Разговор на Марина Константинова с Галин Никифоров по повод присъдената му награда „Роман на годината” от Националния дарителски фонд „13 века Бълггария“ за книгата му „Лятото на неудачниците”, който беше представен в предния брой на списанието. Никифоров спечели през т.г. и наградата "Елиас Канети".

— Очаквал ли си такова признание?
— Честно казано – да. Първия път – през 2007 година – когато ме номинираха за „Роман на годината” с „Добро момче”, два гласа на журито не ми достигнаха, за да спечеля наградата, вторият път – през 2009 година с романа „Фотографът” само един глас ме раздели от отличието, затова сега очаквах да спечеля. Както се оказа – с 4 гласа „за” и 1 „против” – на Михаил Неделчев, който съвсем човешки дойде и ми каза, че имал друг фаворит. Но после седнахме и си говорихме за Димитър Паунов, на когото е посветен романът, и когото Неделчев се оказа е познавал лично. Така че в литературата има закономерности – трябва само да си търпелив.

— Разкажи ни за книгата, колко време я писа?
— Написал съм пет романа и по всеки от тях съм работил между три и седем години, като обикновено работя върху два ръкописа едновременно. Единственото изключение обаче е точно „Лятото на неудачниците”. Той стана по съвсем различен начин. Обикновено това ставаше докато отивах на работа – около половин час пеша. И когато пристигнех в службата, просто сядах и написвах това, което бе „минало” през главата ми. После тези листи ги оставях в чекмеджето си, за да ги чета, когато нещо не ми е наред – с тях се разведрявах и се смеех от сърце. Но един ден видях, че листите са станали много и просто ги сглобих по хронология. Разбира се, около една трета от тях отпаднаха, а на тяхно място се появи друга една трета, която бе наложително да напиша, ако исках историята да стане поне малко разбираема, защото стилът не признаваше нито място на действие, нито време, нито нищо, да не говорим за обратния словоред и изразяването в трето лице, единствено число. И така от нищото се появи романът – без да искам, бях разказал моята си история в стила на Димитър Паунов и по този начин бях отдал дължимото на собственото си детство, на собственото си сърце и на стария и, за съжаление, забравен вече писател. Беше прекрасно усещане.

— Можеш ли да опишеш писателския труд?
— Трудно се поддава на описание, защото всеки писател е различен. Трябва да си много търпелив, да имаш недостатъка по сто пъти да оглеждаш една и съща сцена или един и същи диалог, да редактираш и да взимаш стотици малки решения, всяко от които може да те прати в задънена улица. Понякога съм имал усещането, че се боря с невидимо чудовище и че единствения начин да го победя, е като изцедя силите му. Или да се предам – ако то изцеди моите. Така или иначе, 85% от писателския труд си е просто черна работа – редактираш, докато усетиш, че текстът вече е „плосък и блести в очите ти”, т.е. до такава степен си го опознал, че дори и да има грешки, вече няма как да ги видиш. Тогава го прехвърляш на консултантите или редакторите, които не го познават толкова добре и могат да видят останалите грешки. Но това е само малка част от темата – има много аспекти, които остават скрити за читателите и може би така е по-добре. Разбира се, трябва и много четене, много ровене из енциклопедии и справочници, за да можеш да се „запасиш” с информация. Защото писането не е само изразяване на чувства, а и начин на обличане, професионални жаргони, описания на интериори и екстериори, психология и т.н.

— ”Фотографът” – третият ти роман, не остана ли в сянка? Мисля, че имаше повече очаквания за него?
— Що се отнася до спечелената награда – да. Но имаше и малък парадокс – „Лятото на неудачниците” бе номиниран за една-единствена награда и я спечели, а „Фотографът” бе номиниран за всички големи национални награди – „Хеликон”, „Роман на годината”, „Елиас Канети” и „Христо Г. Данов”, но нищо не спечели. Но за мен и двете книга са ми скъпи – така, както една майка обича всичките си деца, така и един писател обича всичките си книги – колкото и различни да са те. Освен това, винаги има възможност за „втора вълна на интерес”. Все пак „Фотографът” си остава книгата, която е за най-широка аудитория и за мен лично е най-сложният и най-труден роман, над който съм работил. Бих искал и той да бъде и първият преведен на чужд език – просто начинът на писане и темите в него са универсални и нямат нищо общо с „критическия реализъм”, който е прекалено експлоатиран вече толкова години.

