СМЪРТ СЪС ЗВЕЗДИЧКA
Драгомил Георгиев
На съвременното глобално съзнание за материално благополучие и за величието на парите Галин Никифоров в романите си продължава да търси различното, красивото и болезненото, вглежда се и се възхищава на трайните стойности през вековете като „истинската любов.” Така е и в последния му текст „ Къщата на клоуните”, С, Сiela, 2011, 159 стр. се надгражда мъчителното и новаторско вглеждане в мистичното тайнство на „Безсмъртната Смърт.” По тази пътека упорито и съдбовно върви разказвачът през книгите си през годините от „Умерено нежно” /2003/ и „ Доброто момче” /2006/, за да се навлезе в дълбините на екзотичните светове във „Фотографът:obscura repeata” /2010/, във виденията и спомените за приятелството в провинциалния живот на махалата в „Лятото на неудачниците” /2010/.
В последната творба на Никифоров се задълбочават творческите търсения към сюрреалистичното на всички нива от теми и герои, сюжетни линии, език и стилистика, за да се стигне до цялостната естетическа атмосфера на различност, приказност и непознатост като алтернатива на класическата познатост. Главните герои са смразяващо нестандартни, художествените модели са асоциативни, с болезнени видения и халюцинации, сюжетните сцепления са по-скоро в нивата на тайнственото и приказното. Езикът и стилистиката са на крилете на лиризацията и красотата на поетичността, защото читателят има естетическото удоволствие и изпитание да пристъпи в алтернативен свят на екзотичната и често пъти смразяваща сила на „истинската любов”, за която сме приканени още в паратекста.
Тематичните ядра в последния роман на Галин Никифоров са продължение на неговите пристрастия към философското и често пъти почти студиозното научно вглеждане в сериозните проблеми на битието – за раждането, любовта и смъртта в живота на човека, тези три универсални проблема, които още Аристотел определя като фундаментални за литературата като изкуство на словото. Към тях можем да добавим и подчертаното му любопитство към екзотичното на много равнища – от многообразието между хората, за да стигнем до картините, топосите и цялостната атмосфера като аромат и образност на текста. И все пак това е роман за „истинската любов”, но не сантиментална, романтическа или класическа, а другата – болезнена, мъчителна, самотна, но не по-малко невероятна и красива.
Героите са тотално шокиращи и изненадващи, дори често смразяващи и смазващи със своята болезненост и дори болестотворност – разказвачът,„момчето”, което остава без име до края на романа, е с „екзотичен тип склероза, „фиксирала” се в мускулите и сухожилията” /стр. 151/, съпругата му Майа е с „вяла парализа”, както я определя Старият доктор, синът Странност е със „синдрома на Даун”, майката, Богинята е белязана от смъртта и мъдро напуска Замъка, а бащата, клоунът Триръкия се удавя трагично по време на спектакъл пред очите на всички зрители. Групата се допълва и разширява от второстепенните персонажи като двете дами, слепия французин, едрата дама, които се самоубиват в мистичната „къща на клоуните”.В тези герои е водещо сюрреалистичното, това са хора на колумбовското търсаческо начало. Те са творци-момчето е вероятно писател, Майа носи спомените за музика, Богинята е експериментатор в живописта, дарбата на художник притежава малкият, Странност, клоунът и всички негови колеги от цирка владеят дарбата да творят красотата и да я даряват на зрителите. Сред героите на автора в този роман ги няма завистта, злобата, омразата, подмолните планове, а ние сме сред високите човешки измерения на „истинската любов” във всички нива и светове – в семейството, между родители и деца, лекари и пациенти и т.н. Всички герои са съдбовно свързани около малкото семейство на „момчето”, което пристъпва трудно, меланхоличната Майа и техният син Странност, тяхната история е колкото камерна, толкова и разтърсваща със своята болезненост и самотност, мъчителност, но и загриженост за живота на любимите същества.
Сюрреалистичното в текста е напластено и се преминава зад границите на познатото и видимото, на стандартното и класическото. Художественият модел за света е невероятен. Мечтанията на главния герой са за щастие, любов и хармония, но животът му предлага своите абсурди и единственият изход пред него като глава на семейството и грижовен баща е да се тръгне към „къщата на клоуните”, т.е. към Морс Имморталис, Безсмъртната Смърт. В началото на 20 век Пенчо Славейков и творците от кръга „Мисъл” налагат културния мит за „живот и в смъртта” като алтернатива на възрожденския за „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”/Христо Ботев/. Галин Никифоров активира древния мит от книгата на Лукреций от „За природата на нещата.” за Безсмъртната Смърт и така продължава своя екзистенциален интерес от фотографа Соломон Годберг, който успява да заснеме Ненаситната/ виж „Фотографът:obscura reperta/, към чудатото семейство, което осъзнато е поведено от едрия „мъж с избелели дрехи” /стр. 12/ не към Нищото, а към „онази Друга реалност”/ стр. 159/.
