Таньо Божков

ЗА ПОЕТИЧНАТА КНИГА НА САШО СЕРАФИМОВ „СИНИЯТ ПОГЛЕД НА ДЪРВОТО”

Портретът на Сашо Серафимов и удълженият формат на иначе неголямата му стихосбирка, озаглавена „Синият поглед на дървото”, ми дават една различна представа за личността и твореца, когото преди години срещнах. От пръв поглед си личеше, че е прибран, вглъбен и същевременно открит и прям, с ненатрапчива, незлобива игривост и шеговитост на изказа. Имаше у него нещо отправено дълбоко навътре, към себе си, вероятно и в този час беше зает не със ставащото отвън, а с намеренията си да уплътни още по-здраво истините и прозренията, до които той несъмнено успява да се домогне.
В своите „Пътешествия с Чарли” Джон Стайнбек отбелязва: „…критикът няма друг избор, освен да превърне жертвата на своето внимание в нещо като свое подобие.” Струва ми се, че тъкмо това прави с нещата, които претворява и самият Сашо Серафимов. Неговият художествен свят е здраво и монолитно споен със собствената душевност и светоглед, трудно разграничим от самия него.
Още в началото носталгичното „Бряг за четирима” очертава тематичния кръг и идейно-емоционалните пространства на поета, затова то може да се определи и като програмно. В него се подхваща и разгръща мотивът за тягостната и мъчителна раздяла на човека с всичко близко и скъпо, което го заобикаля и което е най-тясно и неотлъчно свързано с неговото битие. В живота „нищо не преминава безследно”, както се пее в една руска популярна песен, може би и затуй са така трайни и живи спомените, врязали се дълбоко и болезнено в неговия интимно-лиричен свят. Те навлизат там успоредно със смяната на любимия сезон, на деня и нощта, на движението и покоя, на музиката и тишината, на реалността и измислицата. Разбираемо е, че далеч по-мъчително е изстраданото сбогуване на този, в чийто богат вътрешен мир има завардено място за обич и тъга, за мечти и илюзии, за общителност и самота. Преживяванията и резигнациите са динамични, богато интонирани, приказно-романтични. Изпъква една модерна визия за съвременния човек – в психиката му като на кинолента са запечатани ярки и зрелищни гледки: „лято с блестящото си тяло на водата”, „седефа на вълните”, „лято без прозорци и врати”. Каква несравнима печал лъха от поантата, в която се съдържа една забележително тънка сетивност и деликатност: „/Всеки ден със нещо се сбогуваме,/тъй, както се сбогува вятърът,/погалвайки невидимо живота…/”
Книгата е подредена в девет цикъла – толкова са срещите със стареца-мъдрец. В тях се поставят и разискват същностни екзестенциални проблеми: за смисъла и идеите, за неспирния кръговрат на живота и вечността, за универсални човешки ценности, за опозицията беден-богат. Не са отминати и такива от сферата на възвишеното – за красотата, любовта и изгубената вяра, за съдържанието и формата в изкуството. Те са и сполучливо намерена своеобразна поетическа рамка на оригиналното хрумване, разгънало се в една колкото метафорична, толкова и монолитна, завършена и зряла творба.
Моделът на света от първия цикъл е облян от светлина, в него отсъстват прегради за мисълта, свободата и идеите. Той е отворен и съкровен, топъл и хармоничен, изпълнен с присъщата на самия поет мекост и финес. В този роден, подвижен и бързо променящ се свят е на безсменна стража будуващата и неспокойна съвест на поета, надарен с привилегията да вдъхва живот на камъка и тревите, съзерцателен и възторжен. Серафично бяло, ефирно чисто е пространството около /„момчето със сините очи /и златната перушина на главата”/, което, макар и прошарено вече, е запазило и досега тази детски свежа и искряща учуденост, премесила се необяснимо как с много мъдрост, тъжно примирение и разочарование от бездуховността на съвременника.