— На какво най-много акцентираш, когато пишеш?
— Най-страшното и трудно нещо за един писател е да създаде структурата на романа. Този процес, за съжаление, не може да бъде описан – всеки писател го прави по свой начин и успешните опити в това отношение са учудващо малко. Както казва Ървин Уелш – най-известният шотландски писател, автор на „Трейнспотинг”, „Екстази” и „Порно” – „каквото и да пишеш, рано или късно опираш до структурата, до това да придадеш посока и обем на историята си”. Но освен структурата има и други неща, които е добре да има в един роман. Аз се стремя да създам герои, които са едновременно реални на външен вид, но нереални като възможности, психика и интелект. Повечето от тях са крайни в поведението си – писането „обича” крайностите – и това понякога придава почти сюрреалистичен оттенък на визията им. Освен това обичам да използвам така наречените „изкуствени подплънки” – научни теории или просто факти, които правят историята по-интересна. И най-вече – пиша за вечните неща: за любовта, за приятелството, за свободата, за това, докъде можеш да стигнеш в обичта си към нещо или към някого. Писането, и изобщо изкуството, според мен, са за това, да създават други реалности, които да ни правят по-добри и по-щастливи.

— Какво, според теб е писателят?
— Писателят е самотник, който се бои от действителността. Затова създава своя собствена действителност, където законите са негови. И когато веднъж тръгне по този път, съзнанието му се променя необратимо и няма връщане назад. Няма бивш писател – дори и тези, които не пишат от 20 години, признават, че непрекъснато редят изречения в главата си и непрекъснато се питат как определено описание или определен човек би изглеждал „на хартия”.

— Според една литературна критичка ти си „най-странната птица” в българската литература? Как ще го коментираш?
— Вероятно е така по две причини – поне с такова впечатление съм останал, когато съм говорил с читателите си. Първата е, че романите ми са написани по различен начин, сякаш от различни хора, което изглежда доста необичайно. И това е така, защото аз подхождам към писането като към роля, която трябва да изиграя в определен емоционален и интелектуален диапазон. И както при актьорите, които са различни в различните си филми, така и при мен се получава този малко стряскащ ефект. А втората причина за „странността ми” е, че в продължение на 17 години не давах интервюта, не правех промоции на книгите си и не участвах в никакви литературни мероприятия. Бях решил да пиша без да говоря, и това ми харесваше и ме удовлетворяваше, но преди половин година нещата се промениха. Просто се почувствах длъжен към издателите си, които очакваха от мен, да речем, „по-професионално и по-маркетингово” отношение. А когато едни хора са издали три твои романа, няма как да не се почувстваш задължен да ги зарадваш и да изпълниш очакванията им. Освен това усетих, че имам нужда от нови познанства, от „по-свеж въздух” както се казва. Прекалено дълго се бях изолирал от всичко и бях емоционално изцеден – усетих го чак когато една прекрасна жена от Бургас – Ани Стоянова, организира промоция на книгите ми и ме срещна с доста хора, които бяха харесали писането ми. Но така или иначе ще продължа да смятам, че интервютата и другите прояви покрай книгите в основата си са нездрав интерес към личността на писателя. Важното е какво си написал, а не кой си, как говориш и колко награди си спечелил.

— А сега накъде? Какви са плановете ти?
— Нямам големи планове. Просто искам да продължа да пиша. И хората около мен да са здрави и щастливи. На 28 октомври ще бъда в Русе за церемонията по връчването на награда „Елиас Канети”, където съм сред осемте номинирани, този път за романа „Къщата на Клоуните”, а на 5 декември ще отида в София за връчването на наградата „Хеликон”, където също получих номинация за „Къщата на Клоуните”. Очаквам и едно много интересно интервю за радио „София”, където Кин Стоянов ме покани с обещанието да намери архивни записи с Димитър Паунов, които двамата ще прослушаме и за които ще си поговорим. Най-важното обаче си остава писането – преди година започнах шестия си роман, който се оказа най-трудният от всички, които съм писал. Затова преди три месеца напуснах работа – за да мога да съм напълно концентриран и отдаден на писането: нямаше друг начин. Изглежда при всеки писател идва този момент – или писането, или работата, защото с годините енергията намалява, а изискванията към писането се увеличават: не може да повтаряш старите си романи, трябва да се стремиш да ставаш все по-добър, каквото и да ти коства това. В писателите уважавам най-много не таланта или трудолюбието, а способността да се усъвършенстват, да опитват нови неща, да изискват от себе си, а не да мислят непрекъснато дали публиката ще ги чете. Трябва първо сам на себе си да се харесаш и едва тогава да очакваш другите да те харесат – такъв, какъвто си. Това е! Пожелавам успех на всички мои колеги от Добрич и на читателите на „Антимовски хан”. И до нови срещи!