Новаторска е играта на автора с хронотопа, с взаимовръзката между художественото време и пространство. Предпочетено е аз-повествованието и така се постига невероятна игра на асоциациите, на виденията и спомените. Композицията е ефектно изградена върху две повествования във времето – „В гримьорната на клоуните”, където упорито пише главният герой вечер с ръце „уморените криле на птица, която безсилно се спуска към бурното море” и „В посипаното със Забрава Минало” на спомените и виденията, които са по-ценни и от живота. Читателят заживява в художествените пространства странните места, на свръхреалността, „където въображението, освободено от оковите, причудливо се превръща в сюрреализъм, който се слива с обикновеното по най-естествен начин…” /стр. 102/ – Гробището на Клоуните е тайнство на духа, Къщата на Клоуните е крипта на безсмъртието, гримьорната на клоуните е по-скоро лаборатория на „някой средновековен алхимик”, „Зимната градина на клоуните”, Махагоновият замък е скътал историята за загадъчния испански аристократ, влюбен в Богинята. Художественото време е иреално, натоварено с красота и мистика, с тайнства и невероятна игра на векове и епохи от Лукреций през стиховете на Воан, „Песните на Малдорор”на Изидор Дюкас, Пол Елюар, Андре Бретон. Всички стихове, етюди внасят красива поетичност в текстовата мрежа на романа. Художественото време е психологизирано и лиризирано, то разнася ароматите и миризмите за обреченост и тишина, самота и друга красота. Нощите, есента и магическата тишина са предпочитаното художествено време, което ни отпраща към трагичния финал на историята на семейството. Често пъти в текста се срещаме с такива находки като: ”И очите на Времето бяха пълни със сълзи не само заради Магията на Живота, а и заради неговия Край.” /стр. 94/ или „Обичам онези безкрайно тихи часове, когато нощта уморено си отива, сякаш смирена пред края си, а денят отново изпълзява над хоризонта, теглейки на гръб слънцето, което неотлъчно го следва от милиарди години…” /стр. 89/.
Романът на Галин Никифоров е студиен, чужд е на масовата ефектност и външната атрактивност, доминантата е интелектуална и ерудитска, водещо е асоциативното начало като предпоставка за игра на читателското въображение.
На съвременното глобално съзнание за материално благополучие и за величието на парите Галин Никифоров в романите си продължава да търси различното, красивото и болезненото, вглежда се и се възхищава на трайните стойности през вековете като „истинската любов.” Така е и в последния му текст „ Къщата на клоуните”, С, Сiela, 2011, 159 стр. се надгражда мъчителното и новаторско вглеждане в мистичното тайнство на „Безсмъртната Смърт.” По тази пътека упорито и съдбовно върви разказвачът през книгите си през годините от „Умерено нежно” /2003/ и „ Доброто момче” /2006/, за да се навлезе в дълбините на екзотичните светове във „Фотографът:obscura repeata” /2010/, във виденията и спомените за приятелството в провинциалния живот на махалата в „Лятото на неудачниците” /2010/.
В последната творба на Никифоров се задълбочават творческите търсения към сюрреалистичното на всички нива от теми и герои, сюжетни линии, език и стилистика, за да се стигне до цялостната естетическа атмосфера на различност, приказност и непознатост като алтернатива на класическата познатост. Главните герои са смразяващо нестандартни, художествените модели са асоциативни, с болезнени видения и халюцинации, сюжетните сцепления са по-скоро в нивата на тайнственото и приказното. Езикът и стилистиката са на крилете на лиризацията и красотата на поетичността, защото читателят има естетическото удоволствие и изпитание да пристъпи в алтернативен свят на екзотичната и често пъти смразяваща сила на „истинската любов”, за която сме приканени още в паратекста.
Тематичните ядра в последния роман на Галин Никифоров са продължение на неговите пристрастия към философското и често пъти почти студиозното научно вглеждане в сериозните проблеми на битието – за раждането, любовта и смъртта в живота на човека, тези три универсални проблема, които още Аристотел определя като фундаментални за литературата като изкуство на словото. Към тях можем да добавим и подчертаното му любопитство към екзотичното на много равнища – от многообразието между хората, за да стигнем до картините, топосите и цялостната атмосфера като аромат и образност на текста. И все пак това е роман за „истинската любов”, но не сантиментална, романтическа или класическа, а другата – болезнена, мъчителна, самотна, но не по-малко невероятна и красива.
