лекаря и Стюарда е специфична за съсловието, което те представляват. Почти във всички разкази авторът ни внушава, че всеки човек, независимо от неговото образование, професия, обществено положение е подвластен на съдбата. „Върти Фортуна свойто колело, доброто си отива, идва зло”, казва Рицарят. „От радост към скръбна орисия така върти Фортуна колелото”, казва Монахът за Педро, царя на Кипър, „намушкан от предател във леглото”. „Незримата Фортуна е прислужвала на Нерон” и т. н. В цялото поетично повествование ще срещнем и митични герои от „Илиадата” и имена на учени, философи и поети, богове и светци, Авицена и Данте, Платон и Аристотел, Ювенал и Петрарка. Чосър изцяло пресъздава историята за вярната и покорна съпруга Гризелда на Бокачо, преведена от латински от Петрарка. Всъщност, в „Кентърбърийски разкази” доста често авторът използва теми от древността или преразказва изцяло произведения на Бокачо, както и „Енеидата” на Вергилий, вмъква текстове за любовта от лириката на Овидий Назон и т. н. Историята за любовта, разказана от Оръженосеца, е много оригинална. Тя ни отнася в Татария, в палатите на Камбискан, за когото изследователите продължават да спорят дали това е Чингиз хан или неговият внук Кублахан, на когото след повече от 300 години Самуел Коулридж посвещава своята поема за Кубалай хан, позната вече на нашите читатели от статията за „езерните” поети. Най-същественото и оригиналното в поетичния разказ за любовта и изневярата е фантастичният разказ за медния кон, „подарък от хана на Инд”. Този кон твърде много прилича на самолет, който за 24 часа може да обиколи земята и се управлява от механизъм. „Игла в ухото на коня”, както и едно огледало, от което нищо не може да се скрие, а то пък прилича на телевизионен екран, но нека не правим такива аналогии с една измислица на Чосър отпреди повече от 600 години.
„Кентърбърийски разкази” не е единственото произведение на Чосър, но то се отличава със своята оригиналност, с напевния си стих, с тънкия английски хумор, като индивидуализация на образите, с концепцията на автора, заложена в съдържанието. Едно от реалистичните му произведения е и „Къщата на мълвата” за живота на простолюдието, наблюдаван от къщата на автора. Той не остава чужд и на възприетите порядки, дворцовите поети да пишат оди за своите крале и покровители. Поемата „Парламент на птиците”, написана по повод сватбата на Ричард ІІ с Ана Бохемска, има иносказателен характер – птици-хора с всичките им слабости и несъвършенства.
Джефри Чосър завършва живота си на 25 октомври 1400 година. Според съвременни изследователи, смъртта му е доста мистериозна. Предполага се, че е убит от врагове на Ричард ІІ.
В заключение: „Кентърбърийски разкази” на Чосър, в превод на Александър Шурбанов, са увлекателно четиво в рими и петстъпни ямби, които галят слуха като шумоленето на коприна, като ромон на планински ручей, който се провира между слънчевите петна по дъхавите треви на горска поляна и разговаря с птиците.
ИЗ „РАЗКАЗИ НА МОНАХА”
DE BARNABO DE LUMBARDIA
О, Барнабо Висконти* от Милано
бич на Ломбардия, сърце широко,
и тебе неочаквано и рано
бедата те събори отвисоко.
Твой братов син, изчадие жестоко,
когото ти дори свой зет нарече,
погреба те в тъмницата дълбоко,
ала защо и как не помня вече.
DE HUGOLINO COMITE DE PIZE
Кой може мъката на Уголино**
спокойно да опише със слова!
Край Пиза в укрепление старинно
той неочаквано се озова
със трите си дечица. При това
те нямаха дори и пет години.
О, зла съдба, ти подло окова
в кафез от камък птичките невинни.
Осъден да умре зад тези двери
бе графът. Със коварна клевета
го порази епископът Руджери
и хората от близките места
го хвърлиха в затвора. Участта
му бе сурова, хлябът и водата
едва му стигаха, като калта
бе блудкава и клисава храната.
Но ето че веднъж така се случи –
в часа на яденето отреден
пазачът тежките врати заключи.
Той чу това добре и ужасен
усети, че от този кобен ден
ще го оставят сам – да свърши гладен
и вдигнал взор, от сълзи замъглен,
изстена: „О, мой жребий безпощаден!”
А тригодишният му син попита:
„Ей, тате, ти ли плачеш този път?
Нима една трошица нямаш скрита?
Кога ли кашата ще донесат?
От глад дори не ме лови сънят.
О, господи, завинаги приспи ме,
за да замлъкне вътре в мен гладът,
ако ли не – с трошица хляб дари ме.”