С удивителна проницателност и пестеливост е доловена приликата и разликата между фокусираните обекти. Особено впечатляващо е поразителното му чувство за съотношението на различните обекти. Кой ли от нас не е изтръпнал пред мисълта за необятността на морето или пък пред величествените корпуси на Калиакра и Чиракман, а Сашо Серафимов го е проумял и разкрил в един единствен стих: /Голямото е също като малкото, но за разлика от него винаги наподобява вечност./ Не е никак трудно да се сетим откъде идва този верен усет за грандиозното – от традицията на Вазов, с чиито образи сме закърмени от деца.
След втората среща вече „синият поглед” се е прояснил още повече, той е избистрен и самовглъбен. Повдигната е културата и самовзискателността на художника-творец: /на формата отдавам повече значение – /колко е заоблена/ и колко на душата ми прилича./
Красивият блян е очертан с внушителен и романтичен декор: /и морето да гледа/ с огромното свое око/ лъжите безкрайни./ Проектираното на фона на безначалното и безкрайно време „бродене” /из ловните полета на поезията/ е една оригинална метафора на поетичния храм, през чиято „отворена врата” са преминали мнозина, но само за избрани, улицата, по която са вървели, се е превърнала в Триумфална арка. Само на малцина се е отдало да виждат надълбоко „към небитието” за хората, цветята и надеждите и да творят съвършено: /Перото на поезията тънко пише./ Хоризонтът от поетичната кула се е прояснил значително, станал е по-широк и многообхватен. В него има място и за нелицеприятни истини и картини, за жалост, понякога твърде земни и адекватни: /с куцукащите безпризорни кучета/ и скитниците, техните стопани/, с драмата и трагизма на неуспелите, обезверените и аутсайдерите.
Третата среща е повик за трупане на зрелост и мъдрост, които единствено времето и опитът дават. Във вечния кръговрат на живота най-важна роля е отредена на голямата и всепоглъщаща любов, която заставя света да сияе в празнично великолепие. Ритъмът и настроението са кротки, тихи и плавни, изразени в духа на най-добрите ни класически образци. Тъгата, болката и терзанията бликат в един ослепителен набор от думи. Без глас и в тишината съкровените и задушевни слова на поета кънтят и значат много, защото са изречени от личност, която има какво да каже на приятели и вселената. Нейните поетични заложби са отгледани в нашенски родови крепости „с градинка и лозница пред вратата”.
Четвъртата среща е гневна филипика срещу дехуманизацията и обезличаването на съвременника, една горчива алюзия на бедността, мизерията и деградацията в най-новото ни и ужким модерно демократично време. Връх тук взема гибелното и разрушителното, стигнало апокалиптични размери.
Не е отминат и мотивът за „знаците” и тъй модерната сега теория семиотика. Най-важният, знаковият образ си остава човекът. Но това е търсещият, колебаещият се, несигурният, за когото няма лесни и еднозначни решения и за когото досегът с материалното е толкова нужен и скъп, колкото и последната цигара.
В поетичния си размисъл за „Нещата от живота” Казуо Ишигуро, „Остатъкът от деня” отбелязва: „Поетът неизменно се доверява на своя личен избор колкото и несигурно и мъчително трудно да е достигането до същността. Като всеки свободен и волен дух той не спира и не ограничава другите,за които се надява, че е възможно със /”стихчето, дето сега инквизират/… с него да мислят.”/
Човекът в понякога причудливите си превъплъщения и философски размисли намира опора при своя мъдър и верен събеседник – старецът, до когото е винаги в мигове на съмнения и изпитания.
С неговите съвети, с утехата за себе си и другите, поетът върви уверено през годините. Неговите благодеяния не са финансови и предметни помощи и дарения, не всякога сторени без корист, а протегнатата на слабия, на любимия читател, на когото е посветил своите най-чисти и добри послания: „А думите ми – скитащи сълзи, в реката на живота кротко капят...”

21.11.2010 г.
Каварна