Героите са тотално шокиращи и изненадващи, дори често смразяващи и смазващи със своята болезненост и дори болестотворност – разказвачът,„момчето”, което остава без име до края на романа, е с „екзотичен тип склероза, „фиксирала” се в мускулите и сухожилията” /стр. 151/, съпругата му Майа е с „вяла парализа”, както я определя Старият доктор, синът Странност е със „синдрома на Даун”, майката, Богинята е белязана от смъртта и мъдро напуска Замъка, а бащата, клоунът Триръкия се удавя трагично по време на спектакъл пред очите на всички зрители. Групата се допълва и разширява от второстепенните персонажи като двете дами, слепия французин, едрата дама, които се самоубиват в мистичната „къща на клоуните”.В тези герои е водещо сюрреалистичното, това са хора на колумбовското търсаческо начало. Те са творци-момчето е вероятно писател, Майа носи спомените за музика, Богинята е експериментатор в живописта, дарбата на художник притежава малкият, Странност, клоунът и всички негови колеги от цирка владеят дарбата да творят красотата и да я даряват на зрителите. Сред героите на автора в този роман ги няма завистта, злобата, омразата, подмолните планове, а ние сме сред високите човешки измерения на „истинската любов” във всички нива и светове – в семейството, между родители и деца, лекари и пациенти и т.н. Всички герои са съдбовно свързани около малкото семейство на „момчето”, което пристъпва трудно, меланхоличната Майа и техният син Странност, тяхната история е колкото камерна, толкова и разтърсваща със своята болезненост и самотност, мъчителност, но и загриженост за живота на любимите същества.
Сюрреалистичното в текста е напластено и се преминава зад границите на познатото и видимото, на стандартното и класическото. Художественият модел за света е невероятен. Мечтанията на главния герой са за щастие, любов и хармония, но животът му предлага своите абсурди и единственият изход пред него като глава на семейството и грижовен баща е да се тръгне към „къщата на клоуните”, т.е. към Морс Имморталис, Безсмъртната Смърт. В началото на 20 век Пенчо Славейков и творците от кръга „Мисъл” налагат културния мит за „живот и в смъртта” като алтернатива на възрожденския за „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”/Христо Ботев/. Галин Никифоров активира древния мит от книгата на Лукреций от „За природата на нещата.” за Безсмъртната Смърт и така продължава своя екзистенциален интерес от фотографа Соломон Годберг, който успява да заснеме Ненаситната/ виж „Фотографът:obscura reperta/, към чудатото семейство, което осъзнато е поведено от едрия „мъж с избелели дрехи” /стр. 12/ не към Нищото, а към „онази Друга реалност”/ стр. 159/.
Новаторска е играта на автора с хронотопа, с взаимовръзката между художественото време и пространство. Предпочетено е аз-повествованието и така се постига невероятна игра на асоциациите, на виденията и спомените. Композицията е ефектно изградена върху две повествования във времето – „В гримьорната на клоуните”, където упорито пише главният герой вечер с ръце „уморените криле на птица, която безсилно се спуска към бурното море” и „В посипаното със Забрава Минало” на спомените и виденията, които са по-ценни и от живота. Читателят заживява в художествените пространства странните места, на свръхреалността, „където въображението, освободено от оковите, причудливо се превръща в сюрреализъм, който се слива с обикновеното по най-естествен начин…” /стр. 102/ – Гробището на Клоуните е тайнство на духа, Къщата на Клоуните е крипта на безсмъртието, гримьорната на клоуните е по-скоро лаборатория на „някой средновековен алхимик”, „Зимната градина на клоуните”, Махагоновият замък е скътал историята за загадъчния испански аристократ, влюбен в Богинята. Художественото време е иреално, натоварено с красота и мистика, с тайнства и невероятна игра на векове и епохи от Лукреций през стиховете на Воан, „Песните на Малдорор”на Изидор Дюкас, Пол Елюар, Андре Бретон. Всички стихове, етюди внасят красива поетичност в текстовата мрежа на романа. Художественото време е психологизирано и лиризирано, то разнася ароматите и миризмите за обреченост и тишина, самота и друга красота. Нощите, есента и магическата тишина са предпочитаното художествено време, което ни отпраща към трагичния финал на историята на семейството. Често пъти в текста се срещаме с такива находки като: ”И очите на Времето бяха пълни със сълзи не само заради Магията на Живота, а и заради неговия Край.” /стр. 94/ или „Обичам онези безкрайно тихи часове, когато нощта уморено си отива, сякаш смирена пред края си, а денят отново изпълзява над хоризонта, теглейки на гръб слънцето, което неотлъчно го следва от милиарди години…” /стр. 89/.
Романът на Галин Никифоров е студиен, чужд е на масовата ефектност и външната атрактивност, доминантата е интелектуална и ерудитска, водещо е асоциативното начало като предпоставка за игра на читателското въображение.