Тъй ден след ден ридаеше детето
и в скута на баща си се простря
и рече: „Аз отивам на небето.”
Целуна го и тутакси умря.
И щом бащата мъртво го съзря,
ръцете си от мъка взе да хапе
и викна: „О, Фортуна, ти раздра
сърцето ми и кръв от него капе.”
Децата му решиха, че от глад е
загризал себе си, не от тъга
и взеха да му викат: „Тате, тате!
Изяж по-първо нашата снага.
Ти даде ни я – вземай я сега
и нахрани се”. После заридаха
и подир някой ден, не знам кога
едно след друго в скута му умряха.
От глад и мъка той след тях загина.
Така завърши графът всемогъщ.
Фортуна от блаженството го срина.
Трагедията ми за този мъж
завършва тук, ала на шир и длъж
от Данте, превъзходният поет,
е написана тя, тъй че неведнъж
ще можете да си я прочетете.
Превод: Александър Шурбанов
* Барнабо Висконти – дук на Милано, когото Дж. Чосър е познавал. Водил е преговори с него като пратеник на английския крал. Висконти умира в затвора през 1385 година.
** Уголино – умрял в тъмницата през 1289 година.
От рубриката <<НЕПОЗНАТИ И ЗАБРАВЕНИ>>
ДРАГИ ЧИТАТЕЛЮ,
преди да навлезем в същността на темата за „Непознати и забравени”, нека хвърлим един поглед към историята на българската държава през средните векове. В средата на 14 век владетел на българската престолнина е цар Иван Александър. Няколко събития, съдбоносни за България, ознаменуват неговото царуване: славната му победа над византийците при Русокастро /1332 г./ и възвръщането на българските земи между река Тунджа и Черно море, а в края на царуването му /1371 г./ – разделя българското царство на Видинско, с владетел Иван Страцимир и Търновското с цар Иван Шишман. Отцепва се и боляринът Балик в Добруджанското княжество. Раздробената държава става лесна плячка за набезите на османлиите, които я опустошават и окончателно покоряват през 1396 година.
На фона на тези фатални за България събития, ще отбележим нещо съществено и характерно за политиката на Иван Александър, осъществил близо 40-годишно мирно царуване, сключил външнотърговски договор с Венецианската република /1352 г./ и българския препис на Евангелието /Лондонското евангелие – 1356 г./, богато илюстровано с миниатюри от историята на българската държава. Това са главните заслуги на този владетел през управлението му от 1331 до 1371 г.
А сега да надзърнем какво се е случило през този период на Албиона, където се съхранява Иван Александровското Евангелие. Споменатите по-важни събития от царуването на Иван Александър до падането на България под турско робство се докосват както до исторически събития, така и до събития, свързани с културния живот на Англия. Докато османлиите настъпват на изток, на запад се води 100-годишната Англо-френска война, в която изгрява и името на Жана д`Арк. Три години след началото на вековната война, през 1340 г. в семейството на търговци на вино се ражда английският поет и държавник Джефри Чосър, предшественик на Ренесанса в литературата и създател на средноанглийския език. Само тези негови заслуги са достатъчни, за да му бъде отредено челно място не само в английската, но и в световната литература. Ние ще се спрем по-подробно на неговата личност, като един от най-просветените мъже на Англия, както и на творчеството му. Но и задължително ще проследим дейността на Чосър и като държавник.
При подвързване на ръкопис със стихотворения на Литгейт и Хоклив – ученици на Чосър, в библиотеката на Британския музей в Лондон, случайно бил открит един документ, в който се споменава името на Чосър като паж на Елизабет, графиня Ълстерска, съпруга на един от синовете на крал Едуард ІІІ. Като кралска снаха, графинята често пътувала и присъствала на кралски тържества и банкети, придружена от своя паж. Това ни дава основание да предположим, че като част от нейната свита, Чосър е бил свидетел на бляскави приеми и тържества и се е движел сред най-елитарната, най-изтънчената част на английското общество, сред учени и поети, някои от които привилегировани пленници от войната с Франция, а между тях и един крал. Те живеели в безделие и споделяли разкоша на кралския двор, и се отдавали на културни занимания. Така Чосър влиза в непосредствен досег с френската поезия и литература.
В историята на кралските династии има много пажове, но не всички са се изявявали като поети и писатели. Явно Чосър е имал по-специална емоционална нагласа и ярко артистично въображение, много висока култура и завидни познания, за да остави името си на поет, нарушил средновековните литературни канони и придал на творбите си реалистично въображение на истинския живот и изразил отношението на автора към случващото се. Той сам заявява, че притежавал най-богатата библиотека, съдържаща 60 книги! Нека не забравяме, че началото на книгопечатането в днешния му вид се появява 45 години след смъртта на Чосър. През 1445 година Гутенберг изобретява подвижните печатарски букви, т. е., Чосър е притежавал моноскрипти, което ги прави не само ценни, но и уникални.
Животът на Чосър бил бурен и разнообразен. След като напуска свитата на графиня Елизабет, той преминал на служба в кралската армия. През 1359 г., 19 годишният юноша се сражавал във Франция и бил пленен в битката за Реймс. Откупен от краля, той се завръща в Англия през следващата година. Три години след женитбата му /1366 г./ за една от придворните дами на кралицата – Филипа Роет, той отново се сражава във Франция и воюва в Пикардия.
Освен всички достойнства на Чосър като литератор, той е притежавал и качества на дипломат. Участвал в редица тайни мисии като доверено лице на краля. През 1373 година пристига в Италия като член на комисия, която води преговори с Генуа за „ползване на английските пристанища”. Както се вижда, това е станало 20 години след преговорите на Иван Александър. Просветният английски велможа влиза в досег с богатата емоционалност на римската култура и изкуство, с творбите на Данте и Бокачо. Той усвоява италианския език и по-късно ще видим, че в своите „Кентърбърийски разкази” използва теми от творбите на Петрарка, Данте, Бокачо. В известен смисъл Кентърбърийски разкази” са структурирани по подобие на „Декамерон” на Бокачо, с тази разлика, че разказвачите в „Декамерон” са статични, те разказват монотонно и безизразно, без да вземат участие в разказваните истории, докато при Чосър всеки от пътуващите в Кентърбърийското поклонение са темпераментни, с индивидуална характеристика. Те водят диалог помежду си включително и с автора, което за времето си е новаторство. Изказват свои мисли, критикуват или одобряват разказаното. Водачът на компанията, кръчмарят играе ролята на „тамада”. Той дава думата за поредния разказ и му прави оценка. Това придава правдоподобност и живот. Авторът съвсем умишлено съобщава, че замисленото по този начин „надприказване” има и състезателен характер. Ханджията-водач обещава, че в края на пътуването най-добрите ще бъдат премирани. Така всеки се стреми да разкаже колкото се може по-интересна история. Разнородният социален състав на пътуващите дава възможност на читателя да се запознае със спецификата на представителите на всяка група – облекло, образование, навици, език, предпочитания и т.н. Всеки има своя ярко очертана индивидуалност. Ако Рицарят разказва една древногръцка история за Тезей и двамата пленени тиванци, влюбени в една и съща жена, и начинът, по който всеки се домогва до нейната любов, то Монахът като просветен и добре запознат с историята, представя съдбата на исторически личности – Александър Велики, Нерон, крал Педро, владетелят на Кипър или за Барнабо Висконти, дук на Милано, който бил лично познат на Чосър. С много хумор Мелничарят разказва най-обикновена житейска история за младата жена на стария и прост дърводелец и техния наемател, школар, т. е., „учен мъж”.
Невястата от Бат, която се омъжвала пет пъти и сега не би се отказала от нов съпруг, и в пролога, и в описанието на своите бивши съпрузи, използва пиперлив език, на места вулгарен като на жена от народа. Впрочем, и речта на Пристава, на Монаха и Рицаря, на Лекаря и Стюарда е специфична за съсловието, което те представляват. Почти във всички разкази авторът ни внушава, че всеки човек, независимо от неговото образование, професия, обществено положение е подвластен на съдбата. „Върти Фортуна свойто колело, доброто си отива, идва зло”, казва Рицарят. „От радост към скръбна орисия така върти Фортуна колелото”, казва Монахът за Педро, царя на Кипър, „намушкан от предател във леглото”. „Незримата Фортуна е прислужвала на Нерон” и т. н. В цялото поетично повествование ще срещнем и митични герои от „Илиадата” и имена на учени, философи и поети, богове и светци, Авицена и Данте, Платон и Аристотел, Ювенал и Петрарка. Чосър изцяло пресъздава историята за вярната и покорна съпруга Гризелда на Бокачо, преведена от латински от Петрарка. Всъщност, в „Кентърбърийски разкази” доста често авторът използва теми от древността или преразказва изцяло произведения на Бокачо, както и „Енеидата” на Вергилий, вмъква текстове за любовта от лириката на Овидий Назон и т. н. Историята за любовта, разказана от Оръженосеца, е много оригинална. Тя ни отнася в Татария, в палатите на Камбискан, за когото изследователите продължават да спорят дали това е Чингиз хан или неговият внук Кублахан, на когото след повече от 300 години Самуел Коулридж посвещава своята поема за Кубалай хан, позната вече на нашите читатели от статията за „езерните” поети. Най-същественото и оригиналното в поетичния разказ за любовта и изневярата е фантастичният разказ за медния кон, „подарък от хана на Инд”. Този кон твърде много прилича на самолет, който за 24 часа може да обиколи земята и се управлява от механизъм. „Игла в ухото на коня”, както и едно огледало, от което нищо не може да се скрие, а то пък прилича на телевизионен екран, но нека не правим такива аналогии с една измислица на Чосър отпреди повече от 600 години.
„Кентърбърийски разкази” не е единственото произведение на Чосър, но то се отличава със своята оригиналност, с напевния си стих, с тънкия английски хумор, като индивидуализация на образите, с концепцията на автора, заложена в съдържанието. Едно от реалистичните му произведения е и „Къщата на мълвата” за живота на простолюдието, наблюдаван от къщата на автора. Той не остава чужд и на възприетите порядки, дворцовите поети да пишат оди за своите крале и покровители. Поемата „Парламент на птиците”, написана по повод сватбата на Ричард ІІ с Ана Бохемска, има иносказателен характер – птици-хора с всичките им слабости и несъвършенства.
Джефри Чосър завършва живота си на 25 октомври 1400 година. Според съвременни изследователи, смъртта му е доста мистериозна. Предполага се, че е убит от врагове на Ричард ІІ.
В заключение: „Кентърбърийски разкази” на Чосър, в превод на Александър Шурбанов, са увлекателно четиво в рими и петстъпни ямби, които галят слуха като шумоленето на коприна, като ромон на планински ручей, който се провира между слънчевите петна по дъхавите треви на горска поляна и разговаря с птиците.
ИЗ „РАЗКАЗИ НА МОНАХА”
DE BARNABO DE LUMBARDIA
О, Барнабо Висконти* от Милано
бич на Ломбардия, сърце широко,
и тебе неочаквано и рано
бедата те събори отвисоко.
Твой братов син, изчадие жестоко,
когото ти дори свой зет нарече,
погреба те в тъмницата дълбоко,
ала защо и как не помня вече.
DE HUGOLINO COMITE DE PIZE
Кой може мъката на Уголино**
спокойно да опише със слова!
Край Пиза в укрепление старинно
той неочаквано се озова
със трите си дечица. При това
те нямаха дори и пет години.
О, зла съдба, ти подло окова
в кафез от камък птичките невинни.
Осъден да умре зад тези двери
бе графът. Със коварна клевета
го порази епископът Руджери
и хората от близките места
го хвърлиха в затвора. Участта
му бе сурова, хлябът и водата
едва му стигаха, като калта
бе блудкава и клисава храната.
Но ето че веднъж така се случи –
в часа на яденето отреден
пазачът тежките врати заключи.
Той чу това добре и ужасен
усети, че от този кобен ден
ще го оставят сам – да свърши гладен
и вдигнал взор, от сълзи замъглен,
изстена: „О, мой жребий безпощаден!”
А тригодишният му син попита:
„Ей, тате, ти ли плачеш този път?
Нима една трошица нямаш скрита?
Кога ли кашата ще донесат?
От глад дори не ме лови сънят.
О, господи, завинаги приспи ме,
за да замлъкне вътре в мен гладът,
ако ли не – с трошица хляб дари ме.”
Тъй ден след ден ридаеше детето
и в скута на баща си се простря
и рече: „Аз отивам на небето.”
Целуна го и тутакси умря.
И щом бащата мъртво го съзря,
ръцете си от мъка взе да хапе
и викна: „О, Фортуна, ти раздра
сърцето ми и кръв от него капе.”
Децата му решиха, че от глад е
загризал себе си, не от тъга
и взеха да му викат: „Тате, тате!
Изяж по-първо нашата снага.
Ти даде ни я – вземай я сега
и нахрани се”. После заридаха
и подир някой ден, не знам кога
едно след друго в скута му умряха.
От глад и мъка той след тях загина.
Така завърши графът всемогъщ.
Фортуна от блаженството го срина.
Трагедията ми за този мъж
завършва тук, ала на шир и длъж
от Данте, превъзходният поет,
е написана тя, тъй че неведнъж
ще можете да си я прочетете.
Превод: Александър Шурбанов
* Барнабо Висконти – дук на Милано, когото Дж. Чосър е познавал. Водил е преговори с него като пратеник на английския крал. Висконти умира в затвора през 1385 година.
** Уголино – умрял в тъмницата през 1289 година.
